За футбола,
параноята и други демони
Преди няколко дни Българския национален отбор по футбол преживя поредната си драма със загубата от отбора на Хърватска с 1:3 насред София. Мачът беше от голямо значение не само заради чисто прагматичната си страна - една победа връщаше отбора в борбата за участие в световното първенство, докато загубата остави само минимални теоретични шансове за постигането на тази цел. Инвестираните в него очаквания бяха и от друго естество. И именно на тяхно равнище "загубата" придобива други измерения. Ключовият въпрос е: как да приемем тази загуба, оказала се повод за "жестоко" разочарование за мнозина, чиято себеоценка зависи от подемите и спадовете на определени колективни неизвестни. Бих се ангажирал със следната теза: последната (и поредна) загуба на националния футболен отбор открива шанс за критическо преосмисляне на много повече неща от отношението ни към самата игра. В определен смисъл загубата на отбора е победа за всички нас; така, както неговият провал представлява може би най-големият му успех.
Футболът отдавна вече не е (а дали и въобще някога е бил) чисто спортно мероприятие, ангажиращо определени телесни способности в игра с фиксирани правила. И това не се дължи само на икономическите и корпоративните интереси, които неизбежно го съпътстват (футболът също е "бизнес"). Футболът (и спортът въобще) не е само повод за чувствена, телесна радост от неподозираните способности на човешкото тяло. В съвременния свят (с формите на социализация, през които преминаваме, често без да им обръщаме внимание) той функционира като арена, на която традиционно цензурирани несъзнателни процеси намират своето материално изражение. Именно защото ангажира тялото под нивото на вербалния регистър, понякога в рамките на частица от секундата спортът открива прозорец към несъзнателния (и предсъзнателен) свят на собственото ни Аз. И точно тук невротичните и параноичните ни задръжки се "пробиват" напук на съзнателните ни намерения.
Нека си припомним типични сцени от почти всеки футболен двубой: ругатни към футболистите, нецензурни жестове, физически сблъсъци, а често и организирано насилие между привържениците на двата отбора... Не са ли тези изблици истината за собственото ни несъзнателно, за агресията, която потискаме дълбоко в себе си, и която, ако вярваме на Фройд, стои в основата на това, което наричаме цивилизовано общество? Добре помня лаконичното определение на един от гимназиалните ми учители, че "стадионът е тоалетна". А както добре знаем, в тоалетната излизат наяве неща, които по принцип се опитваме да прикрием както от другите, така и от себе си (пускайки водата веднага след съответната операция).
Излишно е да добавям, че игра като футбола (или която и да било игра) не може да се свежда до това, което съвременната популярна психология нарича "избиване на комплекси"; че тя има собствена, вътрешно присъща й плътност, оцветена не само в черно и бяло. Няма съмнение обаче, че тя може да функционира и като катализатор на куп параноични намерения: разделението "ние-срещу-вас" е едно от основните в съвременния оганизиран спорт. И до голяма степен "чистата" наслада от най-популярната игра е неделима от тези допълнителни, макар и вече натурализирани, елементи.
От тази гледна точка "завръщането на Стоичков" в българския футбол представлява симптоматично събитие. Добре помним еуфорията в началото на експеримента: Стоичков изигра няколко мача без загуба, предотврати една почти сигурна в много труден двубой в центъра на Загреб и сякаш даде начало на нова ера в представянето на националния отбор. И всичко това след "срамното" фиаско на европейското първенство в Португалия. Имаше нещо вълшебно в неговата поява, което галванизираше колективното въображение.
Причините за това са повече от една. Стоичков не само създаваше илюзията за органична последователност: голям като футболист, той неизбежно предстоеше да бъде такъв и като треньор, с грандиозни успехи и в двете поприща. На определено равнище той наистина предизвика емоционална мобилизация - както за почитателите на играта в България, така и за своите футболисти. Несъмнено най-успешният български футболист в историята на този спорт в България, Стоичков действително създаде илюзията, че "всичко е възможно", че и "ние го можем". В една малка страна, с колективно усещане за национален дефицит спрямо света на "белите хора", неговите първоначални успехи по естествен път мобилизираха невероятна емоционална енергия. Все пак, ако той е успял да си пробие път там, където по традиция си мислим, че не принадлежим, то защо да не успеем отново? Само метафора ли беше крилата фраза от преди десетина години, че "Господ е българин"...?
Проблемът в тази ситуация бяха някои значителни детайли от ефекта Стоичков, неща, за които се говореше под сурдинка1, но които циркулираха в социалното пространство и които бяха най-малкото доловими от медийните изяви на новия треньор. Изглеждаше напълно саморазбиращо се, че Стоичков успяваше не само защото беше "роден победител" (какво означава тази фраза сама по себе си?), а и защото имаше определни методи на работа, определен подход както към медиите, така и към своите играчи и противника. Явен беше тираничният режим, наложен на играчите преди мач, както и безкомпромисното му и често вулгарно отношение към неуспешните им прояви на терена; не по-малко очевидни бяха и контраатаките му на прескоференции към "нелюбезни" въпроси на журналисти, както и непоколебимото му убеждение (засилващо се с всеки мач) в собствената му непобедимост.
Стоичков упражняваше един почти хипнотичен ефект върху играчи и публика именно с тази почти неустоима комбинация: невероятен нарцисизъм, перверзно-унизително отношение към собствените му "подчинени", както и параноично изключване на Другия. С други думи, Стоичков се явяваше като истински Мъж в един комплексен свят, където мъжествеността е така актуална именно защото е в криза. В едно откровено потребителско общество, с размиващи се патриархални символи и флуидни сексуални роли, той възстановяваше вярата в Истинския Мъж, неустоим и непобедим от никого.
Именно тук се криеше голямото изкушение от превъплъщението на Стоичков: той не просто продължаваше да побеждава, но го правеше по "своя си начин", достоен за подражание. Ефектът Стоичков се състоеше именно в това, че подходът му несъзнателно успяваше да реализира едно знаменателно приплъзване: от "и ние го можем" към "ние го можем само така", само по този начин. Ние също можем да успеем - но само и единствено ако се държим по подобен казармен, тираничен начин; само ако бъдем истински Мъже, с всичката агресия и насилие, което фигурата на Мъжа предполага на нивото на реалните житейски практики. Така емоционалното послание, което ни "изпращаше" Стоичков, беше: ти също можеш да успееш - но при условие, че приемеш да бъдеш Мъж като мен, с всички микрофашистки атрибути на мъжкото начало. Ти също ще успееш, ако имаш не само хъс и талант, но и жестокостта, унизителното отношение към другите, откритата арогантност и непоколебимото убеждение в собствената си правота, които са неизменните прерогативи на Мъжа. Да бъдеш победител и да бъдеш "мръсник" ставаха синоними: логиката на успеха неизменно се опорочаваше от логиката на извънмерния мачизъм, който единствен обещаваше да я гарантира.
Или, казано с други думи, ефектът Стоичков се реализираше под формата на едно едва ли съзнателно, но особено важно обръщане. На пръв поглед изглеждаше, сякаш Стоичков успява на треньорското поприще, защото вече е узрял, защото е преодолял стихийните си импулси като футболист; много бързо стана ясно обаче, че той далеч не е загърбил агресивните си наклонности, а просто ги е канализирал в нова посока. И именно тук се проявяваше опасността от професионалната му стратегия: на повърхностно равнище човек можеше да предположи, че Стоичков успява въпреки микрофашистките си наклонности, въпреки арогантността си и казармения правилник. От реакциите на мнозина негови фенове обаче се налагаше напълно противоположният извод: в действителност Стоичков постигаше успехи не въпреки, а именно поради точно тези наклонности и правила. Той успяваше не покрай тираничните си склонности, а именно заради тях, благодарение на тях. От където, на повече или по-малко съзнателно равнище, лесно можеше да се направи изводът, че именно и само това е начинът да успееш. Че микрофашизмът и успехът се гарантират взаимно - и че всички ние, или поне мъжката половина от нас, трябва да следваме същата логика, която единствена би ни осигурила успех2.
Излишно е да добавяме какви широки врати отваряше едно подобно явление. Ако единственият начин да успееш бе да бъдеш "мръсно копеле", това само по себе си ставаше прекрасно оправдание да бъдеш именно такова. За самия Стоичков моментните му (и до голяма степен случайни, както стана ясно напоследък) успехи се превръщаха в идеално оправдание да дава воля на собствената си агресия и инфантилни фантазии - така, както вероятно е подопределила реакциите на не един мъж или момче в напълно различни на пръв поглед ситуации. Стоичков така се оказа в идеалното положение на безнаказаното господство: "успехите" му даваха прекрасно алиби да изявява на воля и да подсилва до невероятна степен собствената си невроза и параноя. Както и да ги предлага на нас самите като единствен и успешен модел: едно идеално оправдание да проявим собствените агресивни импулси, или да ги приемем за "нормални" от страна на други, по-силни от нас? Какво друго е мъжкарската, фалическата логика, доведена до естествената си крайност, ако не логиката на институционализираната перверзия? И дали Стоичков нямаше толкова много почитатели именно защото затвърждаваше този любим на мнозина мъже (а и жени) стереотип за Мъжа-Фашист, който едновременно ни отблъсква и привлича с такава сила?
Струва ми се показателно, че дори и днес, или по-скоро именно днес българският социално-културен живот се доминира от мъжки фигури: Слави Трифонов, Бойко Борисов - а сега, или по-скоро засега, и Христо Стоичков? Това, което обединява и тримата, е фантазмената рамка, на която те едновременно принадлежат и която възпроизвеждат: истински мъже, които едновременно задават модела на Мъжа и определят неговите локални варианти. Бихме ли могли да си представим Слави без митовете за неговата свръхпотентност и всестранен сексуален опит, гарнирани с неприкрита арогантност и явна хомофобия? В какво се състои притегателната сила на Бойко Борисов, ако не в пресечната точка на фантазиите, които реалната политическа власт произвежда (какво е полицията, ако не монополист на легализираното насилие) и импозантната му физика и груб мъжкарски чар, така неустоим в колективното еротично въображаемо? И кой е, или поне засега е Стоичков, ако не "лошото момче на българския футбол", станало треньор-тиранин? Измежду тримата Стоичков най-малко фокусира директна сексуална енергия (за разлика от Борисов и Слави, чийто явен сексапил съпровожда всяка тяхна обществена проява), но ефектът му на структурно равнище е много близък до техния. Както Бат' Бойко и Слави, така и Стоичков утвърждава категорично мъжкото начало с всички неизбежни опасности на един такъв жест.
От такава гледна точка, имайки предвид липсата на критическа дистанция към подобни колективни стереотипи, "провалите" на всеки един от тримата може само да ни обнадеждава (което не означава, че да ги чакаме да се провалят, е само по себе си достатъчно). Лапсусите и зле гримираното нещастие на Слави, а, струва ми се, и неизбежните подхлъзвания на Борисов в идното народно събрание, могат да имат чудесен отрезвяващ ефект не само върху тях, но и върху нас самите3. Те могат да ни покажат не само колко опасна е фигурата на Мъжа, на този, "който си го може", но и колко невъзможна и нежелана е тя. Колко много страх и безпокойство прикрива; и как неизбежно катастрофира в стената на една реалност, която отказва да се подчини на параноята на мачизма.
Именно поради тази причина считам неуспеха на българския национален отбор за толкова важен и полезен. Не само защото, както твърди народният идиом, човек се учи от грешките си. Но също, и много по-важно, защото тя разкрива неизбежната уязвимост на мъжкарството, неминуемата катастрофа на фалическото начало с всички параноични, невротични и перверзни инвестиции, които го придружават. Защото показва колко трудно и дори направо невъзможно е да бъдеш Мъж - така, както и е почти неизбежно да се опиташ да се представиш за такъв, ако си роден мъж, тоест със съответните анатомически и физиологически белези на пола. Или, ако мога да си позволя една невинна игра с известния цитат на Левски: "Ако Стоичков спечели, губи цял един народ; ако загуби, губи само той самият..."
Нека празнуваме знаменателната победа на българския национален отбор над самия себе си. Това може да се тълкува като глътка свеж въздух за, струва ми се, все още незначителното феминистко движение в България.

Бингамтън, Ню Йорк
7 юни 2005 г.


Николай Кърков



Този текст е писан преди повече от четири месеца и конкретният повод за написването му е вече надминат от събитията и проявите на личностите, за които става дума в него. Публикуваме го именно защото неговият патос и изводите му придобиват неочакван релеф на фона на всичко, случило се след написването му - и съответно засилват съгласията и несъгласията с него.
Готови сме да публикуваме и други мнения по повдигнатите въпроси.
Култура









































































1 Освен, разбира се, в жълтата преса, където нещата бяха явни.






























































































2 Стоичков не е сам в това отношение. Лаконичният, но многозначителен коментар на Мартин Петров, един от неговите титуляри, за все още предстоящия мач с Хърватска беше: "Излизаме и мачкаме..." Предвид окончателния резултат от мача фразата маркира не само разрива между съзнанието и несъзнателното, но и сериозното разминаване между двете, от една страна, и "реалния" свят, от друга.




















































3 Показателно е, че откровено авторитарни изказвания на Борисов не само не предизвикват критичен коментар, но дори се съобщават с нескрито възхищение от българските медии. Помня добре например напълно сериозното му предложение за доживотен затвор за непълнолетни убийци по време на поредицата от шокиращи убийства от млади момчета и момичета преди година-две; или ентусиазираната му реакция в подкрепа на новите полицейски "тазери" (оръжия с високоволтов заряд вместо куршуми), които, за разлика от собствените му твърдения за гарантираната им безопасност, са отнели живота на повече от 110 човека само в САЩ от 1999 насам... Дали целта на Борисов е ликвидиране на престъпността, или може би нейното неибежно присъствие е чудесен повод за "легитимна" проява на собствените му агресивни фантазии?