Безкрайният разговор

Морис Бланшо е една от най-харизматичните и енигматични фигури във Франция от втората половина на двадесети век. Неговият глас е оставил следата си при всички големи френски мислители, с които се свързва това време - Барт, Фуко, Левинас, Лакан, Дельоз, Сиксу, Дерида, Нанси... Литературните, литературно-критическите и философските произведения на Бланшо неспирно развиват темите за неутралното, за двойната смърт, за безличното "някой", за лудостта на деня и светлината, за първата нощ, за невъзможността на разказа, за образа в отсъствието на всякакъв образ, за катастрофичното събитие и, разбира се, всичко това свързано с безкрайния разговор върху литературата.
Сборникът "Морис Бланшо. Критически разкази", излязъл декември 2003 и събрал повече от 50 текста от над 40 автора, е опит да се мисли това неизмеримо наследство в неговата многообразност и уникалност. Може би опит да се даде сметка "докъде сме с Бланшо" (така както се казва "Докъде си с материала?" ден преди изпита, но тук последният изпит е винаги отложен, защото вече се е случил). Този опит не е оставен единствено в ръцете на франкофоните, като е отделена цяла секция за рецепцията на Бланшо в чужбина - Германия, Англия, САЩ, Испания, Япония, Русия. (Любопитно е, междудругото, колко контрастно е положението в последните две страни. Докато в Япония, според разказа на Кай Гохара, френският мислител е превежан от петдесетте и дори могат да се разграничат три периода според промените в общата нагласа спрямо творчеството му, то в Русия, както обяснява Сергей Зенкин, Бланшо е превеждан едва от края на деветдесетте, като преди перестройката единствената причина, която е пречела на запознаването на руския читател с неговото име, е била "че не са знаели какво да правят с него".)
Голямата международна конференция, която стои в основата на сборника, се е състояла месец след смъртта на Бланшо, въпреки че е била планирана много преди това събитие без събитие да се случи, и вероятно тук може да се търси една от причините толкова от материалите да носят белега на смущение, объркване - как да се говори за смъртта на най-дълбоко промислилия смъртта като нещо, което не се случва на "мен", като нещо безлично? - и едновременно с това да се оправдават - "не, ние не говорим в памет на Бланшо". Всичко това обаче, ако и да прави текстовете по-искрени в позьорството им, не отнема от тяхната дълбочина, и анализи като тези на Реймон Белур и Жорж Диди-Юберман върху образа, на Юн Сун Лиме и Жак Дерида върху смъртта, на Лесли Хил върху почти безкрайния нихилизъм и на Лаку-Лабарт върху автобиографичното, ще бъдат неизменна референция не само за работещия върху Бланшо, но и за всеки, когото тези проблеми занимават.
Сборникът е ценен и с още нещо - включени са текстове на самия Бланшо, които са станали трудно достъпни или практически ненамираеми. Публикувана е глава от легендарното първо издание на романа "Тома тъмният", есетата "Роман и поезия", "За чудното", "'Философският дискурс'" и др. Дръзките твърдения от редовете на тези текстове продължават да провокират и когато четеш как "там, където има нещо фантастично, остава само реалното", защото фантастичното се появява като своя лъжа ("За чудното") или как философският дискурс е без-правен, възможност без власт ("'Философският дискурс'"), не можеш да се оставиш мисловно безучастен. Безкрайният разговор, който предизвиква Бланшо, а с него и този сборник, е разговор, който започва с прекъсване, цезура в ежедневния шум, скрит под тишината, която си мислим, че ни обгражда. И, започнал с прекъсване, този разговор може да свърши единствено с прекъсване, тоест да не свърши. Жан-Люк Нанси, комуто е оставена последната дума в сборника, настоява на това - нуждата да избегне заключението, да не заключи, за да остави вратата отворена.
И така - вратата е оставена отворена. Разкази? Да, повече разкази, винаги повече...

Дарин Тенев

Редактори на рубриката Дарин Тенев и Миглена Николчина






Хетерологии


Maurice Blanchot. Recits critiques, ред.Christophe Bident, Pierre Vilar, Paris, 2003