С Борко на театър

Бяхме се уговорили да ми отстъпят за два часа едно внуче. Исках да се опитам да погледна на спектакъла през очите на дете, да разбера какво е да има с мен човек, който не знае всичко, на който не всичко му е ясно, но пък който иска всичко да научи... С четиригодишния Борко може би сме идеалните зрители на куклен театър.
И така, слизаме по мраморната стълба, влизаме в салона, потресени виждаме "лампи с решетки", емблемата на театъра, която е "от ръка", столчета с малки седалки за деца. Борко сяда в скута ми и... застива. Наоколо е шумно, радостно, с много цветя - премиера. Той е вперил очи в осветената завеса и чака.
Не ме питайте как е гледал, защото не усетих. Само виждах, че когато другите ръкопляскат, и той похлопва с ръце. Никакви обаждания - а имаше толкова много от други деца, никакви подсказвания, никакви примирания или плачове. Голям мъж!
Спектакълът е наслагване на две линии: първата е историята на палавника Наско, втората - преодоляването на невъзможността първата история да бъде спокойно разказана. Всевъзможни гафове (в осветлението, в звука, невдигаща се завеса, намеса в действието на човек от публиката - много интересно поставена и изпълнена, и т. н.) и отклоняващи разказа обстоятелства (най-очарователен и весел бе епизодът с гладното куче Рекс) "изнервят" актьорите, които искат нещо толкова малко - да разкажат една поучителна случка с Наско. Но тази "драматургия на гафа и неговото прикриване" им дава такива смешни, трогателни и деликатни възможности за изява, че очите им - големите очи на актьора в кукления театър, ги издават. Удоволствието от присъствието на този пласт в спектакъла им доставя и на тях, и на нас видимо удоволствие.
В първата линия малките зрители участват активно. Това, естествено, е търсено. Но, заразен от скептицизъм, се питам: къде преминава тънката границата между активизирането на децата да се борят за доброто (дотолкова, доколкото добро-зло тук е сведено до послушание-непослушание) и възпитаването на една култура на доносителството (както се нарича при възрастните)? Нямам отговор... А и хуморът, и ненатрапчивата поучителност на "Кой има магарешки уши" на Кирякос Аргиропулос, богатата и щедра визия, създадена от Стефка Кювлиева, и заразителността на актьорите, които са удивително универсални - прекрасно пеят, танцуват, играят и на живо, и с кукли, веселостта и отдадеността в изпълнението им - всичко това ме кара да забравя за "границата" и за известната литературна недостатъчност на идващия от сцената текст.
Ето с каква жизнерадостна и усмихната премиера започва юбилейният 60-и сезон на Столичния куклен театър. 60 години вече поколения Борковци, Анита, Фанита, Ивовци е дори Насковци отиват в града на куклите и тук се срещат за пръв път с театъра, а това значи - и със себе си. Нещо, което ще разберат, разбира се, много по-късно...

Никола Вандов



Кой има магарешки уши?. Текст и постановка Кирякос Аргиропулос. Сценография и кукли Стефка Кювлиева. Музика Владимир Джамбазов. Текст на песните Николай Андреков. Участват: Мая Бежанска, Сивина Сивинова, Венцислава Асенова, Румен Угрински, Станимир Гъмов/Иван Христов. Столичен куклен театър. Премиера 16 септември 2005 (салон на ул. "Ген. Гурко" 14).