Декларация
С настоящата декларация ние, група писатели, членове на Сдружението на българските писатели, заявяваме, че от доста време насам Сдружението не отговаря на нашите представи за творческа организация - нито по отношение на членския си състав, нито по отношение на вътрешния си институционален живот (ако приемем, че има такъв), нито по отношение на политиката, която води или не води ръководството.
Ето защо обявяваме, че отсега нататък не желаем повече да бъдем смятани за членове на Сдружението на българските писатели. Ако за целта е необходимо да върнем официално някъде членските си карти, то ние, разбира се, сме готови да го сторим.

Подписали (по азбучен ред на фамилното име):
Марин Бодаков, Кристин Димитрова (бивш секретар на Сдружението), Палми Ранчев, Виктор Самуилов, Иван Теофилов (два пъти председател на сдружението през 90-те), Владимир Трендафилов

... И малко лично пояснение

В брой 076/2005 на в. "Политика" тази декларация бе преразказана от Светломира Димитрова в текста "Сдружението на българските писатели се разпада". Ако донякъде съм съгласен с тази констатация, то - като един от подписалите декларацията - съм напълно несъгласен с надзаглавието, което гласи "Писатели на бунт срещу управлението начело с Михаил Неделчев".
Поне в моя случай подписът ми ни най-малко не означава бунт и властова претенция, а е знак за тихо, ясно и категорично оттегляне от писателската организация. Няма никаква драма, затова и никак не са ми приятни неволните внушения на г-жа Димитрова, отвеждащи читателя към клики, конспирации, политиканстване от страна на подписалите документа.
На Сдружението дължа достатъчно много, особено през председателския мандат на Иван Теофилов, когато организацията се отвори към подкрепа на най-млади и още несигурни в себе си автори, задоволявайки потребността им от всекидневна работна общност. Тогава Сдружението обладаваше действително висока системна енергия (ще ми се да вярвам, че тя се дължеше не само на сигурното му финансиране).
Струва ми се, обаче, че вече се издължих на Сдружението посредством търпимостта към все по-неясните му днес - по обективни и субективни причини - било мисия, било актуални задачи.
Социалната власт на литературата, в сравнение с основаването на Сдружението през 1994 г., днес има значително снижени обеми, което и пре-определи и функциите ни на негови членове. Аз обаче не мога да видя себе си в новата обстановка.
Готов съм да бъда лоялен към писателската организация, стига да бях сигурен какви по-точно са нейните цели в променената ситуация. Различавам, прочее, и лоялността към Сдружението от лоялността си към неговото ръководство, в което има уважавани от мен автори и дори приятели. Не вярвам обаче, че механичният сбор от хора с несводими ценностни нагласи е способен да предизвика нормално лидерство в която и да било организация. Защото ако демократичните претенции в средата на 90-те сдружиха група писатели в относителна цялост, днес разнородно разгръщащите се представи за социалното битие на литературата не предполагат следването на общ проект - и всичко това пролича след фаталния случай "Иван Бориславов". Затова и ръководството на сдружението не успява да мобилизира членовете дори за обикновено събрание (още една причина то да бъде начело "вечно").
В този смисъл управата на Сдружението надали избягва задачите, за чието изпълнение беше избрана - просто защото такива задачи май-май вече няма. Ако действително бях злонамерен, щях да продължа, че в опита да се прикрие това, действително важни инициативи на Департамент "Нова българистика" на НБУ, ръководен също от сдруженския председател, се приписват като съвместни със Сдружението. Но дори тяхната значимост не го вдига от носилката...
Членството ми в Сдружение на български писатели видимо боледува, щом усещам безсмислието си в него. Като частно лице можех да запазя мълчание относно раснещата си неуместност в организацията - и в резултат цинично да реанимирам своето членство в нея, но работата ми на журналист и изследовател на 90-те изисква да бъда малко по-обективен наблюдател на писателските процеси. Затова налице пред мен беше една действително етична дилема, която разреших с подписа си.
И изпитах емоционално облекчение.

Марин Бодаков

Бел.ред. Вестник "Култура" е готов да предостави място и за други мнения по повдигнатите въпроси.