Присъствието на тишината

Библиотеката

Личната библиотека най-често се отваря и затваря пред погледа на своя притежател като изреждане: любими книги, добре написани книги, необходими книги - справочници, енциклопедии, учебници..., книги, случайно попаднали по лавиците, книги, които се опитваме да затурим, да изблъскаме встрани от лицевата част на рафтовете, книги, които липсват - заети или изгубени, присвоени книги... Но и книги, които никога няма да забравим. Настолни книги. Те са сърцето на библиотеката. Всяка една от тях може да бъде последната книга, тази, която финално завършва и затваря пространството на библиотеката, правейки я тотална. Това са специални книги, за тях паметта не изтлява, фрагменти от текстовете им насищат вътрешния ни свят, изпълват ни със словото си като с откровение. Това са лични книги, въплътяващи предаността на читателя към литературата. Текстове, които осмислят собствения ни опит и ни връщат ентусиазма да откриваме и преоткриваме наново, винаги отначало, тяхното съдържание.
По своя произход "да притежаваш ентусиазъм" означава "да бъдеш озарен". Да бъдеш човек с кауза, възторжен поклонник, предан на делото. Именно затова настолната книга въодушевява. Тя изпълва читателя с озарение. В нея се намира душата на книгата, началната точка, от която започва истинската творба като единение между написаното слово и прочита. Настолната книга не може да бъде четена, разбирайки утилитарността на действието, някаква ежедневност на прочита. Това я различава от книгите, които едновременно точно и разговорно наричаме "прочитни", "четива", "книги за пътуване". Обратно, настолната книга е насищане, слово без остатък и излишество, идеална прилепналост на думите към смисъла.
За настолната книга винаги е отделено специално пространство. Тя отваря в библиотеката място, което изпълва като собствено. Дори прикрита между други книги, с които дели обща лавица, тя изпъква, привлича погледа, задържа го върху себе си. Тя изпълва самия поглед с мечтание.
Настолната книга не може да бъде прочетена само веднъж. Тя бива препрочитана. Понякога я четем дори вътре в самите себе си, в полетата на собственото си въображение. В нас нахлуват отново думите й, любимите изречения, тайните й. Избирайки книгата веднъж, самите ние се чувстваме избрани. Предопределени сме да бъдем нейни читатели.


За мен "Полубрат" е точно такава книга. Тя е специална. Писането за нея предизвиква трудности, сякаш оповестяването на впечатленията от текста й нарушава интимността на самия прочит. Да пишеш върху нея изисква невъзможното усилие да се оттласнеш от битието си на неин читател, което те потапя в мълчание и мечтание, и да разкриеш съкровеността на вътрешния си опит, който най-често е несподелим в словото.
Заедно с трудностите обаче споделянето на личния ми читателски опит от "Полубрат" ми възвръща съкровеността на писането. Да пиша за любима книга, ме кара да избера белия лист пред компютъра, интимността на личния почерк и жестовете на ръката - пред копчетата на клавиатурата. Собствените ми думи върху романа ми възвръщат позабравената естественост на писмото (органичността на ръката пред механиката на машината). Желанието ми е моят текст върху "Полубрат" да съхрани очарованието на образите, които самият роман съдържа, с нищо да не накърни поетичността на стила на изключителната книга на Ларш Собю Кристенсен.
"Полубрат"е наистина блестящо акордирана книга. Стилът се разгъва с чистата хармоничност на музикално произведение, с точно премерен ритъм и собствена мелодика на редуванията между звуци и тишина. За мен именно поезията на изказа я предопределя като настолна книга, като творба, към която ще се завръщам в читателските си пристани.

Полубрат. Книгите

Един от моделите на настолна книга е Библията. Педантично пазена, тя свързва читателския навик с дидактичните постулати на църквата, с канонизираността на словото.
И все пак Библията се отваря като библиотека, в превод името й означава "малки книжки". Тя е Книга на книгите, абсолютен гарант на сакралната истинност, но и книга от книги. "Полубрат"също е книга от книги. Може да бъде разделен на различни истории. Романът събира техните нишки в тъканта на своя корпус, но вътре в него те продължават да текат като отделни сюжети, вписани в общото цяло.
Можем да ги наредим като библиотека. Като малки книжки.

Книга на очакването

Това е разказ, който прорязва целия текст на романа: "Животът е умението да чакаш онези, които никога няма да се върнат".
Тази книга (на очакването) практически обгражда целия роман като метасюжет, сюжет на различните сюжети в текста, защото тя задвижва желанието да се разказва. Това е разказ за Фред, полубратът, на когото всъщност е посветен разказът. Финалът на очакването е същинският край на повествованието. Епилогът поставя последната точка чрез появяването и думите на Фред, който все пак успява да намери обратния път към дома - "Защо се върна? - питам аз. И не знам дали отговаря на мен или на мама: - За да ти разкажа всичко това."
Тази книга е и разказ за Вилем, изчезналият в Гренландия мъж на Старата, към когото е насочено едно от основните послания на романа - "умението да чакаш онези, които никога няма да се върнат".
В този аспект Книга на очакването е книга на Фред и Вилем, но заедно с тях тя е и на всички пресонажи в романа, защото "Полубрат" е семейна история, разказ за живота, споделен с най-близките хора.
По някакъв начин, някъде в маргиналиите на разказа, тази книга включва и Арнолд, очакващ своя милостив смях, който да завърши списъка му от различни смехове. Чаканият смях, носещ успокоение.

Книга на приятелството

Това е разказ за сладостта на детството и младостта, за Вера и Ракел, за Педер, Барнум и Вивиан, за Арнолд и Патурсон.
История за скръбта по изгубената приятелка и по изгубеното детство. Историята на Вера.
История за близостта от разстояние, за пощенската картичка, която прекосява живота на своя получател. История за цирка и манежа. Историята на Арнолд.
История за съзряването и за истинската взаимност, за срещите, които се превръщат в съдба на човека, за щастието и взаимността, които ни сполитат в най-непредвидимия момент и на най-неочакваното място. История на детството. На Барнум, Педер и Вивиан.

Книга на мълчанието и тишината

Историята, от която води началото си целият роман - "Мълчанието на Вера е началото на нашата история, така, както всички истории трябва да започнат с мълчание"
В книга на мълчанието включва:
мълчанието на Вера;
мълчанието на Старата;
мълчанието на жената
                            на Арнесен;
мълчанието на Фред,
"слепотата му за думите".
Това е и историята за Тале, първата любов на Барнум. За пръстена подарък, който така и не стига до нея. Пръстен с инициал -
"Т за тишина"
"Полубрат" се подхранва от мълчанието, с което е заченат. Повествованието е обърнато навътре към несподелимото и към тайните, които никога няма да бъдат узнати. Затова и името на последната книга е:

Книга на тайните

Това е книга на ненаписаните истории. На тези, които остават оттатък словото. Със същия успех това би могла да бъде и книга на въпросите:
Кой е изнасилил Вера? Кой е бащата на Фред? Арнолд баща ли е и на Фред? Защо Болета ходи в "Северния полюс" (заведение с много студена бира)? Каква е тайната на мъката й? Инцидент ли е смъртта на Арнолд или Фред умишлено удря полубаща си с диска? Чие е детето на Вивиан?..
Под повърхността на романа тече една втора история, история, скрита в мълчанията на текста, която движи свои собствени сюжети и която четящият дописва сам. "Полубрат"е текст, който въпреки своите над седемстотин страници, оставя много от нишките на разказа си разхлабени, незавършени.

Тези читателски размишления, парафразирайки игрово великолепния "Полубрат", ще завършат с мълчание. Мълчание, което и без друго населява страниците на романа. То налага присъствието на тишината в думите му и дарява повествованието с една вътрешност и дълбочина, която съществува единствено в смълчаността на прочита.

Кристина Йорданова


Бел. ред. Ларш Собю Кристенсен (1953) гостува в началото на това лято в София. За романа си "Полубрат" (2001) той вече стана носител на Наградата на Северния съвет (2002), често определяна като скандинавския "Нобел". А преведеният на над 20 езика роман бе и едно от десетте номинирани произведения за свръхпрестижната награда ИМПАК, връчвана в Дъблин...





Ларш Собю Кристенсен. Полубрат. Превод от норвежки Анюта Качева.
735 страници.
ИК Весела Люцканова.
София, 2005.