Ловецът-плячка, нашето битие

Сега, когато започваме да виждаме как наближава краят на 2005 и с поредната доза невесело изумление очакваме резкия скок на всички основни цени, ми се поиска да стопля сърцето на българския читател със спомени за няколко пропуснати книги от миналата година. Това, което се опитвам да кажа, е следното: потребността от литература ще преживее студа и зимата, политическото търгашество и пазарната спекула... Сиромах човек какво друго да прави освен ... литература.
Романът "Плячка" на Георги Гроздев не вдигна много медиен шум, макар че привлече вниманието на няколко сериозни критици. Той започва с едно нетрадиционно встъпление, като представя подробно етимологията и смисъла на думата плячка. Това е покана: внимателният читател трябва да разбере, че текстът ще играе (само че много сериозно, нищо от постмодерното "леко дишане") с различните смисли на думата и ще ги сплита в опит да изгради една обобщена представа на битието като Вечния лов. Тази концепция води със себе си необходимостта да се подредят героите и сюжетните обстоятелства от двете страни на една древна линия: ловци и жертви, преследвачи и преследвани. За чест на автора трябва да кажем, че той избягва капана на лесното разрешение. Фабулата се стреми да размества местата, които в началото изглеждат фиксирани, да разслоява ролите на вътрешни пластове, които се разместват постепенно, с натрупване на сюжетните перипетии. При това не толкова жертвите стават ловци, колкото ловците попадат в ситуацията на безпомощни жертви (вечната българска мечта): безочливият бракониер-полицай Кебо е застрелян от "мечка", Златю-Змея, който отвлича момичета за "бели робини", е убит в центъра на града… Тези две случки са достатъчни, за да ни подскажат, че анималистичният план в книгата (основното действие се развива по време на лов в един резерват) работи като алегоричен двойник на социалните отношения. И в природата, и в човешкия свят животът е кълбо, в което се сплитат възможности да преследваш или да си уловен. Ролите са принципно разделени. От едната страна: ранени яребици, трепетливи кошути, отвлечени момичета, хора, които загубват разсъдъка си под натиска на грубите обстоятелства... От друга страна: богати чужденци, които стрелят за развлечение, травматизиран в детството полицай, класическа мутра... Наистина, в това разделение няма нищо провокативно, то повтаря стереотипни матрици на социалната мисъл. В средата обаче стои Ловеца; вътре в себе си той прехожда между тези два свята, персонифицира диалектиката на черно-белите отношения. Тук вече матрицата е разчупена, макар че ни спомня един друг литературен ловец, който също така носи и доброто, и лошото в себе си, докато тича ту след една черна, ту след една бяла жена: воденичаря Стефан от Йовковия разказ "Кошута".
Между успехите на Георги Гроздев несъмнено трябва да разположим повествованието. Надмогнат е традиционният романов модел, композицията е изградена на фрагментарен принцип. Сюжетът се оформя като мозайка: разнородни, разнообемни парчета се натрупват, за да изградят една обща картина, в която смисълът е постижим само като резултат на общото впечатление. Успешна е и стратегията, която преплита пласта на фолклорно-митологичната образност със ситуации от съвременния живот; това поражда един специфичен "стереовизуален" ефект на изображението и го отделя от баналните практики на съвременната ни проза. Що се отнася до символичното послание на този роман, тук читателите биха могли да си поделят ролите на песимиста и оптимиста от известния виц. Едната група ще кажат: "Такъв е животът - лов, в който по-често сме плячка". Другата група: "Да, такъв е животът - лов, в който и ловецът понякога става плячка". Малко мрачен оптимизъм, наистина, но звучи много по български.

Милена Кирова







Думи
с/у думи



Георги Гроздев. Плячка.
Изд. Балкани, С., 2004