Дивото мислене на Бурдийо
На 23 септември във Френския институт се проведе научна конференция на тема "Рефлексивност, критика и просвещение на просвещението", посветена на 75-годишнината от рождението на Пиер Бурдийо, организирана от Института за критически социални изследвания (ИКСИ) към Пловдивския университет "Паисий Хилендарски" и Центъра за култура и сътрудничество към Френския институт (ФИ) в София.
Конференцията беше открита с поздравителни думи от съветника по сътрудничество и културна дейност и директор на Центъра за култура и сътрудничество към ФИ Катрин Сюар, както и от Бернар Есмен - заместник-директор на центъра и аташе по университетското и научното сътрудничество, които отбелязаха, че научната дейност в областта на социалните науки са един от приоритетите на Френския институт.


Встъпителното слово на проф. Растко Мочник от Люблянския университет очерта теоретичните и граждански рамки на срещата. Той постави акцент върху "политиката на теоретично производство", която рефлексивната социология на Бурдийо тематизира. Рефлексивността не е теория, подчерта Мочник, а усилие теорията да бъде разбрана като производство. Рефлексивността е специфична теоретична задача: "За всяка практика, която иска да бъде теоретична, е задължително да се ангажира в един проект на рефлексивност." Това е зов да не оставаме затворени в "академичния бастион". Теоретичните практики имат свойството да си създават фалшив образ за това, което са. Бурдийо ни кани да се концентрираме върху "дивото мислене", а не върху академичните теоретични апарати. Това е стратегическо място, ядро на всяко съвременно теоретично усилие. Положителното следствие от него е, че то ни сблъсква с проблема за отговорността на всеки, претендиращ да прави теория. Мочник определи теоретичната работа като "диалогична, но и антагонистична". В теорията няма и не трябва да искаме гаранции, няма господстващи означаеми, институционални гаранции. "Всички гаранции, които ни предлагат днес, са по-скоро "фалшиви сирени". Тези фалшиви епистемологични гаранции се произвеждат, за да оцелее теорията днес, както и работещите в това поле." Но оттук произтича и опасността "заради самия живот да изгубим причините да се живее" (Хораций).
Във встъпителните си думи Деян Деянов напомни, че Бурдийо обичаше формулата "да мислиш със и против даден автор", а апелът на самия Деянов към участниците беше "да говорим за Бурдийо по бурдийовски".
Форумът бе приветстван и от Лоик Вакан, ученик и дългогодишен сътрудник на Бурдийо, който изрази мнението, че темата на конференцията улавя загрижеността на Бурдийо към съвременността. Според него тя е въплъщение на неговата концепция за рефлексивността като колективно оръжие срещу злоупотребите с разума.
След кратка прожекция на кадри от филма за Бурдийо "Социологията е боен спорт" стартира първото заседание на тема "Рефлексивността: да се мисли със и против Бурдийо". Водещият проф. Георги Фотев откри заседанието с думите, че самият Бурдийо се е самоопределял до края категорично като социолог, "а не се лигавеше да добавя някакви други определения".
В съзвучие с казаното от проф. Мочник, докладът на Лиляна Деянова "Социологията между експертизата и критиката" засегна начина, по който Бурдийо разбира своята социология - това, което той нарича рефлексивност и критика. Основните въпроси, които произтичат оттук, са тези за позицията на социологията в полиса; за начина на производство на социологически данни; за това кой е социално упълномощен да казва истината за социалния свят. Но в смисъла на "социология на социологията", който Бурдийо влага, самата социология се превръща едновременно в експертиза и в критика. "Експертизата ограничава идеологията, критиката ограничава технократската експертиза." Така идеята за неутралността на социалната наука се привижда като фикция; трябва да се питаме критически за нейните нормативни основи, както и за тези на критиката. Следователно задачата е да се обективират социалните условия на този, който иска да обективира света. Така самата рефлексия за Деянова се проявява като исторична, имаща определени социални условия за възможност. "Социология на социологията се занимава със социология на социологическата детерминация на социалните действия."
Социологията като рефлексивност трябва да се институционализира в научното поле. Институционализацията на критиката е най-важният момент в Просвещението.
Милена Якимова постави проблема за "рефлексивността като фигура на идентичността", както и за нейната нормативна обвързаност. Тя дефинира категориите на идентичността като способни да се изменят пряко от връзките и отношенията с другите. Трябва обаче наред с всичко друго да се удържа моралната перспектива, в която се конституира самата идентичност (нещо, което критическата перспектива има опасност да изпусне от поглед, като изважда всекидневния живот отвъд проблемите, които поставя въпросът "Как си струва да се живее?"). Структурите на външните принуди трябва да се мислят като утвърждаващи за субекта. Така идентичността бе дефинирана като заемане на позиция в едно съвместно морално пространство, където "социалният ред има собствена морална плътност в този морален живот". Идентичността като "връщане към себе си" е рефлексивно "разширяване на хоризонтите на опита като усвояване на диалогичните перспективи на другите." "Другите ме изискват като субект." Якимова заключи, че рефлексивност означава да се върнеш към себе си през погледа на другите: "Аз ставам автор на собствените си действия през утвърждаването им от другите." Оживена дискусия предизвика щекотливият въпрос на Благовест Златанов: не е ли понятието рефлексивност при Бурдийо регресивно по своята същност, тъй като, от една страна, всяка рефлексивност трябва на свой ред да бъде рефлектирана, а от друга, абсолютът като арбитражна категория е отречен. До края на конференцията този въпрос така и не намери отговор.
Светлана Събева насочи вниманието към един сравнително късен текст на Бурдийо - "Да се разбира"(1993 г.), като се опита да открие елементи от херменевтичната традиция и по-специално от ранния Хайдегер и екзистенциалната аналитика на Dasein в "Битие и време". Бурдийо се ангажира с трудностите, които поставя теренната работа пред изследователя: трябва да се запази документалността, но трябва и да се разбере социологически, т.е. да се видят действията на човека като необходими; и заедно с това да се запази уникалността на всеки човешки живот, както и неговото страдание. Според Събева, въпреки че самият Бурдийо оставя много от проблемите нерешени (напр. за структурата на херменевтичната експликация и отношенията между нея и практическата логика), той подсказва част от отговорите посредством хайдегерианската херменевтика на практичността. Това резултира в "херменевтическо фундиране на социологията и социологическо фундиране на херменевтиката". Така истината на социолога се постига чрез едно "херменевтическо съучастничество", едно "биване в другия", което е модалност на "онтологическото съучастничество" (между хабитус и хабитат).
В рамките на темата на второто заседание - "Полета и мрежи: преди и след 1989 г." - Нина Николова и Андрей Бунджулов представиха свои изследвания, част от проекта на ИКСИ за историческа социология на социализма (които, заедно с други, намират публичност в новия брой на списание "Социологически проблеми", кн. 1-2/2005). Нина Николова анализира с методите на Бурдийо серия от седмичните кинопрегледи, наречена "Вождовете на социализма". Нейният доклад се съсредоточи върху т.нар. "стратегии на снизхождането" на социалистическата власт. Тя поясни, че ще се опита да демонстрира как методите на Бурдийо работят като "лабораторни подръчности". Така социалистическата власт се демаскира в нейния модус на инсцениране на собствените си ритуали по снизхождане. Това са актове на ритуална комуникация на вожда с трудовите колективи, в които той се превръща в "един от народа", в "скъп гост". Тези актове, запечатани в седмичните кинопрегледи, се превръщат във всенароден празник и със самото това осигуряват и възпроизвеждат символното господство. По Бурдийо тук властта отрича символната дистанция между доминирани и доминиращи, като в същото време я запазва и си осигурява дивидентите от символното признание. "Понятието стратегии на снизхождане, каза в заключение социоложката, ни позволява да правим една феноменология на перформативната стратегия по отличаване."
Проф. Кольо Коев зададе въпроса дали може да се очертае differentia specifica на самата социалистическа стратегия на снизхождане и да се отличи от нейния западен вариант. Тук Николова отговори, че в социализма тази политическа стратегия е свързана с идеята, че вождът е един "човек от народа" и в този смисъл не е явно властова фигура, докато в западната политика акцентът пада предимно върху личността и нейната политическа биография. Критика към този аналитичен подход отправи Иван Чалъков, който се усъмни в чувствителността на метода към качеството на данните (в случая визуални). Според него липсва анализ на наратива, на специфичното конструиране на събитийност в кинопрегледите; на него би трябвало да отговори едно деконструиране.
Андрей Бунджулов насочи вниманието на аудиторията към "Политическото поле на късния социализъм". Анализът бе съсредоточен основно върху процеса на автономизация на различните социални полета в периода на късния български социализъм. Бунджулов отчете сравнително късна автономизация на полетата, както и различните темпове, с които всяко едно от тях се автономизира. След смъртта на Сталин в социалистическия блок автономизацията протича с ускорен темп, но в България закъснява: различните полета - икономическо, културно, художествено и т.н. - все още остават под монопола на политическото поле. Икономическото поле изостава най-много (липсва частна собственост). От друга страна, културното поле се развива много бързо. Това се свързва по-скоро със създаването на обособени групи (художествени творци, интелигенция, активни борци, които "биха могли да бъдат опонент на режима, но не стават"), отколкото с личността на Людмила Живкова или "1300 години България". Според Бунджулов със стратегиите си културното и политическото поле влияят по особен начин върху началото на прехода. Става дума за хетерогенно образувание от различни групи, кръгове, които имат свои специфични интереси, мотивации и поведение. Той посочи четирите основни актьора в политическото поле на късния български социализъм: 1. Партийната номенклатура (с вече обезценен политически капитал); 2. Структурите на Държавна сигурност; 3. Технократската (мениджърска) номенклатура (която не е идентична с партийната номенклатура); 4. Външнотърговската номенклатура. Тези актьори воюват помежду си и имат различни врагове.
След обедната почивка около кръгла маса на тема "Пиер Бурдийо на български: превод и рефлексивност" български преводачи и редактори на различните издания на Бурдийо у нас - Антоанета Колева, Лиляна Деянова, Жана Дамянова, Боряна Димитрова и Весела Антонова - дискутираха актуални и класически въпроси и проблеми на превода като теоретично усилие, както и конкретни проблеми около различните преводи на Бурдийо. Бяха изтъкнати спецификите в езика на автора; социо-културната ситуация на българския преход, където като основен проблем пред българската хуманитаристика се очертава решението с какво да започне издаването на един непознат за четящата публика у нас автор: както в случая с Бурдийо - дали това да бъдат "големите книги", или началото да се постави от неговото "диво мислене", което не е организирано в цялостно изследване, а се променя и дефинира в хода на различните разговори, семинари, интервюта; отговорността на преводача: да остане "прозрачен посредник" (Антоанета Колева), като в същото време "запази цялата сложност на автора, без читателят да бъде улесняван в хода на четенето"(Жана Дамянова). Боряна Димитрова акцентира върху специфичния изказ, с който Бурдийо сякаш се опитва да покаже чрез езика социологическото движение по улавяне на един обект, което, угасне ли в система, вече не е същото. Антоанета Колева говори за изкушението на преводача авторът да заговори неговия роден език, водещо до специфичната "опасност": рефлексивните преводачи могат да бъдат и много манипулативни. "Страхувайте се от преводачите!", завърши шеговито тя.
Темата на следващото заседание - "Социологическа рефлексивност и практическа логика" - събра Деян Деянов, Тодор Петков, Стойка Пенкова, Милена Ташева, Ина Димитрова. Ще поставя акцент върху доклада на Деянов, който, струва ми се, е репрезентативен за патоса на конференцията. Той ситуира рефлексивността като проблем пред рефлексивната социология. Това налага усилието да се извлече хабитуса на самия Бурдийо, да се установи позицията му и да се възстановят социалните условия на една социология, обективираща обективиращия субект (т.е. самия изследовател). Деянов определи подхода си като миметиране на научния хабитус на Бурдийо и едновременно с това подлагането му на критика. Това е по същество значението на формулата "да мислиш със и против": миметирането на теоретичните позиции трябва да бъде съпроводено с рефлексивно отграничаване на очевидностите, които действат анонимно в тях. "Бурдийо прекалено много живее в някои свои очевидности, за да бъде чувствителен към и да може да ги обективира." Критиката на Деянов се насочи към теорията на практическата логика. Според него Бурдийо - въпреки демистификацията, която прави на "интелектуалистката нагласа", която "заменя логиката на нещата с нещата на логиката" - мисли практическата логика в схемите на Галилеевата наука. Отказът от "алгебра на практическите логики" би ни позволил да забележим една радикално различна от логиката на логиците практическа логика. Не на последно място това е шанс свръхмодерният капитализъм на XXI век да бъде мислен в неговите собствени граници, откъм момента, когато изчезне и последния център гориво (по Вебер). Този шанс има за отправна точка регистрацията на една символна революция в капиталовите мотивации, една нова аскеза, която има за център нова религиозна етика. Деянов завърши така: "Насочете телескопите си към свръхмодерния капитализъм, за да видите практическите логики като практикувани."
В заключителната част в центъра на дискусиите бе поставена книгата на проф. Ивайло Знеполски "Вебер и Бурдийо: проблемът за интелектуалеца", представена от самия автор. Проф. Знеполски аргументира тезата, че концепцията на Бурдийо изглежда трудно приложима днес, в развитата медийна среда, където самото интелектуално поле, това, което конституира интелектуалеца, изглежда все по-малко автономно. Тя е трудно приложима и към българския контекст, доколкото днес няма такава фигура, която да произвежда адекватен на дебата в обществото рационализиращ дискурс, и да има чуваемост.
От себе си ще добавя само, че конференцията беше симтоматична за нивото на българската рецепция на един от най-важните социолози от втората половина на XX век. Едно рефлексивно ниво, респектиращо както с овладяността на скрупульозния понятиен апарат, така и с умението да разширява хоризонтите пред рефлексивната социология.

Момчил Христов



Рефлексия, обективация, критика