Радикализъм и еклектика

Появата на сборника с есета на Алек Попов дължим на хубавата идея на списание "Лик" да подпомогне представянето и разпространяването на най-новата ни литература като заедно с броя понякога издава и непубликувана досега книга на български автор. Дали това чудесно начинание ще се увенчае с постоянство и в бъдеще, предстои тепърва да узнаем. Важното е обаче, че книгата на Алек Попов се явява на мястото на липса. Тя запълва празнотата около недобрата представеност на качествената литературна - и при това българска - есеистика на пазара. Твърде далечно би било сравнението с есетата на Томас Ман и дори с тези на Дубравка Угрешич, но все пак е удачно да се отбележи, че книгата поставя важния въпрос относно начина, по който интелектуалецът и по-конкретно писателят се вписва с говоренето и с позицията си в това, което ни се случва и което бихме могли да наречем свое настояще и своя ситуация. Есеистът Алек Попов е поставен именно в онази сартъровска позиция, според която "писателят е в ситуацията на своята епоха: всяка негова дума отеква".
Есетата в "Спътник на радикалния мислител" въплъщават това отекване на словото на интелектуалеца, позицията му на събеседник на битието, което реално ни се случва, на проблемите и промените, които ни правят да бъдем такива, каквито сме. Затова книгата се наема с нелеката задача да говори в лапидарна и сгъстена форма, най-често иронично, за политиката и осмислянето на Прехода, а заедно с тях за паметта и забравата, за положението на писателя в обществото, за българските медии и национални митове, за емигрантството, за Америка... И всичко това накуп, но поднесено през кратката форма на есето, в повечето случаи оставящо темата открита, незавършена, за да може читателят да я допише, по-точно да пише върху нея, да размишлява върху темите, които самият той сякаш е поизтласкал, позабравил, да постави същите въпроси, но и да намери нови отговори. Единствено така книгата успява да сбъдне намерението си да бъде реален спътник на мислещия, да съпътства нещо, което много често се отказваме да правим - да рефлектираме, върху собствената си ситуация. Отново връщайки се към Томас Ман, есетата на Алек Попов ни спохождат с настояването, че спрямо ситуацията на собственото ни сегашно битие мислителят вече не може да бъде аполитичен, той трябва да бъде радикален. Затова и тонът на есеиста е на моменти краен, експериментален. Авторът прескача от тема в тема, рязко променя ритъма на изреченото, стилът сякаш пулсира под напрежението на мисълта, която се утаява в него. В този аспект "Спътник на радикалния мислител" би могъл да бъде прочетен и като радикален спътник на мислителя. Тук радикализмът произтича и от събирането на едно място на много гласове. Зад есеиста Алек Попов са скрити множество позиции - на социолога, на чужденеца (в частите за Америка, Англия и Турция), на писателя, който говори за съдбата на литературата, дори и на пишещия за lifestyle списание. Но въпреки напреженията на текста, жанрът на есето успява да удържи заедно всички тези позиции. На моменти книгата изглежда еклектична, дори объркваща, но когато мисленето е радикално, това по някакъв начин му е позволено.
В своето Intro към книгата Попов залага именно на настояването, че "в тази мозайка от текстове сякаш се оглежда фрагментарната същност на битието" и продължава, че книгата "не претендира за обективност, нито за изчерпателност, нито за идейна последователност". Може би това, което обаче книгата се опитва да направи е все пак да възвърне на своя читател вярата, че писането, понякога дори и през иронията, успява да рефлектира върху света и да запълни липсите на смисъл и хаоса в някой от житейските ни ситуации и ако не успее да ни превърне в радикални мислители, поне да ни подтикне да си задаваме по-често въпросите "Какво ни се случва?" и "Защо сме такива?".

Кристина Йорданова





Алек Попов. Спътник на (радикалния) мислител. Приложение на сп. ЛИК, издание на БТА.