За образованието - просто
На 3 октомври започна учебната година във висшите училища. Наблюдавах новото попълнение. Всеки път го правя с нарастваща тревожност: дали въобще ще са останали студенти в България. Не буквално, но добрите да са заминали за чужбина, а тук да са само слабо мотивираните, за които следването е досаден ритуал. За щастие никога не е съвсем така - в голямата си част те са с хъс, въображение и стил, дошли са в университета да вземат и срещу това имат какво да му дадат. Но се чувства едно изпреварващо разочарование: че този обмен едва ли ще се осъществи пълноценно, че ще си загубят времето. И, разбира се, остава надеждата рано или да заминат.
Какво се случи с българското образование? Не от гледна точка на технологията на проблема (това е дълъг разговор, който вече се точи от години), а на психологията му. За нея се говори по-трудно, защото усвояването на знания е "интимен (културен) процес" и, ако се изживяваш като потърпевш, няма как поне малко да не си и гузен.
Несъмнено, културното отваряне на България създаде паниката: не научаваме необходимото, за да сме конкурентноспособни в глобалния свят. Особено в плана на евроинтерграцията, която сама по себе си (на персонално ниво) може да се мисли като образователно усилие и постижение.
В тази паника има известен парадокс, защото сега сме уплашени от западняците, а винаги сме се гордеели, че знаем много повече от тях, и то тъкмо заради стабилността на нашето образование (при това далеч извън елитите). Да дам само един пример: в Художествената академия в София е спорно, както навсякъде другаде, дали могат да те научат да правиш изкуство, но тя е едно от малкото места по света, където още могат да те научат да рисуваш.
Тук при формулирането на проблема се получава едно фалшиво изместване, да го наречем - на "излишното знание". В смисъл: трупаш информация, която после "не ти върши никаква работа в живота", липсва й прагматика.
Очакването е, че знанието може да се интрументализира дотолкова, че преподавателят да я предаде на студентите като вещ, която те после непосредствено да конвертират в социални блага. Никъде не може да се случи подобно нещо, особено пък в специалностите с хуманитарен профил - това е устойчива илюзия на прехода, създадена от тревожността на трансформациите.
По-скоро е вярно обратното: висшето образование е свободно време - не като усилие, а като цел. За първи и най-вероятно за последен път получаваш шанс да се движиш из библиотеката като в лабиринт и да търсиш собствени изходи. "Хайделбергски студент", освен отминала практика, е и жива метафора на сливането между учене и удоволствие, което искаш да продължи колкото се може по-дълго. Защото знанието е придобивка не в плана "имам", а в плана "съм". То е духовна способност, която образованието развива, т.е. променя те, прави те друг.
Специално там, закъдето сме се запътили - в европейската култура, най-недвусмислено ерудицията (трупана "без цел") е идентичност.

Георги Лозанов