Показалецът на преводача
Философията би била нещо съвсем незначително, ако служеше единствено да затвърди виждането ни за света, ако не ни отчуждаваше от собствените ни норми и не водеше до промяна на категориите на нашето мислене. Рисковете на един превод на Хайдегер са безбройни, ала Зашев не минава покрай препятствията като сомнамбул. На него му е ясно, че съвършеното познаване на немския език, с който вълшебникът от Черната гора зашеметяващо играе при изковаването на своите понятия, е необходимо, но съвсем не достатъчно условие за захващането с тази творба. Философът търси своеобразна изначална перцепция чрез езика, когато думата от една страна е съвсем близо до действието и, от друга, до нещата. Досега този немски си оставаше просто "ням" и казваше твърде малко на български, ала Зашев е успял преведе тези основни понятия на нашия тъй непривикнал на философското усилие език. Всяко негово решение почива върху интензивно размишление и търпеливо усвояване на мисленето и стила на Хайдегер. Трябва да приемем поне това. Пък и най-сигурният начин да се избегне умственото усилие е просто да се престане да се работи. Димитър Зашев изяснява предпоставките на своя превод, знае докъде се е стигнало преди него и то не само на български, но и на останалите славянски езици и със сигурна ръка води читателя.
Всичко е устроено според едно, не се боя го да кажа, телеологическо тълкуване на "Битие и време". В превода на Зашев творбата се представя като това, което е: изцяло и строго подредена съвкупност от необходимите опосредствания за задаването на въпроса, който трябва да бъде основната грижа на философското мислене, но на който липсва не само определен отговор, но изобщо задоволителна постановка (с. 15). Зашев не бърза, значи, да дава своите отговори и не ни спестява никоя трудност при четенето на текста. Той докрай отчита, че Хайдегеровият opus magnum съвсем не е решение на задачата, а устройството, което предразполага мислещите към слушането, към наострянето на ухото, към чуването на този идващ отдалеч и неизбежно изненадващ единствен истински въпрос. В цялата работа на Зашев непрестанно отеква проблема, който Хайдегер, в своето питащо благочестие, разкрива като същината и изстъплението на всяко мислене. Един следващ превод на "Битие и време" на български, би могъл, разбира се, да бъде другояче, но струва ми се невъзможно той да бъде съвършено друг. Това може да ни наскърбява или да ни радва, но нека поне си дадем сметка, че този коректен подход към Хайдегер е също така коректен, искам да кажа философски, подход към самата философия.
Още първите редове на "Битие и време" хвърлят читателя в смут. Едва ли може да има по-рязък контраст между блажените нявгашни дни, когато изразът "биващо" е бил очевиден и обърканото ни настояще, когато той ни хвърля в затруднение. Наистина, подемането в нашата епоха на древния и отчайващ въпрос за смисъла на битието изисква завидна дързост. Един нов въпрос изглежда безкрайно по-изкусителен с привилегията да се започне от tabula rasa, където няма още нищо написано. Ала Хайдегер подхваща този идващ от незапомнени времена и обременен с хилядолетна традиция проблем. Историята на метафизиката трябва докрай усвоена, за да може действително да бъде преодоляна и това следва да се случи в синтагмите на превода, а не в парадигмите на коментара. Затова преводачът не се напъва да създава някакъв нечуван досега български език, ала не се бои да го реформира с оглед на поставената от Хайдегер задача. За мнозина "реформата", като вторична и производна, въобще не може да се мери с оригиналното творчество. Лично аз смятам, обаче, че е далеч по-трудно да се реформира нещо вече устроено, отколкото да се започва съвсем отначало.
Въпреки затруднението, което пораждат, "битие" и "биващо" не престават да запленяват с онова "не знам точно какво", с онова "почти нищо", което отеква в тях. Отглаголно съществително, в което се е утаила някогашната инфинитивна форма и причастие. Инфинитивът - образ на безкрайното, причастието - индекс на участието, на наложената граница на безкрайното. Още от Аристотел е известно, че битието е неопределимо. И как да бъде то определено, след като всяко определение го предпоставя, пък и всяко определение вече отрича или ограничава? Всички други имена прибавят към битието някакво "уточнение", а то обгръща всяко от тях с безкрайна виртуалност. В този смисъл то е най-универсално, най-фундаментално и най-необходимо. Още за първите гръцки мислители битието е връзката между частите на цялото и самото цяло. То не е обект сред други обекти, а трансценденталното поле, хоризонтът на една трансрегионална интенционалност, светлината, в която всичко може и трябва да бъде схванато. Сякаш битието само е божественото. Западната метафизика, в която е съсредоточено вековното дирене на гръцките философи и църковните отци и доктори, отъждествява битието с Бога. Нещо, което Хайдегер решително отхвърля, защото за него теологията не е сюблимация на онтологията, а нейно отрицание. Само разплитането докрай на онто-теологическия възел ще позволи отново да бъде намери изгубения или забравен път към смисъла на битието. Това изисква на първо място критическа бдителност към философския език. Тъкмо тази непрестанна бдителност е основната грижа и на Зашев. Голямото изпитание е да се намерят и на български понятия, които да не преповтарят традиционното разграничение между субект и обект, чиято очевидност в "Битие и време" е поставена под въпрос. Хайдегер категорично отхвърля както всяко осветостяване на битието, така и всеки хуманизъм, който го дава на разположение като предмет за погледа или пособие за ръцете ни. Премахването било на субекта, било на обекта е само маска, зад която просто се крие лукавият принцип на тяхната допълняемост. Затова е безкрайно трудно да се избегне тяхната сянка. Хайдегер е оставил далеч зад гърба си всяка форма на субективизъм. Той се разделя с Хусерл, защото не приема егологичния завой на своя учител и още от първите страници подлага на деструкция "традиционния състав" на философията (с. 26 и сл.). Решаващо, следователно, за разбирането на "Битие и време" е Бъденето-ето-на да не се интерпретира като тромав превод на ego cogito на Декарт и Хусерл и на екзистенциалната аналитика да не се налагат заимстваните от онто-теологията или от "философията на духа" обичайни схеми. Откъдето и промислената чудноватост на хайдегеровия език, целящ да освободи прочита от тези съзнавани и още повече несъзнавани обуславяния. Зашев предава великолепно на български насочения срещу понятията и категориите на традиционната философия полемичен патос на творбата и така успява да разпръсне много от натрупалите се вече и у нас недоразумения.
Преводът, по стъпките на Хайдегер, насочва вниманието ни към основополагащите думи в езика, към онези обременени с прекалено много реалност и традиция изрази, в които отеква цялата история на битието. Едва когато отидем до края на тяхното трептене, едва тогава ще сме способни да схванем, както някогашните философи, целостта на света в стръкчето трева или в крилцата на мухата. Същевременно, намерените от Хайдегер термини задават господстващия тон и автентичния облик на неговата философия. Не бива още да се забравя, че думи като нещо, битие, време и пр. са с възможно най-честа употреба, която води до утаяването им във всекидневната незначителност и до забравата на носения изначален смисъл, до превръщането им в празни черупки, в които, дори на брега на морето, не долавяме повече шума на безкрая. Ала изхабяването, както проницателно отбелязва Емил Бенвенист, в никакъв случай не намалява нито ползата, нито необходимостта от този най-насъщен хляб на нашето мислене. Безспорно, голямата заслуга на Хайдегер е, че противно на всяко очакване, възвърна живот и сила тъкмо на думата битие, която се бе превърнала в най-непотребна вкаменелост. Неговата философия е героичен опит да се възвърне семантичната енергия на онези изграждащи нашето koine, общия речник, думи, които ни помагат да живеем и ни позволяват да говорим и даже да мислим.
Господарите на езика, глаголите и съществителните, властно се налагат на вниманието. Те неизбежно обсебват и цялата сцена на философския театър, където във вековни диспути се оспорва първенството на едните или другите, на гръцко-германското "ставане" или латинската "субстанция". Зашев отдава дължимата почит на немскостта на Хайдегеровото философстване и търси в максимална степен да глаголизира и динамизира българския език, да разкрие ставането вътре в самия него. Същевременно той е първият наш преводач, който обръща такова внимание на онези най-прости и сами по себе си нищо не значещи придружаващи частици: из, на, то, се, пред, пре, про, че, в, с... Малки слугини на големите господари на езика, със сякаш нищожна семантична тежест, те твърде лесно биват забравяни и пропускани от тълкуватели и преводачи. Едно от големите достойнства на този превод е, че привлича вниманието не само към предлозите и съюзите, но дори и към "модализиращите" частици вътре в думите и поставя задачата за уточняването на техния смисъл и измерването на тяхното критическо влияние.
Трудността в четенето на "Битие и време" идва на първо място от прословутия термин Dasein, който Зашев дръзко превежда с Бъдене-ето-на. Несъмнено изкованият от него израз, въпреки блестящата си обосновка (с. 333-335) изненадва и ще подразни мнозина. Лично аз намирам, че така на български се предава добре основната характеристика на Бъденето-ето-на - излизането навън, екзистирането. Ето-на-къде се разкрива битието, ето го мястото на всичко което е, ето бъденето-в и бъденето-към, ето я изначалната връзка на питащия за смисъла на битието със самото битие. Бъденето-ето-на не е външно на битието. "Адвербът (наречието) da, уточнява Зашев, тук е, като че ли, буквално при (ад) верб-а (глагола) sein". Той не прибавя нищо, не е допълнение, а означава изначалния хроно-топос, в който биващите живеят и се движат. Зашев признава с присъщата си философска откритост, че това негово най-дръзко преводаческо решение е "крайно условно и надали кой знае колко казващо". Ала в него неминуемо вече отеква Окамовата hаecceitas и преди него Пилатовото "ecce homo". Човешката участ, разбира се, е специфичният модус на Бъденето-ето-на. Човекът е поставен настрана, нему е поверена трансценденцията на отделното биващо. Тъкмо тази отличеност се откроява в "ето-на". Терминът модализира в известна степен битието в повелително наклонение сякаш съзидателната ефикасност е обречена непрестанно да повтаря онова "да бъде" на началото и да налага в света съществуването на "господар и владетел". Тук теологически изкушеното ухо дочува повелята на господството, която в първата глава на книгата Битие, отпечатва върху вселената на биващите, независимо дали принадлежат на земята, морето или небето, образа на всемогъщия Творец. Човекът е сътворен по Божий образ, за да господства над творението, той е образ не във формалния, а във функционалния смисъл, като действие и воля, защото подчинява земята и господства над живите същества, тъй както Бог царува над творението. Ала, безспорно, силата на Хайдегеровото питане е да внуши възможността за едно отваряне към по-далечни хоризонти (за критиката на християнската антропо-теология виж с. 45 и сл.).
Наистина, книгата Битие разкрива тази обладаваща нагласа, която дефинира грижата за човека, за света и за божественото, ала властта над нещата по-скоро заробва, отколкото освобождава. Затова към въпроса за смисъла на битието е нужен друг подход, който да не бъде усвояване или завоюване, а пред всичко дистанциране и деструкция. Казах вече, че в "Битие и време" определено не става дума за сюблимирането на онтологията в онто-теология. Недвусмислено поставената задача е, напротив, освобождаването на философията от всяка теология, защото само тогава, убеден е Хайдегер, може да се открие достъп до извора на битието. Друг е въпросът, доколко той действително успява да се отърси от теологическото несъзнавано на западната философия. Във всеки случай, особено ценно е, че в превода на Зашев успяваме да доловим дори това несъзнавано, което, въпреки всички отричания и рационализации, определено подхранва мисленето на немския философ. Така или иначе Бъденето-ето-на посочва несводимостта на човека до простото биващо, до обикновена наличност вътре в света. Бъденето-ето-на няма друга природа освен да си даде, чрез знанието и действието, всяка възможна природа. За да може, чрез действието и знанието, да стане всички неща, то не трябва да бъде отнапред нищо от това, което става.
Изначалното отношение между нищото и всичкото априорно изключва всяка натуралистична концепция.
Бъденето-ето-на става това, което е не само, за да обитава и познава света, но за да схване какво означава да бъде в света. Ето, че природата се обръща в история, а биващото в битие като битие. Bios минава под режима на Logos-а, който надхвърля инстинкта, вродения усет за осигуряващите живота свойства, и дава възможност на Бъденето-ето-на да се дистанцира от всичко, каквото и да е то, да трансцендира околния свят. Ако обобщя: избраният от Зашев превод на Dasein с Бъдене-ето-на позволява да се отиде твърде далеч, защото в него се разкрива както трансцендирането по отношение на всеки регионален околен свят, така и несводимостта на Бъденето-ето-на до участта на просто налично (Vorhanden). Несводимост, която разкрита в термините на "Не-то", на из-от-Не-тостта, както възхитително превежда Зашев (с. 216), съответства на "нищото" или на празнотата на дистанцирането спрямо "всичко що е", каквото и да е то, което отеква в БъдеНето-ето-на.
Ще спра дотук и ще оставя на читателя да измине през целия подготвителен анализ на Бъденето-ето-на, за да достигне до същностната връзка, до взаимното привличане (в смисъла на Beziehung) на битието и времето. Не трябва да забравяме, че, всъщност, изумлението от "Битие и време" започва още със самото заглавие, което със своето "и" поставя редом две понятия, чието раздалечаване е било предмет на хилядолетното философско усилие. Четейки Хайдегер, осъзнаваме цялото значение на феномена на насочването (с.105 и сл.). И наистина кой читател не се е уплитал в дебрите на тази странна и загадъчна мисъл, кой не е дирил отчаяно и безсилно своя ориентир и не е поемал по пътища, които се оказва, че водят, най-често, за никъде? На ум ми идва Платоновото разграничение между "поетическите" изкуства, които преобразуват материята и "кибернетичните", водещи или насочващи, изкуства на навигацията и политиката. Всеки пътешественик трябва да има под ръка компас. Компасът сочи просто севера. Такова пособие за впусналия се в хайдегеровата selva oscura странник е, в най-голяма степен, преводът. Тъй както изопнатият показалец на Предтечата от Изенхаймския олтар на Грюневалд, той посочва единствено необходимото, за да може после всеки да поеме отговорността на избрания от него път. Показалецът смирено се превъзмогва към отвъдното и не крие безкрайното разотдалечаване на оригинал и превод. От изгубената непосредственост към намерената непосредственост - нищо и никаква дистанция, в която се простира цялата задача на преводача, който си дава сметка за невъзможността битието на текста да се обсеби и затвори като златна пара в ръката. Преводачът, от когото имаме нужда, не създава нищо, не обяснява и не критикува, а се грижи, без да каже нищо в повече или в по-малко, да остане да бъде това, което е. Тъкмо това прави и Димитър Зашев, с което показва, че преводът също заслужава да бъде нареден сред водещите изкуства.

Владимир Градев


Владимир Градев е преподавател в катедра "История и теория на културата" на СУ "Св. Климент Охридски". От декември 2001 е посланик на България при Светия престол. Той е автор на книгите "Силите на субекта" (1999), "Прекъсването на пътя" (2000) и "Политика и спасение" (2005).
Мартин Хайдегер. Битие и време. Превод от немски Димитър Зашев. АИ Проф. Марин Дринов. София, 2005. 366 страници. Цена 24 лева.


Мартин Хайдегер е навярно най-трудният за разбиране и превеждане философ на ХХ век. Преди десетина години в Дома на преводачите в Авиньон имах възможността да сравня различните френски и английски преводи на "Битие и време". Спомням си, че помолих тогава един друг fellow, виден немски филолог, да ме насочи в прочита на някои пасажи от самия оригинал. Ала професорът, още след първите няколко реда, категорично отказа да продължи четенето и заяви, че не разбира абсолютно нищо и определено намира Хайдегер ganz verruckt, напълно луд! Димитър Зашев превежда великолепно този извънредно мъчен текст, предавайки на български, във възможно най-голяма степен, хайдегеровия стил.