Яковлев:
примиряване на биографиите
Разлиствайки книгата, бързо можем да се убедим, че всъщност авторът изгражда не една, а поне две биографии. Биография на партиен апаратчик и биография на борец за свобода. Тяхното преплитане, преливане и лъкатушене пронизва всичките 750 страници, разстила се в макромащаба на епохата и отмерва микромащаба на повседневието. Да погледнем макромащаба. От една страна, Яковлев напредва като типичен партиен кадър, който съвсем млад попада в отделите на Централния комитет и все още млад фактически ръководи отдел "Пропаганда", блюстител на идеологическата правоверност и легитимността на режима; след това цяло десетилетие работи на терена на дипломацията като посланик в Канада, връща се в Москва, за да застане сравнително скоро и начело на пропагандата, като се издига и до член на Политбюро и влиза в най-тесния кръг приближени на генералния секретар. От друга страна, Яковлев поема върху себе си нелеката задача по защита на интелигенцията от произвола и репресиите през 60-те и 70-те години, активно отстоява творческата свобода и сам се бори срещу надигащите се националистически и антисемитски тенденции, за да бъде наказан с разжалване заради статията си "Срещу антиисторизма"; впоследствие, при Горбачов, последователно насочва курса на Перестройката към по-голямо реформиране, повече гласност, разобличава сталинизма, воюва с догматизма и подкрепя самоопределението. Ще си позволя и един литовски детайл, за да илюстрирам микромащаба на това раздвояване на биографиите. През август 1988 Яковлев посещава Прибалтика, за да заздрави перестроечните позиции на местно ниво; през декември 1989 на Втория конгрес на народните депутати изнася доклад за последиците от пакта Молотов-Рибентроп, с което се опитва да поправи една несправедливост и да демонстрира на прибалтийските народи искреното желание на съветското ръководство за излизане от мрачното минало и навлизане в епоха на равноправие и взаимно разбирателство; а през юли 1990 на ХХVIII конгрес на партията се изказва в защита на националистически настроения литовски партиен лидер Алгирдас Бразаускас поради убеждението си, че всеки народ има право на свое културно бъдеще и че национализмът в републиките на практика е призив към културно възраждане, така необходим за възраждането на целия съюз. Такава е едната биографична гледна точка. Ето я и другата. Яковлев отива в Прибалтика, за да се срещне с националистическите кръгове около движението "Саюдис" и да ги поощри в действията им в името на свободата; изнася доклада за пакта Молотов-Рибентроп, за да даде сигнал на прибалтийските народи, че с признаването на противоправните и престъпни действия на Сталиновия режим официална Москва фактически се отказва от претенциите си за легитимна власт над трите републики; говори на партийния конгрес, за да попречи на втвърдяването на курса спрямо Прибалтика преди движението за самоопределение да е достигнало решителна фаза. Между другото и без връзка с всичко това, споменатият Бразаускас, така защитаван и протежиран от Яковлев, наследява три години по-късно Ландсбергис като президент на независима Литва, а към ден-днешен е министър-председател на страната и не е непричастен към битуващите русофобски настроения.
Така или иначе, разминаванията в биографиите са достатъчно отчетливи, за да бъдат отминати от читателя.
Яковлев явно също го съзнава, защото смисълът на книгата му според мен е усилието тези биографии да бъдат примирени, да им бъде намерен общ знаменател. Примиряването на биографиите се извършва чрез конструирането на собствената историческа роля на Яковлев. Два са възможните в този контекст варианта на такова конструиране. Първият от тях включва изживяването на своего рода катарзис през 80-те години, в хода на Перестройката, проглеждане за истинското състояние на нещата и тотално преоценяване на житейската линия. Вторият предполага бавно и последователно заставане на антикомунистически позиции, укрепващо от година на година. Яковлев избира втория вариант, за да се самолегитимира като съзнателен творец на свободата, а не като пасивно увлечен в стихията на събитията. Съгласно книгата, неговото прераждане започва още по време на войната (великолепен изходен пункт!), когато една от ужасяващите гледки го навежда на мисълта за безсмислените жертви на посредственото Сталиново командване. Отделни епизоди от следващите десетилетия загатват за действия в осъзнат противовес на партийните норми, пребиваването в Канада му предоставя "време да мисли" и способства "отхвърлянето на ирационализма" и "оковите на догмите", а Перестройката вече го заварва психически готов за радикална смяна на нехуманния строй. Приложеният в книгата подход за онагледяване на тази принципна еволюция се налага от само себе си - концептуализиране на историята на СССР и на постсъветската ситуация в Русия. Исторически правилният път на Русия в ХХ век по Яковлев е начертан от Столипиновите реформи, пресечен, за жалост, от яростната съпротива на радикали и болшевики и от избухването на Първата световна война. Войната ускорява Февруарската революция, която е истински демократична революция и съдържа потенциала за по-добро бъдеще на Русия. Но липсата на постоянство за разгръщането на този потенциал позволява извършването на болшевишкия преврат, наречен "Октомврийска контрареволюция".
Яковлев използва основно три етикета за обозначаване на установилата се впоследствие система. "Болшевишки фашизъм" я побратимява с чумата на ХХ век. "Държавен феодализъм" отрича претенцията за прогресивност и отиване напред в историята. "Диктатура на двувластието", ще рече съвместно управление на КПСС и КГБ, обосновава генетично заложената тъмна, полицейска страна на поддържането на режима. Десетки страници са посветени на престъпленията на Ленин, Сталин и техните съратници и наследници, за да се подчертае, че съветският строй е престъпен не само по нечия зла воля, но и по същността си. В края на този Кьостлеров "мрак по пладне", в дъното на този дълъг тунел на безнадеждността обаче се провижда светлина; и тя се олицетворява от Перестройката, фигурираща тук под названията "Мартенско-априлска демократична революция" и "Реформация". Перестройката напредва колебливо напред, сблъсквайки се с все по-масираната съпротива на реакционните сили. Първият знак за мобилизация на контрареволюционерите се появява в "малкия метеж", в широко цитираната и възхвалявана ретроградна статия на Нина Андреева в "Советская Россия" от март 1988. Сигнал за необратимостта на промените и на борбата между силите на прогреса и реакцията дава вотът за Първия конгрес на народните депутати от януари 1989, извадил наяве наличието на "две партии в партията". Решителното сражение е неуспешният пуч от август 1991, след който пътят към свободата и демокрацията е открит. Но това не е краят на историята. Днес Яковлев чувства как над крехкото цвете на руската свобода надвисва нова опасност в лицето на диктатурата на чиновничеството, новата глава, с която си е послужила хидрата на болшевишката номенклатура. Явно е, че в Яковлевата интерпретация на руския ХХ век шестте години на Перестройката заемат особено място. Съвсем обяснимо, при положение, че това е времето на най-активната му дейност и най-голямата му власт.
Перестройката получава висока оценка не на последно място и поради високата оценка, която Яковлев дава на собствената си роля. До идеята за такъв тип генерални промени той е стигнал още в Канада и ги е развивал с гостуващия му Михаил Сергеевич. После той лично е спомогнал за избора на Горбачов начело на партията, като е посредничил за среща между него и доайена на партийния ареопаг Громико. Накрая, още през декември 1985, той е написал два текста до Горбачов, в които в едри линии е изложил основното, което трябва да се направи и което със или без желанието на последния в крайна сметка е станало. По време на Горбачовото властване Яковлев твърдо е стоял зад последователното реформиране и сам е преценявал за коя стъпка още е рано и за коя времето е дошло (впрочем, разбирането, че на нещо не му е дошло времето, той изразява многократно - рано е за публикуването на "Децата на Арбат", рано е за оставката на Елцин през октомври 1987 и т.н.). Вече в залеза на Горбачов Яковлев непрекъснато го е предупреждавал за опасностите над общото им дело. Горбачов обаче не го е слушал.
Ако трябва да излезем малко от оковите на текста, за да си изясним работите, ролята на Яковлев не бива да се преувеличава. В класически апаратно-византийски дух Горбачов е насърчавал противопоставянето и взаимната неприязън между две течения в съветското Политбюро, представлявани условно от Яковлев и Лигачов, за да може да разделя и владее. Нещо повече, добре известно е, че текущите размествания в идеологическите и програмните акценти на КПСС са се оповестявали в докладите по случай годишнините на Ленин и Октомврийската революция. Това е превръщало личността на съответния докладчик в изключително значима. За времето на Горбачов (който е посочвал въпросната личност) тези доклади са се изготвяли от кого ли не, включително от Лигачов и шефа на КГБ Крючков, но нито веднъж от завеждащия пропагандата (!) Яковлев. С други думи, ако някой е смятал Яковлев за стратег и архитект на Перестройката, това определено не е бил Горбачов. И Яковлев добре го е разбирал. В други случаи той навярно би минал в словесна саморазправа. Така например, смятат някои, тежките отрицателни оценки, които сипе в книгата си срещу Андропов, могат да се дължат не само на "човешка и светогледна несъвместимост", но и на обстоятелството, че при подбора на екипа си Андропов е взел близки колеги на Яковлев, като Бовин и Арбатов, пропускайки самия Александър Николаевич. Или пък отправяните спрямо Путин подозрения в пълзящ авторитаризъм биха могли да имат за основа и факта, че именно настоящият президент е закрил неговата Комисия по реабилитацията на жертвите на политическите репресии. Само че да отрече Горбачов, значи да минира отчета за личните си постижения. Затова той избира по-нюансиран подход. Изтъквайки нееднократно редица слабости на генералния секретар (нерешителност, лицемерие, свръхсуета, и т.н.), Яковлев набляга на историческата му роля, разбира се, с уговорката, че се е оставил историята да го задмине. Но както става ясно, при самия Яковлев това задминаване не се е случило. Актуалността, мащабът и правотата на действията му в книгата биват постоянно обосновавани с настъпването на новите рискове от пълзящия авторитаризъм, от пълзящата реабилитация на болшевишкия строй, от повторно нахлуващия в руското общество здрач. В нещо като символ на тези процеси Яковлев издига възстановяването на мелодията на стария съветски химн, макар и с нов текст, като твърди, че по такъв начин реликва от престъпна епоха се налага като национална гордост, вместо да обърне внимание на по-съществения проблем с легитимационното объркване, което неизбежно възниква от непремисления годеж на "Союз нерушимый республик свободных" с "Россия священная наша держава".
Мемоарна книга на 80-годишен човек не може да не завърши с финал, отворен към бъдещето. Яковлев формулира своите схващания за бъдещия път на Русия и света в контекста на досегашния си исторически анализ, разсъждавайки как светлината на свободата да пробие здрача на необолшевишкия предренесанс и на негативните стереотипи на руската душевност, на преднамерения стремеж към възвръщане на обедния мрак и на неосъзнатото лутане между Същността и Необходимостта. Маниловщината, която той съзира като основна пречка пред свободното битие на руския човек, не го отминава и него. Той потъва в мечтателно-непрактичните измерения на абстрактния хуманизъм, една почти идеология, присъща донякъде и на нашите перестройчици. Любовта към Човека с голямото Ч тук си съжителства хармонично с "прости истини" като тази, че колкото по-малко данъци и повече свобода се даде на хората, толкова повече благоденствие ще дойде накрая. Абстрактният хуманизъм, преведен на езика на властовите решения, може да доведе и води до ситуации на държавен и обществен разпад, на аномия, на масово отчуждение и отчаяние. Такава визия за бъдещето не е безопасна дори ако извадим пред скоби конкретните действия на самия Яковлев. Но това вече не е част от книгата, нито от възможните й интерпретации. Това е част от действителност или потенциална действителност, в която книгата иска да се вмести, опитвайки се да примири биографиите на своя автор. Колкото до него, още в началото на повествованието си той разказва с каква настойчивост майка му е искала да го изпрати да работи в колхоза след завършване на училище, но той не я послушал, понеже желаел още да учи. Не мога да спра да мисля, че не само колхозът на онова малко ярославско село е загубил от това, че Александър Николаевич не го е избрал за поле на професионалната си реализация.

Борис Попиванов



Александър Яковлев. Здрач. Превод от руски Елена Алекова. ИК Христо Ботев. София, 2005. Цена 12 лева.


Книгата на бележития бивш съветски партиен и държавен деец Александър Яковлев веднага поставя потенциалния рецензент в затруднение. Огромно е изкушението да се прескочи от разбора на текст в опит за политически портрет на неговия автор. Но ако се заема с правенето на политически портрет, вероятно ще се получи такъв, че Александър Николаевич ще ме нареди сред онези свои опоненти, на които мозъкът е "сварен в сталински бульон". И тъй като мозъкът ми силно се бунтува срещу подобна перспектива, трябва да се самоогранича в рамките на предлаганата книга. Това не е никак лесно. "Здрач" принадлежи към хибридния жанр на мемоар-историческите четива, в които за строго разграничение между историческо изследване и споменно повествование не може да става и дума. Не бива да се учудваме. Яковлев се стреми да бъде и от двете страни на барикадата, да прави история и да пише история. Ето защо нормално е биографията му да предизвиква специален интерес и ние, щем-не щем, да опираме до нея.