Филмите са по-хармонични
от живота


Франсоа Трюфо (1932 - 1984) е сред капиталните кинематографисти, чието творчество обема филми, книги, роли... "Не съм мечтал да правя кино, нито да го революционизирам. Смятах, че киното е хубаво нещо, но му липсва искреност. Исках да направя един добър филм по-добър".
Киното е неговата религия. То е алтернативата на безпризорното му следвоенно парижко детство - в тъмния салон на Синематеката на Анри Ланглоа невръстният вагабонтин Трюфо гледа "Нула за поведение" на Жан Виго, "Великата илюзия" на Жан Реноар, "Гражданинът Кейн" на Орсън Уелс и какво ли не десетки пъти, после отпаря плакати от стената (мотив-constanta в киното му) и се унася в мечтания живот на авантюрата "кино". Така стига до Андре Базен и писането в Cahiеrs du Cinema, чиято полемичност и страст го легитимират като "най-яростния" филмов критик. С филмовата си практика обаче Трюфо се оказва не само най-лиричният сред създателите на славната френска Нова вълна, а и един от най-нежните автори в историята на киното изобщо. "Фестивалът на Франсоа Трюфо", както и документалният филм за него на Ан Андрьо, са посветени на 20-годишнината от смъртта му и тук идват с обичайното закъснение. Но веднъж пристигнали, вече са значим повод да влезем - отново или за първи път - в удивителен свят. Свят, населен с изповедалност и ерудиция, психологизъм и експеримент, грация и съспенс, където смисъл и смърт се гонят върху терена на страстта, а детето неизменно остава. За разлика от колегите си Годар, Шаброл и Ривет, заедно с които взривява самодоволството на официозното френско кино и търси контакт с масовата аудитория през динамиката на всекидневието, той не се "специализира" в определен жанр или проблематика. Поел на 26 от "неореалистичния" "400-те удара" (1959, Награда за режисура в Кан), вдъхновен от интимни спомени, Виго и Роселини, Трюфо създава уникален прецедент в киното - в продължение на двайсет години проследява израстването на своя герой Антоан Доанел (12-годишния Жан-Пиер Лео): в една от новелите от алманаха "Любовта на 20 години" (1962), "Откраднати целувки" (1968), "Семейно съжителство" (1970), "Любовта си отива" (1979). Темпераментни, неравни и вдъхновяващо искрени, тези филми са психологически ефирен портрет на Париж и младите му обитатели. Между другото, "Откраднати целувки" е посветен на Анри Ланглоа - филмът е сниман (и това е показано във "Франсоа Трюфо. Автобиография", а Клод Бери споделя: "Като сега го виждам - възторжен и непохватен") по времето, когато славният директор на Парижката синематека е уволнен от министъра на културата Андре Малро, а Трюфо е сред най-бесните му защитници: по улици и институции. Както сам твърди, "Ако "Откраднати целувки" е добър, дължа това на Ланглоа".
За влиянието на цикъла подсказва шансонът, който звучи в документалния филм "Франсоа Трюфо...":

Копираме Жан-Пиер Лео
нощем в парижкото метро,
и сресваме перчем с ръка
сред светлините на града.

Копираме Антоан Доанел
На станция "Ке дьо Жавел"
И бързо крачим към дома,
Загърнати в зимни палта...


Но параленно с Антоан Доанел, той разказва увлекателни философски истории за други раними хора в екстремни ситуации през стилизацията на холивудски жанрове: трилърът ("Стреляйте по пианиста!", 1960; "Зелената стая", 1978), мелодрамата ("Нежна кожа", 1964; "Сирената на Мисисипи", 1969, "Съседката", 1981), научната фантастика (екранизацията по романа на Рей Бредбъри "451o по Фаренхайт", 1966), комедийният трилър ("Веднъж да дойде неделя", 1983)... Заради жанровото заиграване и комуникативната универсалност на филмите му често обвиняват Трюфо в "лекота". "Това е ХХ век, векът на философите, векът на историите е ХIХ. Може би аз съм човек от ХIХ. Не се боя да разказвам истории." Неуморно го определят като "шизоиден" - заради фанатичното му преклонение към двама полюсни майстори: Реноар на психологизма и Хичкок на съспенса. (Тази раздвоеност се е прехвърлила от екрана в живота, когато се чудел дали да се ожени за дъщерята на Хичкок или за една от племенниците на Реноар, а в крайна сметка първата му съпруга е Маделин Моргенщерн - дъщеря на френски продуцент, която също се появява във филма на Ан Андрьо и е последният пристан на режисьора.) На Хичкок Трюфо посвещава цяла книга (с прословутото петдесетчасово интервю). В чест на Реноар нарича филмовата си компания Les Films du Carrosse - заради La Carrosse d'Or ("Златната карета")... През 1977 Спилбърг го кани за ролята на професора в "Близки срещу от третия вид" - символичен жест на Холивуд към Новата вълна. Анет Инсдорф: "В Ню Йорк през 60-те и 70-те Трюфо е най-любимият чужд режисьор на всички времена. За него идването в Америка бе поклонничество. Освен това знаеше, че тук има много млади хора, за които той е като Хичкок".
"Жюл и Жим" (1962) е един от фундаменталните филми на Трюфо. Екранизация по романа на Анри-Пиер Роше, той ни въвлича в радикален любовен триъгълник, ситуиран около Първата световна война между Париж и Австрия.
Декаданс, емоции и виталност са представени с изумителна психологическа нюансираност, а Жана Моро е ослепителна. Прочее, тя е такава и днес като "говоряща глава" във "Франсоа Трюфо...". Атмосферата на свобода и щастие в "Жюл и Жим" дискретно е възродена на екрана през три черно-бели фотоса от времето на снимките на филма.
"Американска нощ" (1973, "Оскар" за чуждоезичен филм) е завладяващо изповедална импровизация "кино в киното": снимането на филм като орис, професия, технология, а самият Трюфо е в ролята на режисьора... "След "8 1/2" е трудно да се направи филм за киното. Докато работех над "Американска нощ", не ме напускаше усещането, че филмът ми започва от момента, когато свършва този на Фелини", четем в книгата "Трюффо о Трюффо" (М., "Радуга", 1987). В документалния филм сценаристът Жером Тонер разказва, че станал киноман на 14, след като гледал "Американска нощ", отишъл при Трюфо с цялото си възможно обожание, а той го напътствал и наричал "малкият съсед на Les Films du Carrosse". По повод "Американска нощ" съратникът му Жан-Франсоа Ставенин признава, че бил против създаването на филма, а после в Мексико чул, че бил "култов", че вдъхновявал за кино...
През разни жанрове и епохи, черно-бяло и цвят, книги и жени, мъртви и живи, в своите 21 пълнометражни филма Трюфо изследва реакциите на "нежната кожа" при допира с бруталната действителност.
А самият той е самата елегантност - с красиво лице, шалчета, вежлива ирония, цигара... Женският пиетет е довел Ан Андрьо до респектиращо обхватен портрет на Трюфо в най-знаменитите му интервюта, кадри и фотоси, но хората в кадър са прекалено много (само Катрин Деньов участва с глас). Структурата на филма е маниерно-фрагментарна, но и така е полезен. А усмивката на Трюфо е вече цял филм.

Премятаме през рамо шал
насред парижки булевард
...
на път с "Последното метро"
копираме Франсоа Трюфо.


Геновева Димитрова



От пръв
поглед


Франсоа Трюфо, автобиография (Fransois Truffaut, une autobigraphie), документален (тв), 78 минути, 2004, Франция, сценарист и режисьор - Ан Андрьо, продуцент - Кристиан Грациани, оператор - Флориан Буше. Филмът бе прожектиран по време на Фестивала на Франсоа Трюфо в кино "Център" и "Люмиер" (30 септември - 13 октомври).