Непоносимият товар на срама
Какво е по-специалното на Сребреница? Какво толкова отличава събитията в Сребреница от събитията в Ахмици, Кравица, Овцара, Клецка, Сува Река... [места, където са извършвани жестокости по време на последните балкански войни - бел.ред.]?
Преди всичко разликата е в цифрите. За седем дни повече от 7000 души са убити в Сребреница - повече от 1000 дневно. Подобна операция не би могла да бъде водена с по-малко от 100 директни извършители. (При положение, че в продължение на седем дни се занимават с убиване.) Обаче няма никакво съмнение, че извършителите са били повече, защото е трябвало да се осигурява смяната на взводовете за екзекуции.
"Крайното решение", предназначено за мюсюлманите от Източна Босна, такова, каквото е било замислено от сръбските стратези, беше различно от решенията, предназначени за Западна Босна или за Източна Херцеговина. В тези райони индивидуалните или масовите убийства имаха за цел да сплашат мюсюлманите и те да избягат, и да изоставят на победителите всичко. (Всички страни провеждаха подобни операции през войната.) Но в Източна Босна "прочистването" беше извършено докрай с една ясна цел: да се изпразни от цялото си мюсюлманско население левият бряг на Дрина. Военните операции и политическите тактики бяха подчинени на тази задача. Просто Дрина повече не трябваше да е граница. Подобна стратегия изискваше радикални средства.
Преди три години написах по повод Сребреница една статия: "Заговорът на срама". В нея твърдях, че истината за Сребреница в действителност е позната в Сърбия, но по нея не се говори и се отричат фактите. Една от причините за това е, че мнозинството сръбски граждани се срамуват от Сребреница. Трудно е да се започне дебат за Сребреница, защото това опира до събития, които предизвикват национално унижение, срам и повдигане. И наистина, Сребреница обърква общоприетата картина на нашата щедрост и саможертвата ни по време на предишните войни. В този смисъл чувството за срам е позитивно, морално оправдано и може да ни помогне да определим истинските морални и социални стойности в Сърбия.
Но срамът не може да подейства, ако остане скрит. Поне що се отнася до Сребреница. Или този срам ще бъде заявен, или той ще провокира нови патологии, които на свой ред ще пречат на Сърбия да се нормализира, да се стабилизира и да се модернизира.
Основният юридически аргумент да се отхвърля признаването на уникалността на случилото се в Сребреница е, че страната ни ще бъде осъдена да плаща репарации в продължение на десетиления. Но това е само демонстрация на реторика, с която политическата демагогия си служи. Ако Международния съд в Хага реши, че Сръбската държава е взела участие в планирането, организацията и осъществяването на геноцида в Босна и Херцеговина, това ще е не въз основа на политически декларации, а на базата на конкретни доказателства. [На 15 юни т.г. след дълги дебати сръбските парламентаристи не успяха да одобрят декларация, осъждаща престъпленията, извършени в Сребреница - бел.ред.]
В Сърбия обичаме да разсъждаване по аналогия. Ако приложим този метод към Сребреница, нещата стават ясни: никъде в бивша Югославия, от 1991 до 1999, на никое друго място не е убивано така организирано и систематично, до степен да се екзекутират 1000 души дневно. Освен това мащабът на престъплението не е единственото важно нещо. Трябва да обърнем внимание и на планирането и логистиката, използвани там в продължение на няколко години. В действителност доста години са били необходими, за да се довърши операцията по преместването на телата от първоначално изкопаните гробове към други, дори накрая към трети гробове. Другояче казано, след престъплението някой е извършвал планирани действия, използвайки много хора и транспортни средства. Можем ли да си представим Германия - след капитулацията си през 1945 година - в продължение на три-четири години да се грижи да скрие извършените престъпления в Дахау?
Някои от нашите съдебни лекари изглежда мислят, че имената на хората, обявени за изчезнали, не съставляват доказателство. Според тях цели семейства са участвали в едно представление или в заговор, преструвайки се, че търсят близките си, като в същото време знаят, че те са живи и са на сигурно място. Такива предположения лесно могат да се разпрострат върху Аушвиц, върху Катинската гора или върху съветския ГУЛаг. Когато човек търси да омаловажи престъплението си, намира странни естествени съюзници: носталгици по нацизма, расисти, сталинисти, привърженици на Пол Пот и всякакви религиозни фанатици. А екстремистите още си мечтаят да намерят общ гроб с повече от 1000 сърби, убити за един ден...
Разбира се, това е чисто политиканстване, което няма да премине изпитанията на времето. Оттук нататък Сребреница е пример, идея, символ - последният европейски геноцид, преподаван в училищата и изучаван в целия свят. Фактът, че Сребреница се случи в Европа в края на ХХ век, ще е съставна част от живота ни, с която ще трябва да се съобразяват нашите политици, но и цялото сръбско общество. Не само заради влизането ни в Европейския съюз, а и за да не предадем на следващите поколения този национален срам.
Прочее, след деветдесет години Турция се сблъсква отново с арменския геноцид - и няма никакво значение дали гражданите й знаят нещо за него или не. Незнанието на историята или забравянето й не освобождават от задължението да се плащат дълговете.

Danas, Белград

Велимир Казимир
Сръбски писател и художник


Текстът по-долу публикуваме в превод от френския Courrier International. Интересно е да бъде сравнен с писаното от Жерминал Чивиков - сравнението предизвиква доста теми за размишление. Например - за начина на изграждането на истините в съвременния свят.