Хъшове: три образа на българина през националната кауза

Народният театър откри сезона с "Хъшове". С представлението, което "покри" юбилейния му сезон и бе покрито с награди; с представлението, което без съмнение е от малкото щастливи съчетания в нашия театър между успех и сред широката публика, и сред критиката. Предстои и снимането му в тв-поредица. Това е вече достатъчен повод да го съпоставим с другите версии на "Хъшове", показани на сцената на националния театър, и да видим какъв образ на посветения на националната кауза българин те са въплъщавали в образа на хъша.
Интересно е не само колко различен е този образ, но и каква е неговата еволюция, как този образ се е променял от екзалтиран от идеята индивидуалист към мъченик герой-революционер; и как се съотнася към него новият - масовият, беден, объркан градски човек, вписан в популярна култура и носталии, който ни представя пищната, многопланова пространствено-сетивна театралност на Морфов.
Хрисан Цанков поставя "Хъшове" през 1931 г. Спектакълът е игран с огромен успех в продължение на десет години. Съдейки по множеството оставени текстове, той е бил динамичен, с майсторски композирани масови сцени, със завладяваща музика и настоение, с драматургично завършени отделни епизоди и най-вече - умело сплитащ наивното и възвишеното, комедията и патоса. Впрочем, със суперлативите в промитите, еднообразно патетични отзиви за представлението в немската преса по време на гастрола през 1941 г., пробива едно искрено удивление как е въможно патриотичното, "великата борба на един народ за свобода", да се изразява чрез комедийния жанр. Именно ниската, комична, битова страна в поведението на хъшовете ги е придърпвала към уюта на ежедневието и така към публиката. Идеалите на емигрантите са изглеждали близки на българската публика, защото в пъстрата компания тя е разпознавала себе си: хъшовете на Хрисан Цанков са били уникални характери, близки до тогавашните хора. Владимир Василев описва Странджата (ролята се играе от Константин Кисимов) по чеховски унил, у Македонски не му достига мъжественост, а песните определя като "странни за онова време"... Тоест, те са били показани като съвременни личности, индивидуалисти, представящи отчетливо различните социални прослойки (учители, свещеници, работници, образовани младежи, безработни и пр.), които националната кауза споява и екзалтира в кулминационните епизоди. Запазеният запис на прочутата реч на Кисимов за Отечеството добре показва тази екзалтираност, която динамиката на представлението е усилвала в драматичните моменти. Така посветеният на националната кауза българин е бил хипостазиран в уникални индивидуалности от различни социални профили, тоест с нея изглежда ангажиран максимално широк обществен спектър. Привкусът на масовост, на ежедневност и актуална мелодичност в атмосферата и настроението на представлението лесно е вписвал всеки в каузата.
Съвсем различен образ започва да кристализира в поредицата представления на "Хъшове" на Кръстьо Мирски - от 1946 през 1963 и последното - през 1976 г. В първите две ролята на Странджата се изпълнява все още от Кисимов. Но в една статуарна театралност Мирски "изтъква героичното" и изтласква рязко развлекателно-смешния пласт на Вазовата пиеса, както сам обяснява, че "Вазов се е съобразявал с тогавашните изисквания за елементарна развлекателност". През 1976 г. хъшовете са вписани окончателно в една тежка сценична монументалност, в която Родината е представена метафорично като природно пространство, а те - като дъбове, изтръгнати от родната земя. Компанията на хъшовете е вече монолитна, носи визуалните белези на историческата отдалеченост, а общият й образ излъчва изключителност. Отдаденият на родината българин е с ореола на недосегаема икона, титаничен борец. Казано иначе, и националната кауза, и посветилият й се българин са изтласкани в един непостижимо висок за зрителя трагичен ред, а образът на хъша, въведен в героичното (класическия романичен патос), започва да придобива абстрактните очертания изобщо на образа на революционера/бореца/комунист. Така се сдвояват националната и партийната идеология: борецът за Родината се бори за комунизъм, а борецът за комунистическия идеал се бори за Родината и не предава делото на националните герои. От гледната точка на подобен, абстрактно-утопичен образ, дори не е важно на колко години са хъшовете, макар че рецензиите обръщат внимание на тяхната застарялост (актьорите са били над 50).
Партийно-идеологическата съставка в образа на абстрактния патриот-борец отпадна, но неговият романтично-героичен едър профил остана утаен трайно в представите и ценностите на голяма част от по-възрастното учителство и на поне две поколения. В тези представи България е колаж от тотемизирана етнография, далечно и трагично минало, абстрактен героизъм в романтични клишета (неизменно присъстващи в съчиненията на учениците за Вазовата баба Илийца или "Немили-недраги"), накратко, сбирщина от славни реликви. Александър Морфов с размах разпиля по сцената тъкмо тези романтично-героични останки от абстрактния образ на патриота, макар да запази романтичния му профил във фигурата на Владиков, много точно изразен от Валентин Ганев в старомодно-дрънчащата, но трогателна наивност в патетичната реторика на учителя. Приятелите му много приличат на днешни ученици. В своите "Хъшове" Сашо Морфов актуализира масово-развлекателното и комичното подобно на Хрисан Цанков, но неговата хъшовска компания съвсем не е съставена от индивидуалисти и уникални характери. Той въведе най-младия българин (в лицето на Бръчков) в пъстрия "ъдърграунд" на средното и младото поколение от големите градски квартали, съставен и от почти лумпенизирани, и от маргинализирани, и просто от отчаяно-примирени хора, мнозинството - деморализирани в бедността си, малцинството - озлобени от несигурността си, но всички агресивни, емоционални, разпасани във веселието си, всички смътно чувстващи липсата на хоризонт. Идентификациите и самоосмислянето им спонтанно минава през националната кауза, каквото и да значи това: писането на графити "Свобода или смърт", театрален купон с организирането на спектакъл, кръчмарско-сантиментално провикване на чаша "Да живей България!" или победите на любимия футболен отбор.
Превръщайки хъшовете в жива картина на финала, Морфов ги отпраща в миналото, а еквивалетният й паметник, ни казва неговият глас, ще бъде може би откраднат и продаден като много други бюстове от парковете. Така националната кауза всъщност изпъква като сетивно нужна "празнина", останала след продажбата на старите паметници. Тъй като тя никога не е оставала празно място, тези "Хъшове" провокират един без съмнение важен въпрос: "Как е уплътнявана и как ще бъде артикулирана тя идеологически? Само с реликви ли?". Питат, без изобщо да им е работа да отговарят, разбира се.

Виолета Дечева
















Реплика
от ложата