Един фестивал в зряла възраст
Не знам дали 14 години е зряла възраст за един фестивал, но мисля, че и фестивалите, както и хората, се развиват индивидуално и зрелостта при някои така и не настъпва до дълбока старост. А Международният джазов фестивал "Варненско лято" определено вече има всички белези на зрелостта. Дори само усещането, което той е създал през тези 14 години, усещане за сигурност, че ще го има и за 15-и, и за 25-и, и за 50-и път - непоклатимо стои вече в съзнанието и в културния живот на Варна и България. През всичките тези години, разбира се, фестивалът се променяше. На неговата сцена вече няма (или са значително по-малко) "радикалните екстремисти" (като Пино Минафра или Еван Паркър), които в голяма степен определяха профила на фестивала в първите му издания. А и самите музиканти, които често се представят на него, се промениха доста. Промени се и организаторът на фестивала Анатолий Вапиров. Той всъщност свири най-често на този фестивал. Свиренето му стана някак по-мъдро, не така избухливо, както беше преди 15-20 години, например. И това май е всичко, което се промени. Това, което остана както преди, е неизменното присъствие на джаза с фолклорна окраска (от Стунджи или Теодосий до джаз с едва забележим намек за фолклор) и - което е по-важно - постоянната подкрепа за свободно импровизираната и спонтанна музика. Това всъщност не е просто подкрепа, доколкото спонтанната музика е религията, която изповядва самият Вапиров. От казаното дотук читателят може да заключи, че Вапиров някак недемократично организира фестивала по свой образ и подобие. И ще има основания за това. Аз само ще напомня, че колкото по-силно вярваш в това, което правиш, толкова по-добри са резултатите.

Първата вечер беше посветена на лидерите-перкусионисти - Квартетът на Додо Шошока и Проектът на Стоян Янкулов. 62-годишният Йозеф "Додо" Шошока, ветеран на чехословашкия джаз, е събрал група от млади музиканти (словаците Михал Бугала - китара, и Томаш Гайлик - пиано, и сърбинът Ненад Василич - контрабас), с която гастролира по Европа. Във Варна четиримата свириха мейнстриймова програма. В тяхното свирене нямаше нещо необикновено, но си струваше дори само да следиш диалозите им и елегантния начин, по който ги водеха. Додо Шошока наистина е стълб на групата си, освен това е много чувствителен музикант, който предчувства и най-малката кривка в свиренето на партньорите си и реагира като велик майстор. А младите също не изоставаха. Сред тях трябва да отбележа басиста Ненад Василич, който свиреше ненатрапчиво, но пластиката на неговата мелодична линия не оставаше незабележима.
Стоян Янкулов е сред най-често представящите се музиканти на фестивала от самото му начало. Преди пет години се появи в дуо с друг изключителен перкусионист - Корнел Хорват от Унгария. На сцената имаше само ударни. И от нищо друго нямаше нужда. Концертът беше зашеметяващ. Идеята да организира ансамбъл на основата на ударните по всяка вероятност дълго е съзрявала у Стунджи и ето, в 2003 г., отново на фестивала във Варна се появи проектът на Янкулов "Дръмбой" (но не от "drum" и "boy", а от името на стария български инструмент, подобен на бръмбазъка) - самият Стунджи и Елица Тодорова, която не само добре свири на ударни, но и чудесно пее български народни песни. Стунджи също използваше своя глас, а и малко електроника във вид на семпли. Това беше премиерата на "Дръмбой", а предпремиерата или по-скоро прототипът на този проект се появи по програма "Христо Ботев" на БНР на 19 април същата година в "Спонтанно и след полунощ" (предаване, което в продължение на три години водеше авторът на тези редове). Прототипът беше не по-малко успешен от самия "Дръмбой", вярно, това не беше дуо, а трио с пианиста и кийбордиста Васил Пармаков, който, използвайки неограничените възможности на синтезатора, изпълваше пространството с богатство от тембри и пластове. През миналата година излезе албумът "Дръмбой" и изглежда с това този етап завърши. Новият проект на Янкулов вече не е "Дръмбой". Това е нещо друго, макар по принцип ударните да имат същата водеща роля, а и някои пиеси, познати от "Дръмбой", да се появяват отново. Само че в друг аранжимент. Иначе не може и да бъде - двама на ударни (Стунджи и Елица), тромпетистът Михаил Йосифов, Йотис Кюрцоглу от Гърция на баскитара и DJ Иван Шопов - лайф електроника (samples, sound processing). Стунджи през цялото време търси (и намира) нови необичайни ансамблови формули, които подхождат на идеите му. От една страна, това не му е трудно, тъй като той е универсален музикант, от друга - изисква постоянно повишено внимание, тъй като далеч не е рутинна работа. А когато и останалите музиканти са универсални и необикновени, резултатът надминава очакванията. Мишо Йосифов отдавна е доказал своята универсалност; и макар че неговият тромпет се оказа практически единственият неударен инструмент в групата, да свири заедно със Стунджи, Елица и Йотис за него е по-естествено, отколкото да диша. Още няма 30. И въпреки че малко или повече го познавам (свирил е "спонтанно след полунощ няколко пъти), за мен беше приятно да разпозная в него импровизатора, който е през цялото време в развитие и който всеки път има с какво да изненада. А най-голямото удивление на този концерт предизвика у мен басистът Йотис Кюрцоглу. Това е музикант с огнена, фойерверкова и неправдоподобна виртуозност, който се превръщаше ту в Джако Пасториъс, ту в Стенли Кларк (не само заради двете баскитари, но и заради овладяната техника на двамата майстори), но в действителност си оставаше все онзи Йотис, който просто е уникален. Най-ярък в паметта ми остана моментът на диалога му с Янкулов, когато басът се превърна в нещо подобно на индийска табла и когато на публиката й спря дъхът.
Втора вечер - две триа. "Акустична версия" и "Второе приближение".
"Акустична версия" стана на 20 години. Това е поводът за гастролите на ансамбъла в България и чужбина. В това, струва ми се, е и въобще причината музикантите отново да се съберат - през последните няколко години "Акустична версия" практически не съществуваше. И жалко, защото това е уникален ансамбъл не само в България. Разбира се, че има и други дуети от подобен род (например Cecil Taylor & Tony Oxley), но това, което отличава "версията" от останалите, е преди всичко използването на вибрафона. Той и неговите диалози с пианото определят в немалка степен стилистиката на ансамбъла. Музикантите от "версията", както е известно, основно са двама - пианистът Антони Дончев и перкусионистът Христо Йоцов. Те (също е известно) са и основателите на групата. Както Йоцов се пошегува, групата се състои от двама лидери и един член - в този случай, поредният басист Веселин Веселинов-Еко. Във варианта на трио групата действа ту като обикновено джазово клавирно трио, ту като необичаен камерен ансамбъл за импровизационна музика. Тримата не поднесоха някакви изненади, запазената марка "Акустична версия" беше защитена. Разбира се, естествено е да не е като преди 20 години, но това, което ми направи впечатление и за което не съм си давал сметка, е, че - както изглежда - тези музиканти не общуват помежду си по обичайния начин. Няма погледи, жестове. А по-органично свирене едва ли е възможно.
Ако ме попитат, обаче, какво на този фестивал ми направи най-силно впечатление, без да се замислям ще посоча концерта на "Второе приближение" (Second Approach). Такова явление не може да се появи нито в Америка, нито в Западна Европа, но е напълно възможно импровизираната музика изобщо да тръгне по този път. Макар че е малко вероятно, защото този път изисква много познания в класическата музика, в джаза, във фолклора на различни страни. И не само. Най-важното е техният approach (от английската версия на името на групата), т. е. подходът, гледната точка. "Вече е XXI век. Какво да се направи с музиката на Стравински, Барток, Прокофиев, с класическия джаз, с архаичния фолклор? Да ги изпълняваме автентично? Вие се шегувате! Това вече мнозина са го правили, ние също. Вече не ни е интересно. Хайде да съберем всички тези музики, да добавим доста от тънкото чувство за хумор и от свободната импровизация за наше и на публиката развлечение." Навярно такива мисли се въртят из главите на Андрей Разин, Татяна Комова и Игор Иванушкин. Трима великолепни музиканти, всеки от които е уникален. Разин е изключителен изпълнител с невероятна виртуозност и издържливост, което може да се каже и за Иванушкин, а Комова, която е започнала музикалната си кариера като цигуларка и през вокални изпълнения на инструментална музика от Бах и Моцарт е преминала на цигански репертоар, притежава не типично джазов, но именно инструментален глас с голям диапазон. Трябва да се отбележи също, че без композициите и аранжиментите на Разин нямаше да има развлечение от такава висока, бих казал, елитна, аристократична класа. И съм много щастлив, че успях да чуя и видя "Второто приближаване"; именно да го видя, тъй като театралният елемент, макар и ненатрапчив, е много важен в програмата на тримата "приближаващи се". Самата програма беше построена така, че и за секунда да не се изгуби вниманието на публиката.
На третата вечер програмата беше съставена на принципа на контраста на ансамблите - в първата част соло, във втората - разширен бигбенд.
Когато в първата част свири Еберхард Вебер, даже сам, трудно е да се компенсира качеството на неговата музика с количеството музиканти във втората част. Публиката, която идва на концертите на джазовото "Варненско лято", познава музиката на Вебер от албумите. На нея й трябва просто да види любимия си музикант. А той не само че се появи на сцената, но и свири около час. Доста преди появяването на Вебер, в очакване на своя господар, на сцената стоеше неговият контрабас, електрически, но изящен като произведение на бароков майстор на старини виоли. Самият Вебер, при това свирещ от време на време с лък, също напомняше на изпълнител на виола да гамба (в главата ми възникна сравнение с Жорди Савал, въпреки че антропологично двамата никак не си прилича. Антропологично не, но в свиренето имат нещо общо. Може би онази преданост към изначалната акустичност, въпреки че Вебер използваше семплер, който повтаряше току-що изсвиреното от него. Програмата му не изненада с нищо - същият Вебер, познат от албумите. Всичко беше изсвирено по немски сериозно, с каменно лице, но с велико обаяние, за което свидетелстваше пълната тишина в "залата".
Както и очаквах, количеството музиканти на сцената във втората част не успя да компенсира качеството на музиката в първата, въпреки че всички музиканти от бигбенда на Георги Борисов са високо професионални, а и самият Борисов е един от ветераните и стълбовете на бигбендовото дело в България. Както вече казах по-горе, работата е в approach-а. Този All Stars Big Band на Борисов звучи като съвършен апарат, макар че съставът му е разширен с флейтист, обоист, тубист, китарист, втори кийбордист и перкусионист; и изобщо този оркестър всъщност не съществува. Музикантите са се събрали само за този gig. И все пак. Approach-ът не е адекватен. Живеем в XXI век. Минали са 60 години от края на Втората световна война, когато ерата на суинга, т. е. на бигбендовете, е била в своя разцвет. Преди две години на същия фестивал изнесе концерт Vienna Art Orchestra с програма "Duke Ellington's Sound Of Love". Изцяло суингова програма, но изпълнена от гледната точка на новия век, въпреки че нямаше никакви "съвременни" аранжименти. Това, което предложи на публиката All Stars Big Band, бяха предимно няколко шеги на Георги Борисов, една от които беше аранжимент - всъщност доста професионален, забавен и сполучлив - на "Край Босфора шум се вдига". Самата идея да се направи от патриотична песен пиеса за бигбенд е постмодернистична и заслужава овации. Не може да се отрече, че Георги Борисов ражда оригинални идеи, но понякога реализацията на идеите поставя повече въпроси. Друга от шегите на Борисов беше пиесата "От Бах до Дюк", в която нямаше нищо, просто свърши Бах и започна Дюк; и никакъв смисъл не намерих в това съчетание. Бах прозвуча като интродукция към Дюк, смисъла на която също не открих. Освен шегите на Борисов, неговият бигбенд изпълни няколко аранжимента на Антони Дончев (който свиреше на пианото в бигбенда), които звучаха доста по-съвременно.
Последната вечер на фестивала срещна публиката с два необикновени ансамбъла - дует и квартет.
Иржи Стивин и Али Хауранд - саксофон и различни видове флейти и контрабас. Али Хауранд свиреше на баса сериозно, по немски, докато Иржи се правеше на непослушно детенце, което през цялото време иска да пробва нов инструмент, който понякога се оказва в ръкава му. Това, разбира се, е преувеличено, но напълно отговаря на усещането, което създадоха тези двама от най-креативните музиканти на Европа. Програмата им беше фокусирана върху неочаквани интерпретации на познати мелодии, не само на джазови стандарти, но и на филмови теми, които Стивин и Хауранд представиха в нестандартна светлина.
Във втората част на последната вечер се представи поредният (и засега последен) необикновен ансамбъл. Някой може да каже, че това е най-обикновен състав, само дето пианото са го сменили с акордеон. От една страна, това е така, доколкото акордеонът все по-дълбоко навлиза в "джазовата" територия. От друга, ако се замени който и да е джазов пианист с акордеониста Ото Лехнер, то съставът едва ли ще остане обикновен. Още повече, че във Варна Лехнер свири с такива необикновени музиканти, като басиста Ахим Танг, перкусиониста Стоян Янкулов и саксофониста Анатолий Вапиров. За пръв път са свирили заедно през януари във виенския клуб "Порги и Бес", когато там се е провеждала седмицата на българския джаз. Този втори опит изглежда много добър, а самият проект "Танг-Лехнер-Янкулов-Вапиров" ми се струва най-добър от тези, в които Вапиров е вземал участие досега. В този състав всичко е балансирано и всеки има своето пространство за свирене - ту ансамблово, ту солово. Да, пространство имаше и преди, но такова добро съчетание на различни музикални традиции, струва ми се, не съм забелязал в проектите на Вапиров. "Първият ми учител беше Яуерлинг, 976 метра - споделя Ото Лехнер. На тази планина има ретранслатор на всички австрийски радиопрограми и на 4 години започнах да записвам някои народни песни, които звучаха по радиото. Малко по-късно започнах да търся радиостанции, по които можеше да се слуша поп, джаз и класическа музика. Тогава открих пространството между станциите." Това е, за което става дума - пространството между "станциите", в което се намира не само последният проект на Вапиров (с Танг, Лехнер и Янкулов), но и целият Международен джазов фестивал "Варненско лято" - чието бъдеще ми се иска да видя все така, "между станциите", където се ражда креативната мисъл.

Милен Панайотов



Международният джазов фестивал Варненско лято