Всекидневието като доживотна присъда
След бляскавото си издание през 2004-а, година по-късно филмовият фестивал в Сан Себастиан удари дъното. Удивително единомислие цареше в темите - семейства в разпад, деспотични бащи, синове с едипов комплекс, автомобилни катастрофи като предпочитана завръзка, пресилено драматични развръзки, фрустрирани опити за крачка извън ежедневието. Животът като най-бавното крушение бе показван до втръсване, но без особено вдъхновение. Във въображението на кинаджии от цял свят най-смелото отдалечаване от битовете и битовизмите се състоя в опити за разсъждение над случайността. Нищо новаторско и в персонажите: привлекателната жена продължи да е хубавата, привлекателният мъж - античиновникът (хвърляч на ножове, ветеринар в зоологическата градина, писач на надгробни слова, професионален донжуан).

Илюзионисти и шарлатани

Този път сметката бе проста: в официалната секция имаше 2 отлични заглавия, 2 много добри, 2 стимулиращи фантазията, 2 досадни, 2 отвратителни и куп за гледане от немайкъде по телевизията. Гвоздеят на конкурсната селекция бе "Седем деви" (Siete virgenes, реж. Алберто Родригес, Испания): ударни дози звук, цвят, действие и мълчания, след които останалите филми изглеждаха като евтини пъзели с кичозни картинки. Мястото е дълбокият испански юг, поводът - двудневният отпуск от ТВУ на момче, което отива на сватбата на брат си. Най-важните неща, както във всяка порядъчна драма, се случват междувременно. Понеже между бедните южняци - все едно дали ще са негри, пуерториканци или хлапета от андалуски квартал - има много общо, "Седем деви" се приближава и до "Уестсайдска история" на покойния Уайз, и до "Град Божи" на Фернандо Мейрелес. Филмът е млад и неистов, а "показаното в него - light в сравнение с действителността на онези квартали", както обясни Родригес (1971). Изключително интуитивният и красив 17-годишен изпълнител на главната роля Хуан Хосе Байеста, който играе от малък, но предпочита да се боксира, говори сленг и мрази да е известен, стана най-младият носител на Раковината за най-добър актьор ("Това момче е звезда!" настоявала до последния момент предсадателката на журито Анджелика Хюстън).
Само че най-силните мъжки присъствия бяха други и останаха без отзвук. Примерно белгиецът Беноа Поелворде във френския филм "В негови ръце" (Entre ses mains, реж. Ан Фонтен) и Константин Лавроненко (бащата от "Завръщане" на Звягинцев) в нелошия полски "Майстор" (Mistrz, реж. Пьотр Часкалски), който отшумя в паралелните програми. "В негови ръце" е хичкоковски трилър - камерен, магичен, търпеливо нюансиран "от гледна точка на сближаването между героите". Краткото екранно време, в което двама се откриват, опознават се, преосмислят се и се унищожават, обема огромно житейско пространство. "В негови ръце" дори успява да си изгради собствена символика, включваща благородно патинирани клишета на голямото американско кино - мистериозната дама с кок от "Шемет" или виенското колело от "Третия човек". Партньорката на Поелворде, Изабел Каре (тя играе и в наградения от публиката Holy Lola на Бертран Таверние), е не по-малко брилянтна, а химията между двамата е смайваща.
За разлика от "В негови ръце", повествователната бравура на "Щастие (Stesti, реж. Бохдан Слама, Чехия) бе отличена. Даже в повече. Солидно изградената с компетентни актьори и читав сценарий мелодрама за "дълга и вътрешния живот на личността" спечели Златната раковина за най-добър филм и, доста насилено - за най-добра актриса (Ана Гейслерова). Слама посочи Тарковски и Новата вълна в Чехия за свои отправни точки и амбициозно заяви: "За мен кинематографичната естетика е на втори план, киното е терен за човешките отношения." Филмът представя перипетиите на трима приятели от детинство - млада жена с лабилна психика и с две деца, за които се грижи нейната най-добра приятелка, за която мечтае неизбежният най-добър приятел (чудесен Павел Лиска).
Историята е прочувствена, само подсказва конфликтите и звучи като хайку в сравнение с тромавата декларативност на останалите от същия жанр. Любопитно е, че испанците кардинално се разминаха с нея - в "Щастие" видяха само нещастието и обругаха награждаването му. Въпрос на същата тази различна чувствителност бе, че по-късно приветстваха Специалната награда на журито за конвенционалния "Озарени от огъня" (Iluminados por el fuego, реж. Тристан Бауер, Аржентина). Докудрамата, посветена на войната за Малвинските острови - една от най-жалките победи на Великобритания и голяма травма на Аржентина - всъщност не демонстрира нищо ново в щрихираните отгоре-отгоре флешбекове, войници с каски в калта, изкрещяни заповеди и типични "ветерански" самоубийствени настроения.
"Южен експрес" (Sud express, реж. Чема де ла Пеня и Габриел Веласкес, Испания-Португалия-Франция) бе странна птица, която очарова публиката, но отново не бе видяна ни от жури, ни от критика. Водещата нишка е жп-линията, свързваща Париж с Лисабон (Защото "... влакът е едно от малкото неща, които в съвремието са запазили епичния елемент на пътешествието..."). Две години и половина авторите са събирали случки и "персонажи, не актьори", за да заплетат фина тъкан от истории на няколко езика и няколко поколения. В резултат от това "Южен експрес" предлага моменти на емоционален интензитет, от който екранът вибрира, и позволява за героите да се узнае повече, отколкото те самите признават за себе си.
Както личи още от заглавията, "История за чурка и бик" и "Кучешкият живот на Хуанита Нарбони", бяха най-ексцентричните предложения на фестивала. За съжаление, и те останаха непризнати. "История за чурка и бик" (A Cock and Bull Story, реж. Майкъл Уинтърботъм, Великобритания) бе най-словесният, претенциозен и хвърковат от всички показани филми. Верен на себе си, любимецът на Сан Себастиан не се повтори - който очакваше от екранизацията на "Животът и възгледите" на Тристрам Шанди, джентълмен" (по Лорънс Стърн) реплика на великолепния Уинтърботъмов "Джуд" (по Томас Харди), не позна. "История за чурка и бик" (да, точно това значи заглавието, още в първите минути става ясно за чии принадлежности става въпрос) е кино в киното. Забавните Стив Кугън и Роб Брайдън играят самите себе си и играта си в "Тристрам" в тази интелигентна и весела импровизация, която може да си позволи да смеси настоящето с налудничавия свят на пастор Стърн от ХVIII век, да ползва думи като "аморфен", беседи относно Фасбиндер, кадри с прочутото куче на Павлов и музиката на Майкъл Нийман и Нино Рота, "крадена от стари филми". "Кучешкият живот на Хуанита Нарбони" (La vida perra de Juanita Narboni, реж. Фарида Бенлязид, Мароко-Испания) също живее в думите. Несекващият монолог, талантливо изнесен от огнената актриса Мариола Фуентес, илюстрира на невъобразима смесица от испански, френски, английски, арабски, италиански и хакетия (езикът на евреите в Мароко) Танжер от 30-те до 60-те, изгубен космополитен рай. Срамота е, че наградата за женска роля не бе присъдена на това малко чудо. Третият филм на Бенлязид (1948) успешно побира самотата на дискретно алкохолизираната главна героиня, вечеринки с танци, следобеди с чай и сладки, вечери с перно, брокати, копринени чорапи, бисерни огърлици, любови с офицери, Карлос Гардел и тъй нататък... далеч от ориенталските пищности, близо до безпосочното веселие във филмите на Фелини и митичния пристан на заминаващите, Казабланка.
От голямата група на забравимите филми "Не съм дошъл да ме обичат" (Je ne suis pas la pour etre aime, реж. Стефан Бризе, Франция) бе най-достоен за внимание. Познатото лице на френското кино Патрик Шезне е в ролята на съдия-изпълнител, който взима уроци по танго, запознава се с млада жена и преоткрива вродената си човечност (или нещо подобно). Серията правилно приложени романтични трикове и музиката на Едуард Макароф от "Готан проджект" го правят приятно, но не и фестивално кино.
В същата категория попада и китайският "Слънчоглед" (Xiang ri kui), най-немотивирано премираният филм в Сан Себастиан - награда за режисура за Чжан Ян и за операторско майсторство на Чжон Лин. Протяжната, иначе добре наставена фамилна сага (а ла "Съншайн" на Ищван Сабо) се занимава с 30 години от историята на съвременен Китай и тема като помирението между поколенията. Единственото й реално достойнство е серията подразбиращи се източни подробности - деца с хвърчила; старци, играещи тай-чи; прощъпулник по китайски...

Критиката в криза

Абсурдна награда, тази за най-добър сценарий, получи и германецът Волфганг Колхаазе за "Лято от балкона" (Sommer vorm Balkon, реж. Андреас Дрезен) - описателно филмче тип "градски пачуърк" за дреболиите от живота на две приятелки в Берлин. Докато едната търси работа и следи първите любовни трепети на малкия си син, втората върти любов с шофьор на камион с щръкнали уши и лоши обноски. Основните идеи, пропагандирани от "Лято от балкона", се свеждат до: "Жените копнеят да се омъжат" и "Жените обичат да ги командват", което обяснява сума неща, но не и какво общо има Колхаазе с добрия сценарий. Словенският "От гроб на гроб" (Otgrobadogroba) на Ян Цвиткович взе приза "Алтадис" за млад режисьор. Това, което започва като добър ситком (главният герой, специалист по надгробни речи, в естествена роднинско-приятелска среда), във втората си половина вкарва отчаян опит за трагичност и изтребва половината герои - любопитно е, че фриволността идва не от смешната част, а от напъна за драма. Куриозен детайл е символичният синтез на словенската политическа позиция: музиката е духова и балканска, но шлагерите - американски (I will survive, Sex bomb)...
Аржентинският "Аура" и датският "Неволно убийство", на които се възлагаха специални надежди, се оказаха поредното разочарование. "Аура" (El Aura), вторият филм на Фабиан Биелински, не прескача високата летва на очакването след тоталния зрителски успех на "Девет кралици" (2000). "Аура" се нарича моментът на загуба на контрол над сетивата преди епилептичен припадък, "абсолютна свобода, ужас и съвършенство", според главния герой - музеен препаратор с отлична памет, криминално въображение и план за обир на казино. "Неволно убийство" (Drabet, реж. Пер Флай) пък е опит за "възкресяване на политическото кино": трима антимилитаристи нахлуват във фабрика за оръжия, за да повредят малко техника, на излизане оттам прегазват полицай. Впоследствие историята се заплита, главният герой-интелектуалец бива натоварен до отказ с проблеми и захвърлен в нещо, което не е "отворен край", а насилие над персонажа. "Просто не знам как да завърша това", казва по едно време същият, обобщавайки най-явния проблем на режисьора.
Останалото дори не подлежи на коментар: непрогледната арт-претенция на бразилския магическо-реалистичен "Отровата на утринта" (O veneno da madrugada, реж. Руи Гера), цветовата истерия и комиксовата схематичност на безцелния датски "Банг банг орангутанг" (Bang Bang Orangutang, реж. Симон Стахо), безобидната анонимност на испанските "Лоши времена" (Malas temporadas, реж. Мануел Мартин Куенка) и "Обаба" (Obaba, реж. Мончо Армендарис)...
В Сан Себастиан 2005 дори "перлите от други фестивали" излязоха изкуствени и сред десетките заглавия споменаване заслужават единствено Джим Джармуш със "Скършени цветя" (Broken flowers) и Данис Танович с "Адът" (L'enfer), заради майсторството в боравенето с кинематографичния език. Както и документалната бомба "Вива Сапатеро!" (Viva Zapatero!) на италианката Сабина Гуцанти - членоразделен анализ на нивата фашизъм и безочие в "медийната диктатура" на Берлускони.
Международната асоциация на на филмовите критици довърши фестивала в пряк и преносен смисъл. По традиция ФИПРЕССИ връчва Гран при за "филм на годината" при откриването на Сан Себастиан, а в края му определя свой избраник и сред произведенията от конкурсната програма. Този път нещата тръгнаха зле още от началото, когато световните критици наредиха наивния "Стик 3" (Bin-jip) на корееца Ким Ки-дук в компанията на предишни наградени от калибъра на "Магнолия" на Пол Томас Андерсън, "Далеч" на Нури Бидже Джейлан или "Човекът без минало" на Аки Каурисмаки. В "най-добрия филм за 2005" поп-явлението на европейските фестивали прави обичайното (12 филма за последните десет години!): нахвърля невероятна ситуация в рамките на простичка симетрия (мъж-жена, прието-неприето) и не я развива, а я описва. Всички бият главния герой, но той е добро момче. Влиза по чуждите къщи (интериорите послушно отразяват битове и разбирания), но не да руши, а да създава (пере, готви, поправя повредените вещи). Намира си любима, досущ като него - пътуват заедно, разбират се с очи. Иначе казано - мечтата на тийнейджъра. Оригиналното заглавие е "Празна къща" - "метафора на пустото сърце", според автора. Но липсата на диалог стои като невъзможност, не като манипулация. Финалната фраза е достойна за лексикон: "Трудно е да се каже дали светът, в който живеем, е измислица, или реалност". До Ким Ки-дук недоумението сред журналистите е относително и поносимо, но се сгъстява до възмущение, когато ФИПРЕССИ си харесва "Земя на приливи" (Tideland, САЩ) за избраник от това издание на Сан Себастиан. Новата работа на Тери Гилиъм, в която естетиката на гнусното вае картини от болно въображение ("културна порнография" я нарече един от големите испански вестници) е толкова първосигнална и куха, че завършекът оставя всички ни без думи.

Нева Мичева



Международен филмов фестивал Сан Себастиан,
15 - 24 септември 2005 г.

Официалната селекция бе делнична, подборката от ленти от други фестивали - израз на всеобщо киноуниние, малкото изненади - неприятни, наградите - неоправдани. Към края ентусиазмът на иначе всеотдайната публика достигна арктически стойности, критиката си изкара времето в размяна на озадачени погледи. На пресконференциите режисьорките показаха класа и култура, докато режисьорите се стараеха да прикрият напрежения под самоуверености (най-фрапиращ контраст - между елегантната Ан Фонтен и агресивния Тери Гилиъм). Един от големите герои на 53-ия Сансебастиански фестивал, Робърт Уайз, почина вечерта преди откриването. Другият, комуто бе посветена ретроспекция, Абел Ферара, се появи по дънки и най-забележителното, което каза, беше, че за пръв път е в Испания. Наградените с приза за цялостна кариера "Доностия" Уилям Дефо и Бен Газара не предизвикаха нито всенародни вълнения, нито препускане на папараци.