Какво си купуваме с програмата към един спектакъл?

"Що за въпрос" - пренебрежително би се засмял някой.
Наистина, повече от очевиден изглежда отговорът: "Информация за спектакъла и неговите създатели, информация за театъра, чието е представлението". А и самото му поставяне вероятно изглежда странично по отношение на нещо безпорно основно - театърът и неговото представление. Да не говорим, че в инерцията от последните години поставянето на подобен въпрос се посреща с жест от типа на "Хайде холан, то спектаклите не стават, та до програмата опряхме".
Работата обаче е там, че в програмата за представление на даден театър "се чете" много повече от информацията за актьорите и ролите, за автора на пиесата или режисьора. И по програмите му спокойно можем да познаем в каква степен се е "нормализирал" нашият театър. Съвсем не е за подценяване поставянето на този проблем в началото на сезона, когато поне теоретически се предполага, че театрите усилено са заети с това да привлекат вниманието на своята публика и още с първите си спектакли да я спечелят за по-трайни посещения.
В най-често "подхвърлените" ни листчета с имената на актьорите и ролите, със семпла информация за автора на пиесата се вижда не само очевидното - липсата на пари. Заедно с него избива неосъзнаният образ на едно набързо правене на театър, на живеене от днес за утре, а с него и мътните очертания на най-важното - съзнателната политика за вида театър, който ще ни се показва. Накратко: програмката излъчва стила на театъра. Когато ви попадне в Берлинското метро, в университета, в изложбената зала или в киноцентровете малката книжка на Берлинския "Софиен зееле" с програмата му за месеца, отпечатана на рециклирана хартия, вие виждате, още преди да сте прочели, че това е алтернативен театър. Онези, които гледаха гастрола на Мюнхенския Камершпиле с "Антигона", държаха в ръцете си една програма, която показваше как театърът внимателно, компетентно, интелигентно, адекватно подготвя публиката си за срещата с "далечна" пиеса като "Антигона", с нейната значимост в нашия свят, без да й предлага поп-версия.
Програмата, която си купуваме и прелистваме преди започването на едно представление, не свидетелства само за финансовото благополучие на театъра (в зависимост от това колко е голяма, на каква хартия е, какви снимки предлага, какъв е визуалният й рисунък).
Като цяло тя принадлежи към театъра като ритуал. Казано иначе, малката книжка, дипляна или лист, която си слагаме в чантата или в джоба, е (не)значителен материален носител на посланието, че театърът е социално-символна практика.
Така че в програмите, без особено да се замисля дори, зрителят, първо, разпознава символната тежест на театъра, в който стъпва; второ, стиловия профил на представлението, което ще гледа; трето, обществения контекст, в който то е разположено; и четвърто, дори отношението на обществото - на общественото мнение - към театъра, в който се намира, неговата тежест в очите му. Едва после той "чете" конкретно имената и получава конкретна информация за спектакъла.
Когато например през 30-те години на миналия век българският зрител си е купувал програма в Народния театър, да кажем за "Хъшове" на режисьора Хрисан Цанков, тя е представлявала малка черно-бяла книжка, на чиято заглавна страница седи името на театъра и на пиесата, която ще гледа. Когато същото представление се играе в рамките на тържествата, посветени на Вазов, тази "книжка" е по-масивна: с повече снимки (на Вазов и факсимилета от негови писма), с повече текстове за Иван Вазов. Тоест, в общото композиране на програмата добре се вижда образът на "книгата", а с това и значимостта на пиесата, на литературната стойност на театъра. Но заедно с това и йерархията на стойностите при нейните изпълнители: едва през 30-те години първа е снимката на режисьора и сетне на актьорите по степен на главност на ролята - и то не винаги. На последната страница обаче е отпечатана скица на салона на театъра с местата и таблица с типовете цени и абонамент, които му предлагат. Защото пълненето на зрителната зала става очевидно все по-важно в рекламната стратегия дори на субсидирания преференциално от държавата Народен театър, конкуриращ се с масово навлизащия тогава "тон-филм" и столичните забавления.
Както и ако погледнем програмите от театрите в Пловдив и Варна по това време, ще видим не толкова строга "литературна" картина - освен че съдържат преразказ на пиесата по картини, подобно либрето, те са изпъстрени с реклами от почти всички сфери на живота в града - от фризьорски салони, предлагащи "потъмняване и оксижиране на коси, водна ондулация, фризиране с железа, масажи, гримиране и бръснене най-приято и хигиенично", през реклама на Варненската "Флотилия на Градската омнибусна служба с нови 16 оборудвани омнибуса", до питащата кое е "Новото днес? Това е "Българка", паста за зъби, по качество ненадмината до сега. Един опит е достатъчен". Към това можем да видим дори реклама на Пловдивското "Ново ателие за слагане нови ходила на скъсани чорапи срещу Бернщайн и Попови. Фина изработка. Същият цвят на чорапа. Гаранция за 6 месеца. Продават се веднага срещу 10 лева".
Очевидно за обществото в големите извънстолични градове театърът е ярък фокус на обществения живот, който събира целия спектър както от изискани дами и потенциални посетители на "Първокласен ресторант "Съединена България", така и от онези, които имат нужда от "нови ходила". В оскъдните реклами на днешните програми, имайки предвид смога на рекламната индустрия, в който живеем, можем да видим не толкова нежеланието на театрите да пуснат в "храма" рекламата, колкото знак на снизхождение, на случайно спонсорство, отколкото признание, че там се събира общество, сред което има смисъл да се присъства. Но да оставим рекламите.
Цялостното поднасяне на информацията за представлението в най-добрия случай е light, а в най-лошия е на ръба на професионализма, издаващ отсъствието на драматург в театъра и ясна линия на присъствието му в цялостния театрален живот. Във факта, че с малки изключения (като Народния театър или Театър 199) липсва информация за предстоящите поне през сезона премиери, не е трудно да видим неосъзнатия отказ да се формира собствена, относително постоянна публика и да й се посочи, че се държи на нея. Малцина освен това са онези режисьори, чийто стил категорично се отпечатва и в програмите към представленията им, и в цялостната им рекламна стратегия, например като тези на Явор Гърдев.
Не на последно място общата картина на програмките към спектаклите показва и картината на българския театрален пазар.
Така че с невинните програмки и през предстоящия сезон всъщност ще си купуваме един доста ясен образ на отношението на театъра и към самия себе си, и към неговата публика/към различните групи от обществото, и най-сетне - на обществото към българския театър.

Виолета Дечева
















Реплика
от ложата