Майките, нашата болест

Трудно е да разбереш по външния вид на тази книга (ако не беше грозната сива емблема, разбира се), че става въпрос за голямата награда на конкурса "Развитие", проведен с много шум и показност вече за шести път.
Полиграфията е повече от спестовна, та чак с дъх на бедност: семпла корица, дебела жълтеникава хартия, спестена дотам, че текстът завършва почти на задната корица, без да включи дори съдържание. Липсата на коректор си е направо в реда на нормата. Чудя се: къде, на какъв международен панаир или изложение може да бъде представена тази книга, кой ще забележи грозното патенце на българската култура?
Що се отнася до текста вътре, вече е друго нещо; тук свършва "Развитие" и остава единствено Теодора Димова. Именно заради нейния текст пиша своите "думи".
Романът носи заглавие "Майките" и наистина, майките са неговият главен герой, доколкото майчинството в традициите на патриархалната нравственост се възприема като символ на началата, в които е възпитан (и които стават съдба на) всеки човек. Симптоматично е, че в историята на българската литература майчинството се проблематизира психологически сравнително рядко, а когато това все пак се случи, героинята става емблема на някакъв вид историческа или социална тенденция (Султана с нейния железен светилник и железен характер например). Майчинството е разпънато върху кръста на патриархалната натрапливост да се мисли женското в опозиции: то е или добро (светицата майка, която умее да чака), или лошо (тази, която отказва да изпълнява "нормалните" задължения). Романът на Теодора Димова обаче пише средината между тези две митологични фиксации, онова нестабилно място, в което майчинството се разпада на безбройни прояви и отказва възможността да бъде оценявано със знаците плюс и минус. Неговите герои по замисъл отбягват едновалентната нравствена характеристика, те са добри и лоши, нещастни и безсърдечни, беззащитни и зли: българският човек, попаднал в конкретната социално-историческа ситуация след началото на 90-те години. На преден план е изведен поколенческият проблем; за разлика от проблематизма на майчинството той изглежда направо като съдба на героите в българския роман от всички епохи. Четиринайсетгодишните на Теодора Димова живеят в своя (в нашия) полупатриархален, полупреходен, полу-всичко-свят. Те имат нужда от Майка, така както имат нужда от Баща и Семейство; това е драмата на психическото лишение, на травматизираната потребност от обич. Точно липсата на любов, на разбиране, на спокоен и ласкав дом ражда призраците на лудостта и агресията. В тази идея, наистина, няма нищо ново. Теодора Димова обаче прави крачка нататък. Тя въвежда образа на Идеала. Една мистично съвършена жена (младата учителка Явора), която умее да дава всичко, без да иска нищо за себе си. Идеалната майка, невъзможната майка, съвършено-човешкото в образа на жената, която всеки желае да има. В този момент и особено чрез финала (страстната едновременност на любов и омраза, на обожание и безумна агресия, чиято матрица е отношението към майката в дните на ранното детство) текстът започва да работи като илюстрация към идеите на една важна психоаналитична теория, наречена Теория на обектните отношения с основоположник Мелани Клайн. Разбира се, сравнението е само типологическо; авторката достига подобно внушение по пътя на своите (лични, български) наблюдения. Майката (и свързаните с нея ценности на добрия семеен живот, бащата включително) е представена като абсолютна ценност на човешката екзистенция. Само тя е способна да създаде добри и нормални хора; всички нейни заместители от по-късно време носят опасността на заразата с лудост, породена най-вероятно в компенсативния хипнотизъм, с който ги преживява травмираният човек. Тази идея няма нито конструктивистки, нито постмодерен характер. Но пък романът и не иска да бъде такъв. Той тръгва от едно изумление, от един нравствен потрес: през последните години в България се случва поредица от убийства, чиито извършители са деца. В сравнение с първия роман на Теодора Димова, "Емине", можем да кажем, че се засилва това, което най-банално ще нарека "социално-психологически план на изображение", а заедно с него и емоционалният ангажимент на внушението. Структурата е нетрадиционна за романовата традиция: констелация от седем разказа за съдби на деца, които обединява липсата на (тази вечна химера, наречена) родителска обич. И едно убийство: убийството на вярата в любовта - съвършената, безвъзмездната, за която мечтае (детето у) всеки човек. Стилът съчетава дълги, бавни, сладостно разтеглени изречения (в самото начало хванах едно, което се простираше на сто и шест реда) с почти сценичен диалог, изчистен от всякаква орнаменталност на вербалния израз. Болестта на майките (представата майка очевидно символизира един цялостен ред на човешкото битие) е в същото време болестта от майките; лудостта на майките е нашата собствена лудост. Тя се задълбочава с всеки ден, като ражда чудовища на омразата, непознати сякаш преди. Такъв е страхът на Теодора Димова - преживян и емоционално внушен в нейния втори роман.
А на мен ми се иска да кажа и нещо оттатък, да "продължа" някак романа в полето на невъзможното писане. Майчинството всъщност е мит, един от най-силните и упорити митове в съзнанието и още повече в несъзнаваното на патриархално формирания човек. Точно поради тази причина всяко отклонение от неговата "нормалност" се превръща в психическа травма и в начало на невротичен (ако не психотичен) проблем. Митът, с други думи, може да има садистичен характер; той принуждава хората да съобразяват реалността на своя живот с идеалните измерения на една невъзможна (митологична, т.е. не-реална по дефиниция) представа за него. И затова ми се струва, че обществото (например нашето) не може да бъде лекувано отзад напред, от резултата, който впрочем е много логичен, към неговите причини. Докато възпроизвеждаме митовете, те ще ни плашат, защото техните призраци са нашите собствени страхове.

Милена Кирова







Думи
с/у думи

Теодора Димова. Майките. Изд. Фондация Развитие,
С., 2005