Дейвид Копърфийлд - на фокус

Точка първа, или за вселенския смисъл на изскачащите от цилиндрите зайци

Панделки от ръкава, розетки от карти, цветни пушеци, саби в сандъци, зайци в цилиндри, монети в ушите - с удоволствие се поддавам на недотам дискретния чар на тези анахронични забавления. В тях ме привлича нещо от средновековните улични шествия, от факира от чаршията или комичния пишман-измамник от шекспировите пиеси. Парче от миналото прозира, симпатично в своята безполезност. Вероятно някога същите трикове са носели на владеещите ги репутация на магьосници, били са възприемани едно към едно като осезаемо доказателство за съществуването на свръхестественото. Поне от Просвещението насам обаче класическото фокусничество е изтласкано в периферията на съвременната култура; принудено да "оголи похватите си" в смисъла на Шкловски и да пребивава в постоянен режим на саморазобличаване, в статута на сръчната, неуловима лъжа. Дори в английския език, където думата за "фокусник" все още е "magician", съществува многозначителното "stage magician", сценичен маг, тоест сериозен колкото цар с корона от варак.
Но като изключим тази принципна и радикална промяна, друго особено развитие "този занаят или изкуство" като че ли не търпи; перформативен, изпълняван винаги на живо и с необходимата илюзия за единичност на ставането, той няма традиция, голям наратив, люто враждуващи или пък синовно приемствени школи: винаги представяни "за първи път досега", "невижданите" фокуснически номера са винаги вече видяни, защото са създадени по същите правила като другите. Фокусите не биват импресионистични или експресионистични, дадаистични или имажинистки. Всичките са "магически реализъм" и толкова.
В зрителските нагласи също няма твърде богата палитра от възможни възприятия. Или решаваш да не се поддадеш на илюзията и надничаш да видиш как точно става номерът (в този случай извлеченото удоволствие е аналогично на удоволствието от разплитане на логическата задача в роман на Агата Кристи, да речем), или напротив - решиш да се отпуснеш и да приемеш ставащото за "временно вярно", сдържайки невярата си.
Това пък е точно принципът на "suspension of disbelief", характерен за възприятието на литературата. И тук стигаме до

Точка втора, която разглежда въпроса дали фокусниците и писателите са роднини по права или по съребрена линия

Като всеки филолог по образование, тормозещ се от нарастващата маргиналност на своето поле, не мога да не се възрадвам при всеки намек за нейната приложимост и, дай боже, значимост. Всяка друга маргинална област ми се струва потенциален съюзник в борбата за повторно превземане на културните центрове. Всъщност, потривам доволно ръце, литературата прави точно същото като фокусниците - представя една друга версия за реалността точно по метафората на Борхес за библиотеката като градина с разклоняващи се пътеки. В крайна сметка голяма част от успеха на фокусите (чета във фокусническите книги) се дължи на избърборените от фокусника приказки, с които омайва публиката и я убеждава в паралелната си действителност. При това напоследък се забелязва видимо сближаване на двете сфери: в литературата успешно се продават всякакви магически и квазимагически истории а ла Хари Потър, рециклира се интересът към "Властелинът на пръстените", а научната фантастика изгуби много от претенциите си за рационалност и стана безумно популярна като едно ненаучно фентъзи. От друга страна (и тук вече стигаме до темата, за която ми поръчаха да пиша в "Култура") съвременната "магия" в лицето на Дейвид Копърфийлд прави рязък завой към своето олитературяване.

Точка трета разглежда Големите надежди към поредния задочен кръщелник на Дикенс

Ето какво подхрани големите ми надежди. Първо, човекът си е избрал псевдоним от литературната класика (е, Юрая Хийп вече са се били кръстили на друг герой от същата книга, явно златна мина в това отношение; да се готвят Пеготи и мисис Гъмидж).
Второ, издал е две антологии на фантастичния разказ, при това демонстриращи доста добър вкус с включването на Джойс Карол Оутс и Рей Бредбъри - нещо, което автоматично издигам в ранг на доказателство за съзнателното търсене на единение между литература и фокусничество, пардон, магия.
Трето, заради съзнателното градене на големия наратив на своето изкуство с изграждането на музейна сбирка - хахааааа, първа стъпка към фокусническия имажинизъм, а? Плюс това, от фен-сайт научавам, че любимите му филми били "Гражданинът Кейн" и "Магьосникът от Оз". Така де, и това ако не са литературни филми. И най-вече - май се пада пето - заради литературния стил на най-известните му фокуси: да накараш Статуята на свободата да изчезне или да преминеш през Великата китайска стена все пак предполага добър усет за сюжет. В таксито на път към НДК прибързано заключавам, че големият медиен успех на Копърфийлд се дължи на гениалното му прозрение за несметните ползи от ценното съюзничество с литературата.

Точка четвърта. И какво?

След всичко казано и почти готова наум с настоящия материал, отивам на спектакъла. Мислено съжалявам, че след като съм го надарила задочно с такъв добър вкус, този човек не е избрал някоя по-красива и магическа сграда от този ахъм, мраморен хемороид, както чух да го наричат. Например можеше да магьосничества в Народния театър, да лети сред херувимчетата или да ги накара да се размърдат... нейсе, дано поне накара да изчезне Онова Грозното през НДК - далеч по-належащо за махане от Статуята на Свободата!
Половин час чакане пред залата. После половин час чакане вътре в залата - през това време за забавление на публиката е пуснато кратко видео, на което текат авторекламни цитати като от задна корица на книга, но в несметни количества. Теорията ми за литературността на Копърфийлд е леко нащърбена. Симпатично е да се похвалиш, че си единственият жив маг, изобразен на пощенска марка, но фукането с най-високите приходи в бранша ми се вижда безвкусно. Хвалбите със звездата на славата в Холивуд и другите от сорта започват да ме усъмняват, че литературният му контекст не е Борхес, а списание "Блясък". Все пак, казвам си, спектакълът още не е започнал, засрамвам се и от предварителното си харесване, и от предварителното си нехаресване. Да почакаме, да видим. Чакаме много. Решавам прилежно да си запиша какъв е музикалният фон, обаче разпознавам само Джамирокуай. Какво пък, добре.
После спектакълът започва. Копърфийлд се появява с мотоциклет (може би някой бийт-роман?) и обявява какъв ще бъде основният му номер. Предлага ни да затворим очи и да помечтаем за място, на което бихме искали да бъдем. От вестниците вече знам, че ще "телепортира" един зрител там. Бързо преравям местата, където не съм била, и тъкмо когато заковавам на Берлин, се оказва, че трябвало да си мечтаем за тропически остров. Така или иначе, ще се ходи към края на шоуто. Междувременно минава нелош номер със скъсяване на тялото (Копърфийлд легна в нещо като желязна кутия, която започна да се скъсява, докато накрая мърдащите му обувки не се оказаха току под брадичката му). Докато гледаме затворената кутия, на екран ни прожектират какво става вътре (но аз, като Тома Неверни, вместо в екрана, се взирам в бинокъла). Ефектно е, но напълно в традициите на нормалното фокусничество, тоест не пасва на моята теория. После няколко скеча с един паток, за които великодушно решавам, че не се броят. После следва номер, който ме кара да си взема назад мислите за добрия, облагороден от литературата, вкус на неговите трикове - кара млада жена да излезе на сцената, за да роди неговото бебе, и след стилизирана пародия с излизащ откъм слабините пушек вика асистентка с униформа на медсестра да пусне "видеозон" на неговото бебе, което - ахъм - държи случайно изтеглена от друга зрителка карта. Отново основният ефект бива прожектиран на екран. После, тъкмо когато очаквах Копърфийлд най-сетне да предложи някаква сериозна завръзка, той приседна и пусна на публиката да гледа запис на негов номер а ла Худини, изпълнен - съдейки по прическите - някъде през осемдесетте. Каква ирония! Докато аз го гласях за съюзник на литературата, той се беше сдушил с телевизията. Това, впрочем, доста по-добре обясняваше огромния му успех.
Нататък продължи в същия дух. Почти нямаше трик, чието изпълнение да не се върти около някаква видеопрожекция. Познаването на измислени от зрители номера беше предшествано от въздлъжко филмче за дядо му, който играел лотария с номерата на бракуваните си автомобили. Коронният номер с телепортацията на зрител беше буквално опасан от видеоматериали - първо, видео "писмо" на бащата на случайния божем зрител, в който изрусен възрастен мъж описваше мелодраматичната мотивация на желанието да прати сина си в Ямайка. После въпросният младеж беше скрит зад развявана от вятъра завеска, за да се появи миг по-късно на екрана на фона на тропически плаж. Не че съм против филмите, но все пак във време, в което редови петокласници знаят да правят магарии с програми за фотообработка, прожекцията изобщо не ми се видя достатъчно достоверен метод за доказателство. Или може би бях мнителна, защото ми се провали теорията. Или може би не бях достатъчно последователна и не познавах добре литературата, за да успея да я свържа логически със ставащото на сцената. Във всеки случай попаднах в един класически литературен и филмов сюжет. А той беше следният:
Дороти, Плашилото, Тенекиеният човек и Страхливият лъв отиват в Изумрудения град, за да се срещнат с Магьосника от Оз и да разрешат свой основен проблем. Там обаче откриват, че Магьосникът всъщност е фокусник, и то разобличим. Те си тръгват, здравословно разочаровани, и извършват куп подвизи, уповавайки се на собствените си сили. Така си излезе и по-голямата част от публиката около мен - същите хора, които по време на спектакъла с готовност се бяха оставяли на илюзията, бяха се смели, викали и подскачали да хванат сребристите топки, с които се избираха участниците в последния номер (телепортация на седем-осем души от публиката), на изхода от НДК весело плюеха спектакъла и нищеха кой номер как бил направен. Някои антипатриотично обвиняваха за постното представление лошата българска база, забавения на митницата багаж, тъпотата на извикваните на сцената участници или лошия според тях превод, други изразяваха патриотично доволство, че мистър Сенко и Астор били далеч по-добри. С което аз, впрочем, съм напълно съгласна.

Зорница Христова

Зорница Христова е превела от английски книги на Джулиан Барс, Джон Ланчестър, Джумпа Лахири, Дон ДеЛило, Том Улф, Трейси Шевалие, Йосиф Бродски и др.