Рицарят
Е жив, настъпателен, изискващ. Питащ. Студиото кънти от въпроси, отговорите биват заглушавани. Това обаче не значи, че отговорите не интересуват Георги Коритаров, напротив - той внимателно ги слуша, придирчиво ги следи. Само че не да ги възприеме като чисти отговори, а за да ги изобличи като полуотговори. В известна степен той също няма доверие на политиците, но не защото по принцип светът на политиката е несъвършен, несвършен, а защото самите политици го правят такъв, въпреки че може иначе. Ако се постараят, разбира се. Обвинението, негодуванието дори на Георги Коритаров е именно заради липсата на старание у политиците, яд, скръб и ярост, че не полагат усилия да се издигнат на висотата на отговорната си и върховна длъжност. Разликата в презумпциите е фундаментална: ако за Николай Бареков светът на политиката, на политическото никога няма да бъде поправен, защото си е изначално сбъркан, то за Георги Коритаров светът на политиката е пак сбъркан, но не защото е изначално такъв, а защото неговите жители, неговите лицедеи го правят такъв. В първия случай сбъркаността е обективна, във втория - субективна; в първия е субстанциална, във втория - персонална. Светът на политиката има възможност да бъде свяст, но актьорите играят лошо и така го сриват от пиедестала на величието в прахта на нищожието. Затуй при Георги Коритаров доста по-често се явяват гости по двама: ако единият не е на равнището на своята отговорност, то другият да бъде поне такъв. Един вид алтернатива: да, първият ми гост не се справи, не беше в достатъчна степен компетентен и можещ, но пък ето сега вторият ще заличи впечатлението и ще ти покаже, драги зрителю, какво значи истински политик. В този смисъл предаването на Георги Коритаров е като рицарски турнир: вярно, там се мяркат и рицари, на които само името им такова, но пък има и рицари, които са е-хе-е-е!... Непобедими, могъщи, с чест и достойнство. Парсифал и Галахад, Ланселот и Артур... Рицари на Кръглата маса.
След като политиците не могат, водещият ще им помогне. Той не ги оставя да се захласват, отплесват, заглавичкват - имат си длъжност и трябва ней да са ответни, не иначе. Затова задаването непрекъснато на един и същ въпрос, затова желанието да се получи отговор, затова маргинализиране на шикалкавенето, отхвърлянето му встрани - то не може да бъде политическо действие, защото политическото действие не е шикалкавене. Всъщност Георги Коритаров прави това, което неговите гости постоянно се опитват да не правят - държи се рицарски, сиреч политически. Хваща копието, спуска набрадника на шлема, качва се на облечения в броня кон, пришпорва го и тръгва. На двубой. За честта на дамата Политика. Тя е, която го вълнува, тя е, която лежи на сърцето му, за нейния благоволителен жест се бори той, от нея иска да получи кърпичката с обещания за бъдещи сладости.
Всички, които влизат при него, са само средство за тази цел, инструменти на копнежа, благодарение на които той ще се из-пълни. В този смисъл, ако политиците не съществуваха, то Георги Коритаров трябваше да ги измисли, не обратното: те са онова нещо, чрез което той може да стигне Граала, Обетованата земя на чистата, неподправена и свята политика. Още една коренна противополжност с Николай Бареков: ако за втория политиката съвсем не е Обетована земя, по-скоро е пустиня, която се налага да изпребродим, за Георги Коритаров тя е лелеяният Ханаан, който търсим и който е пред очите ни, но ние сме слепи да го видим, глухи да го чуем, сакати да го пипнем.
Точно тази асензитивност идва в кариер да компенсира предаването "Коритаров live": не е, за да поправя инвалидността на политиката като обществено поле, а за да поправя с патерици и протези инвалидността на недостойните за нея. Не политиката е виновна, ние сме виновни, както и онези, на които пак ние сме връчили мандат да извършват политически действия. И ако от някакъв ракурс Георги Коритаров е нападателен и дори понякога не особено учтив към своите гости, то не е, защото това му е в характерът, а защото те не са характерните политически индивиди, не са zoon politikon-и. В тоя смисъл той е журналист-нормативист, едно изчезнало животно в българската медийна фауна. Държи за принципи, правила, честна борба. Турнирът да е рицарски - падналият да не се бие, оръжията да са равни, да няма мръсни хватки и кални номера. Не че е голяма надеждата това да се случи, по-скоро хич я няма, но въпреки това се дълбае в тая посока, пътеки се прокарват, стени се укрепват. Трябва да сме достойни за територията, която браним, трябва да сме доблестни и жертвени, сърцати и храбри, в обратен случай изпадаме от нея: стремглаво като Фаетон се гърчим в пагубен полет към земята, където ще се разбием без остатък, разпилявайки се на хиляди парченца. Ако не сме съотговорни на политическото в степента, която изисква от нас, мигом се превръщаме в безотговорни спрямо собствения си живот, спрямо човешкото си битие. Точно поради това гостът-политик е така пресиран: да се превърне в оная еднородна маса - единна и плътна, която е политическото само по себе си. А не се ли превърне, значи за нищо не става и тогава срещу него е позволено всичко - дори иронията, дори подигравката, дори злобна забележка.
Георги Коритаров - говорителят на онези, за които политиката е не повод за присмех, а единствена надежда за светло бъдеще.