Тайният фронт на ХХ век: политическата теология
Владимир Градев явно няма намерение да се откаже от главоболията, които си създава благодарение на своите научни изследвания. Едва ли за него може да бъде кой знае каква утеха, че главоболието, докарвано от тях на званите и незвани експерти по материята, в която навлиза, би следвало да е по-голямо, стига да им е присъщ поне някакъв научен етос.
След "Силите на субекта" (1999) и "Прекъсването на пътя" (2000), той още по-категорично настъпва в интелектуални зони на ХХ век, които безмилостно формират актуалното съществуване на днешния свят. Тук предмет на анализ са отношенията между политиката, респ. политическата мисъл, и религията, респ. теологията, в западноевропейския им контекст.
Когато говоря за "главоболия" около Владимир Градев, имам предвид поне две неща, които в "Политика и спасение" са налице по най-недвусмислен начин. От една страна, това е подозрителната в тези географски ширини академична задълбоченост и скрупульозност на анализа, неговата дълбочина. От друга страна, това е обидната не само в тези географски ширини обемност на изследването, въвеждащо теми, дебати, произведения и даже имена, нечувани или пък само чувани дори от специализираната публика, които обаче биват доказвани като основоположни за меродавното мислене и действие на съвременността. Личната страст и ангажираност, с която Градев си позволява да провежда своите научни анализи, е несъмнен допълнителен дразнител. Що се отнася до главоболията на самия Градев, те идват най-вече оттам, че с това си поведение се самоосъжда на трайна научна самота или общуване в съвсем тесен българоезичен кръг. Струва ми се, че едно по-детайлно представяне на съдържанието ще даде да се разбере за какво става дума.
Изходната база на целия анализ е терминът "политическа теология", въведен през 1922 г. от Карл Шмит с неговото прочуто определение: "Всички най-значими понятия на модерното учение за държавата са секуларизирани теологически понятия". Погледът към него през тезата, издигната от Ян Асман, че "всички теологични понятия са абсолютизирани политически понятия", дава основания за установяването на "истинска кръговост между теологическото и политическото".
Градев се вглежда в базисни текстове на Античността и Средновековието, извеждайки основните теми и жалоните на изследваната проблематика. Налага се изводът, че "позоваването на политическата теология остава централно" от Августин чак до Спиноза. Този фрагмент от изследването се отработва обаче заради очертаването на фона, върху който ще се разгърне нововременният дебат. Той е белязан от секуларизационните процеси, ознаменувани от Вормския конкордат и Вестфалския мир и узрели, когато "под ударите на секуларизацията пътищата на теологическото и политическото изглежда се разделят". Акцентът пада върху отношенията "политическо-религиозно" и рефлексията върху тях през модерността и постмодернизма.
Още в увода авторът заявява намерението си да покаже, "че тъкмо теологическо-политическият дебат е подземното бойно поле, което разтърси целия ХХ век, било откъм страната на политическата теория, било откъм страната на теологическото размишление". Основания за това му дава фактът, че религията не изчезна от картата на културно значимите европейски фактори. Тя надживя режимите на държавен атеизъм и предразсъдъците на западната културна революция от края на 60-те години. Нещо повече: глобализацията, определяща модела на сегашното европейско съществуване, "изостря противоречията на националната и светска държава" и "засилва кризата на политическите и морални секуларни ценности". Религията продължава да играе ролята на "основен фактор за стабилизирането на културната и политическа идентичност... в глобалното публично пространство".
Историческата реконструкция и деконструкция, която количествено доминира в книгата, цели най-вече теоретичното осветляване на като че ли безориентирното впускане в морето на глобализацията. Според автора, но, както той хубаво показва, и далеч не само според него, то води до откриването на промяна в парадигмата и на нови фигури на равновесието между теологическо и политическо.
Същинското начало на модерния дебат се полага, според Градев, от Карл Шмит и този автор ще се оказва "пробният камък" при всички по-нататъшни анализи, които с виртуозност осъществяват две задачи: те едновременно разгръщат сложния спектър на платформите, обосноваващи или отричащи различни аспекти на връзката "политическо-религиозно", и изграждат предпоставките за концепцията на самия Градев, за собствените му заключения и сочената от него перспектива.
Най-напред се обмислят критиките на Ерик Петерсен срещу понятието "политическа теология". Той отстоява "догматичната несъвместимост на християнството с всяка форма на политическа теология". Анализите му на догмата за триединството стават, освен това, повод за разгръщане на предисторията - езическа и раннохристиянска - на отношенията религия/църква - държава. Градев убедително потвърждава тезата, че "дори опитът да се прокара рязка граница между теологията и политиката е израз на определена политическа позиция и волю-неволю самата теза на немския теолог остава в рамките на теологическо-политическата проблематика".
В частта "Власт и трансцендентност" се извеждат фундаменталните предпоставки на теологико-политическото мислене и особено на онова, което изхожда от католическото вероизповедание. Тя завършва с едно солидно аргументирано заключение, което въвежда следващите анализи и обосновава тяхната необходимост. То гласи: "Видимата реалност на църквата продължава да припомня на глобализирания свят, че единството на човешкия род не е в състояние само по себе си да възпре враждата между хората, последица на човешкия, чисто човешкия грях на жаждата за власт, и това започва да става ясно, докато зад екрана на хуманитарните фикции отново се показва лицето на политическото".
Взирането във философстването на Ницше убеждава, че "въпросът за нихилизма обсебва целия ХХ век". Осветляването на този въпрос става чрез спора между Ернст Юнгер и Мартин Хайдегер, в който след войната се включва и Карл Шмит. Друг дебат, вече за националсоциализма като революция на нихилизма, започва в началото на 40-те години с публикациите на Карл Льовит и Лео Щраус. Льовит заявява наличието на "метафизична криза на цялата модерна цивилизация", произвела и наложила нихилизма, докато Щраус схваща нихилизма като "абсолютна воля за нищо" и в този смисъла - преди всичко като "отрицание на модерната цивилизация". В последна сметка и двамата чертаят възможни движения към политически ред, зачертаващ разрушението.
Друга е перспективата, полагана от "Теологико-политическия фрагмент" на Валтер Бенямин. Настоявайки, че политическото не принадлежи на теологическото и обратно, Бенямин апелира за ориентиране към вертикалната ос на екзистенцията, възможно според него само с цената на самоунищожението, което следва да се ускори, за да се стигне до преобразяване на света.
Най-сетне страниците, посветени на равина Якоб Таубес и неговото тълкуване на "Послание до Римляни", извеждат особения тип разрушителност, характерна за християнството. Тук не става дума за обикновена съпротива срещу официалната власт, а за подривност, определена от есхатологичната същност на християнския живот; за превъзмогване на крайността и захвърлеността на съществуването чрез заставане в есхатологичната перспектива. Частта "Рицари на свръхморала" тълкува друга страна на връзката "теологическо-политическо". Тя се открива най-напред в теологията на надеждата, разработвана от протестантския богослов Юрген Молтман, и в новата политическа теология, предлагана от богослова-католик Йохан Баптист Метц. В последна сметка иде реч за укрепването на едно "критическо теологическо съзнание, което се намира в пресечната точка на есхатологията и практиката".
Обсъдена е и теологията на освобождението, целяща преосмисляне не на догматите, а на историята и социалната практика на църквата. Виртуозно тълкуване получава теоретичното дело и особено теологико-политическата практика на папа Йоан-Павел II, обвързвани тук с прошката, в чиито апории се открива "нейният религиозен, етически и политически шанс".
Решаващата в последната част - струва ми се обаче и за цялото изследване - глава тълкува схващанията на Юрген Хабермас, развивани след събитията от 11 септември 2001 г. и намерили отражение в много публикации и дебати, включително в дискусията му от 19 януари 2004 с кардинал Ратцингер, бъдещия Бенедикт XVI. Хабермас е важен за автора със своята еволюция, особено на фона на идейния произход на немския мислител. Неговият апел за подемането на диалога между светската култура и религиите, нарасналата му чувствителност към религиозната проблематика (както в обществено-политически, така и в етико-екзистенциален смисъл); вниманието му към динамиката на диалога и разделянето на религия и общество с необходимите му демократични процедури; към възраждането на обществено валидни религиозни мотивации; изискването му за признаването на културните специфики и съответната принадлежност; ударението, поставяно от него върху християнската традиция и необходимостта от преутвърждаване и осмисляне на религиозните съдържания като ценности и критерии за съждение относно публичното пространство; призивите му за съхраняване на смисловата функция на религията активно интересуват Градев и в последна сметка създават базата за собственото му решение на поставения в заглавието проблем.
Той ясно формулира необходимостта от критическа преоценка на отношението "политика-религия" и на процеса на секуларизация. Градев показва, че "светските пластове на съвременната култура се обръщат днес към религиите като непресъхващи извори на смисъла, като незаменими пространства на основополагащия индивидуален и колективен опит". Ясно е аргументирано, че разтърсеното от отрицанието западно мислене изпитва днес остра нужда от помощта на теологията, за да осмисли чудовищния ексцес на съвременната апокалиптична катастрофичност, разсичащ човешката история. От преформулиране на въпросите за живота, смъртта, свободата, смисъла в съвременното общество.
Прочитът на "Политика и спасение" ни поставя лице в лице с един едновременно академичен и неординерен анализ на политико-теологическото мислене през ХХ век, извеждащ възлови за дебатите точки и ясно очертаващ позициите в тях, какъвто българската хуманитарна наука не познава и който би правил чест на всяка научна общност в днешна Европа.
Известни са ми коментари, според които Владимир Градев се "ограничава" в западноевропейския, и то най-вече католически мотивирания дебат за отношенията "политика-религия". Наистина, съблазнително би било да се пита за подобна перспектива в нашата социално-политическа ситуация, базирана все пак на очевидности, различни от западните, но все по-категорично стремяща се към легитимирането си като съизмерима със западноевропейската. Да се проследят съответните позиции и дискусии. Една от неприятните страни на сериозната наука обаче е, че тя тръгва единствено от несъмнено налични предмети...

Георги Каприев



Владимир Градев. Политика и спасение. Въведение в теологическо-политическия дебат на ХХ век.
Издателство
Изток-Запад,
София, 2005,
363 страници