Кой е спонсорирал Микеланджело
"Кой е спонсорирал Микеланджело?" беше култов въпрос от форума на Сега. Появи се навремето под призива за бенефис на вестник Култура и се вписваше във всеобщата вълна от негодувание, която простичко и очаквано би могла да се синтезира така: "Тия бездарни мързели, пак пари искат за ужким културните си шашми, ама-ха!".
Всъщност въпросният призив си беше чисто съобщителен и по презумпция изключваше от целевата си група онези, които не харесват вестника или пък изобщо не се интересуват от култура. Тъкмо тази съвсем логична високомерност особено ги ядоса. "Какво си въобразяват тези, на интелектуалци ще ми се правят, откъде-накъде ще събират пари, без да ме питат!" И понеже форумът на Сега е съставен основно от хора, които обичат да се обаждат тъкмо когато не ги питат, заваляха реакции в руслото на лесно предвидимия нихилистки неолиберализъм - "което не се продава, няма основание да съществува" - ама гарнирани с личностни подправки и антикомунистически салати. Една от тези реакции включваше прелестния (мислен като реторичен) въпрос "Кой е спонсорирал Микеланджело?". На този въпрос, разбира се, може да се отговори съвсем нереторично с: "Немалко хора и институции начело с Римокатолическата църква". По-целесъобразно ще е да се занимаем с тезата, която имплицитно съдържа този въпрос - че създателите на изкуство и култура не трябва да очакват материални блага в отплата на труда си. Те са, така да се каже, възнаградени едновременно a priori и post factum - самият факт, че "творят" изкуство, им осигурява паметта и възхитата на поколенията, но понеже говорим именно за поколения, това признание по правило идва на доста по-късен етап, когато реалният "творец" едва ли би могъл да му се зарадва.
Нескритата ми ирония няма как да прикрие факта, че по този начин всъщност разсъждават немалко хора. Културата е нещо, чиято нематериална стойност по правило е по-висока от материалната: оттук аналогично за създателите на културата е отредено тъкмо нематериално признание. Признанието - според призванието. Тези люде по презумпция са се изключили от материалното. Такова мислене, естествено, не е някакъв тукашен феномен, но в днешното българско общество е доста разпространено поради няколко причини, които ще се опитам да разгледам набързо.

Традицията на романтическия мит

В естетическите разбирания на романтизма творецът е особено същество, посредник между земното и трансцедентното, изразител на възвишеното и красивото. Поради своята посредническа, междинна позиция (не от този свят, но не и от другия) творецът е трагична фигура. В подкрепа на това твърдение благоразположената към романтическия мит историография ще представи личните съдби на голям брой романтически творци, пречупени през призмата на въпросния мит: прокълнати поети, ужасни деца, обладани от мирова скръб, изядени от Сатурн и превърнати в себе си едва от вечността. Учтиво ще забрави, че на някои от тях мировата скръб не е попречила да пръскат наследството си и че прототипът на прокълнатия поет е всъщност първият професионален американски писател.
По редица литературни и извънлитературни причини (би било любопитно някой да ги разгледа подробно и да прецени кои надделяват) в България традицията на романтическия мит се отличава с извънредна здравина. Поетът е длъжен да страда и да загине трагично млад. Художникът по правило носи кепе, ходи брадясал и живее в неугледна мансарда. Музикантът се изхранва с фъстъци. Само така, смята общественото мнение, творците могат да създадат истинско изкуство - защото изкуството се ражда в страданието, а това ще ви го каже и бай ви Пенчо Славейков.
Или: създателят на култура е по подразбиране маргинал. Само маргинали създават онова, което ще влезе в канона. Парадокс.
Но обществото обича да вярва в парадокси.

Реакцията спрямо социалистическата институционализация

В нов литературно-исторически и социологически парадокс социализмът институционализира до крайност позицията на "твореца" и същевременно наля огън в романтическия мит. (За тази диалектика повече ще ви разкаже една леля от Гьотинген). Във всеки случай, при социализма "творецът" принципно работеше на щат. Получаваше заплата за синекурни длъжности и премии за произведенията си, независимо дали публиката се интересува от тях.
Предвидимата реакция на публиката беше да определи "творците" като хрантутници. Тази реакция продължава и досега, макар че повечето от хората в бранша отдавна не са на държавна ясла. За сметка на това някои продължават да мрънкат, че държавата не харчи пари за култура, значи, стремят се пак към въпросната ясла. Други пък се изхранват от съмнителни фондации, които са брънка във веригата на световния заговор срещу България: те са още по-лоши, защото са родоотстъпници и шпиони.
Характерна за тази реакция е нейната убеденост, че някога, в други исторически епохи, положението за щастие не е било такова: тогава "творците" не са хленчели за пари, а просто са "творели" в митична и мистична откъснатост от пошлия свят - кой е спонсорирал Микеланджело?

Уклончивата позиция на пряко засегнатите

Повечето от хората, занимаващи се професионално с култура в България, всъщност нямат ясна позиция по въпроса за възнаграждението си, макар че това ги засяга доста пряко. От една страна, иска им се да печелят от произведенията си - обаче публиката не проявява съществен интерес и не "осребрява" постиженията им (когато се случат такива). От друга - не биха се отказали от държавна подкрепа, но пък и не искат да изглеждат като "социалистически хрантутници". Бизнесът не се вълнува от културата, пък и няма законодателство, което да го развълнува. Остава събирането на парче - оттук малко, оттам малко.

Свитият пазар, съчетан с краен неолиберализъм

Ще бъда пределно кратък: неолиберализмът може да работи там, където има широк и развит пазар. В българските условия той може само да доведе до реалното изчезване на цели спектри от човешката дейност и потребление, например културата и изкуството.
И ако трябва да обобщим, цялата тази съвкупност от фактори води до една много отчетлива понятийна липса в отношенията между обществото и създателите на култура. Нито едната, нито другата страна е способна да мисли културата като професионално занимание. Това важи с особена сила за литературата, където самото съществително "писател" звучи едва ли не мръсно. Поносим е само глаголът - с отказа си от дефинитивност, със своята временност и недовършеност. "Аз пиша" е приемливо; "аз съм писател" - недопустимо. В много по-голяма степен от "художник" или "актьор" думата "писател" е свързана с романтическия мит, може би защото в писателската професия елементът на обучение и занаят е най-малко очевиден - писателят не "прави" нещо конкретно, той просто "пише". А пък уж думата "поезия" идва от гръцкото poieu - именно "правя"!
Та поради тази романтическа осанка "писател" и "поет" звучат съвсем неприемливо като професии. Даже Димитър Кенаров написа на визитката си "freelance journalist" - според мен отявлен евфемизъм. Как ли би изглеждала една визитка, на която пише "поет"? Трудно ще е да си я представим, докато продължава да се възпроизвежда мисловният модел, който някога позволяваше на един поет и партиен апаратчик да поздравява по коридорите със "Здравей, поете", а днес позволява на един самопровъзгласил се лют негов враг, дисидент и жив класик, скромно да се представя по вестниците като "просто поет - писар на Бога".
В знак на протест отидох да си отпечатам визитки и нагло дадох указание на тях да пише "писател, преводач, журналист". Просто си дадох сметка, че това са трите неща, които работя и от които изкарвам някакви пари. Съзнанието за културата като работа, съзнанието за културата като професия. Много ми се иска това съзнание да се разпространи малко повече у нас. Немалко от хората, занимаващи се с култура, включително и сред младите, биха възразили, че това не е професия, а призвание. Не виждам защо призванието да не бъде професия. Има хора, на които физиката, да речем, определено им е призвание и това ни най-малко не ги смущава да се самоопределят като физици по професия.
Впрочем, именно схващането за литературата като работа и професия беше една от основните мотивации зад инициативата "Литурне", в която разнообразни автори застават на оживено място насред София с микрофон и шапка; и четат текстовете си пред съчувствено недоумяващите минувачи. Експеримент - и с текста, и с публиката, и с автора. По думите на ВБВ: "Литурне е идея, а не група. И идеята е, че Литературата е работа. Тя е труд, дело и плакат. Работническо дело. Мислех си, че ако литературата излезе на улицата, значи работата е станала много сериозна, сега виждам - това е по-скоро знак, че тя не се взима толкова на сериозно... което е здравословно." "Литурне" отправя предизвикателство и към романтическия мит, охотно възпроизвеждан от немалко автори, и към представата на публиката за "твореца-хрантутник".
А сега ще ви разкажа нещо, което на пръв поглед изобщо не е по темата. През пролетта бях на обиколка по гръцките археологически музеи. Още в Солун се сблъскахме с един феномен, който не можахме да си обясним: в момента, в който някой от групата понечеше да позира за снимка в музея, моментално се разнасяше сърдитият глас на разпоредителката: "Но пипъль плис!" Или с други думи, забранено беше да се снимат живи хора редом до експонатите. Сметнахме, че става дума за някакво недоразумение, но в атинските музеи сценарият се повтори... Нямаш никакъв проблем да снимаш до насита вази и статуи, само да не ти позира живо човешко същество до тях. Озадачението ни нарасна от това, че никой не бе в състояние да разтълкува смисъла на забраната - дали поради недостиг на английски думи, или пък поради липса на становище по въпроса. Едва в Коринт, ако не се лъжа, попаднахме на по-разговорлива служителка, която обясни, че да се снимаш с експонат е проява на неуважение към шедьоврите на античното изкуство. Очевидно музейните управи в цяла Гърция схващат живото човешко тяло като нещо низко и недостойно да застане до своите изображения... Какво ли щеше да каже Платон с неговото "подражание на подражанието".
Това, по което абсурдното музейно правило си прилича с абсурдния въпрос "кой е спонсорирал Микеланджело", е елиминацията на човешкия фактор от изкуството. Изкуството може да изобразява човеци, но не е човешко; изкуството не е човешко, макар да се създава от човеци. То е трансцедентно, неръкотворно, вечно и несътворено като таворската светлина на исихастите. Нормалната реакция спрямо изкуството е възхищение. Оттук пък има една крачка до разбирането, че не може да съществува лошо, слабо изкуство - слабото изкуство не е изкуство. Лишената от експресия статуя не е статуя, зле оформената ваза не е ваза.

Вследствие на цялото това схващане за априорната възвишеност на изкуството и особената, полуотвъдна фигура на твореца, немалко хора на изкуството, особено в последните два века и нещо, са натрупали доста сериозен символен капитал, престиж и самочувствие. Или, за един период от време, романтическият мит и присъдружните му разбирания са били по-скоро изгодни за културата. Проблемите започват, когато и културата навлезе в системата на пазарните отношения, а една голяма част от традиционната й публика се умори от всички тия възвишености и предпочете да си запълва свободното време с нещо друго. В тази ситуация създателите на култура, щат не щат, трябва да се преориентират, да приберат божествената мантия в гардероба и да преразгледат отношението си към своите занимания. За добро или за лошо, все по-ясно става, че днешният свят е свят на професионалистите, а не на божите писари и общопрактикуващите интелектуалци.
На български, за съжаление, липсва книга като "Keywords" на Реймънд Уилямс. Но понякога човек може и сам да се поразрови из етимологичните речници. Не само заради poie? - и заради ars, и заради cultura.

Ангел Игов



Или културата като професия