Есенните изложби
на крилете на примитива
Когато преди повече от година отново се възпламени спорът за обхвата на съвременното изкуство, аз се противопоставих на максимално широкото му разбиране - че включва всичко, създавано към днешна дата. Един от аргументите ми беше, че и днес продължават да се изписват църкви и да се рисуват икони, които нямат нищо общо със съвременността, доколкото влизат в религиозна система и следват установена от векове схема, в която модификациите са незначителни. И дори когато бъдат извадени от пряко църковния контекст и предназначение, когато даден съвременен художник реши да ги използва като стил, "иконното" продължава да говори повече за традиция и минало, отколкото за съвременност и изкуство. Иконната стилистика в съчетание със злободневни сюжети ражда сувенирна живопис на ръба на кича, а когато третира "вечни" теми, неизбежно изпада в извънвременност, т.е. в безразличие към което и да е време, включително и съвремието.

Вълчан Петров     Веско Велев

Есенните изложби тази година, провеждани под мотото "Примитив и традиция", са сякаш специално предназначени да подкрепят и илюстрират тази моя позиция. Нещо повече, в редица отношения показаното в къщите и дворовете на Стария Пловдив я допълва и доразвива посоките на разсъждение. Като започнем с написаното от Красимир Линков - автор на проекта, в каталога: "Опростяването на формата и редукцията на съдържанието чрез нарочно примитивизиране имат дълбоки връзки с традицията на българското изобразително изкуство (примитивизмът, за разлика от наивизма, е съзнателно примитивизиране на професионалната подготовка). Искреният примитив е винаги по-близо до наследството, отколкото до космополитизма, и всяка култура отделя подобаващо внимание на тази изповед, защото тя се храни директно от нейните корени". За момента оставям настрана разделянето на примитивизма от наивизма, за да се съсредоточа върху проблема за наследството и корените.
Почетното участие в Есенните изложби е на Вълчан Петров - художник, който от десетилетия ползва много отблизо иконната стилистика за създаването на културно еклектични и безкрайно бъбриви творби. Безподобната смес от Античност и Средновековие (и тук-таме неолит), от езичество и християнство, от баналност и сакралност би трябвало да се оправдае от традицията. Тук традицията е алиби и същевременно гарант за качество - смее ли някой да възрази срещу визия, която напомня иконното наследство от края на XVIII и XIX век, чиято наивна образност е богато гарнирана с барокови елементи. И чиито примитивизъм е "осветен" от религията, въпреки че тя няма нищо общо в случая - доколкото става дума за авторски творби на "съвременен" светски художник. Или поне би трябвало да е така.
По начало за иконата няма значение дали образът е изящен, примитивен, семпъл или пищен - в контекста на религията тя е посредник, връзка с висшето и сакралното, и в този смисъл е свещен обект. Кристализиралата към X век иконографска схема задава основните параметри на всеки образ или сюжет, но тя няма претенции, така да се каже, към качеството на изпълнението. Високите образци се зараждат и се задават от религиозния център на Източното православие - в Средновековието това е Константинопол, а по-късно - атонските манастири. И в двата случая става дума за външни за българската среда авторитети. На местна почва високите образци се следват, но качеството неизбежно спада от масовото и по-евтино разпространение на религиозните изображения в основната им функция на "Библия за неграмотни". Разглеждани впоследствие като културна традиция, именно местните огрубени и наивистични преработки се припознават като "типично българско" наследство, различно от византийското - това са вдъхновяващите национални "корени" за плеяда български (светски) художници през последните десетилетия.
Тук наивизмът е много важен - той придава очарование на примитивната образност на иконата от съвременна гледна точка. Затова и пищните релефно-живописни конструкции на Вълчан Петров, изпълнени с орнаменти, архитектурни елементи, натюрморти, гирлянди, цветенца, стърчащи крилца и прочие занимателни детайли, би трябвало да пленяват с подкупващата си невинност. Кого обаче? Неизкушения българин, възпитан да се респектира от традицията, независимо под каква форма му се явява или внушава тя. И най-вече чуждестранния турист, тръгнал на лов за местна екзотика в сувенирните магазини.
Тази "сувенирна" линия сякаш продължава в скулптурата си Димитър Рашков. И доколкото скулптурата не е в традицията на източноправославното изкуство, тук наивно-невинната занимателност минава през сюжета. Тоест става дума за уголемена сатирично-жанрова малка пластика, базирана на библейско-приказни теми. Светците Георги и Димитър, лишени от всякакъв героизъм, изпадат в парадоксални ситуации със своите врагове. Например флиртуват със змейове, оказали се змеици, в бароково раздвижени бронзови композиции, които обаче нямат нищо общо като стилистика с примитива. Обратът в действието би трябвало да е закачлив и весел, но хуморът ми се вижда твърде еднопланов за твърд материал. (Лично за мен по-убедителна е анимационната любов на магарето със змеицата в "Шрек"...)
Иконното като сериозна и мистично обвеяна традиция развива в творбите си Веско Велев. Лаконични очертания и топли цветове върху дървена основа изграждат олтароподобни композиции. Обкови и метални апликации допълват усещането за вяра и традиция в техния не толкова храмово официален, колкото в домашния им вариант. Тези художествени предмети говорят за старинен кът с малък примитивен триптих и кандило, а същевременно за потъмнели от времето ракли, долапи, порти и прочие инвентар, с които въпросният триптих и въплътената в него вяра влизат в общата носталгия по древен бит и култура. Това всъщност е носталгия по някакъв неопределен български дух (или духовност), чиито параметри постоянно убягват; и единственото сигурно нещо, което може да се каже за него, е, че е някъде в миналото…
Никола Певичаров също тръгва от подобна изходна точка, но се стреми да осъвремени традицията чрез живописна декоративност. Показва плоскости, разделени на едноцветни полета - предимно розово и златно, покрити с орнаменти - колкото мултиплицирани религиозни символи, толкова и артистично небрежни мазки, и самотен силует, в чието очертание релефът на мазките изгражда трудно видим, но експресивен образ на светец. Водещо е все пак декоративното начало, което, на места с помощта на наивизма на детската рисунка, успява да олекоти традицията до поносими величини - тоест тя не надвисва над зрителя като поучителна многовековна тегоба.
Творбите на Атанас Хранов отново ни връщат към "многословието" и занимателността. Тук обаче не толкова иконният примитив, колкото наивизмът на детската рисунка гради основните елементи в плоскостта. Върху и сред тях има изобилие от внимателно изрисувани образи и детайли - с прецизността и триизмерната убедителност на "малък холандец" от XVII век. И сякаш тази убедителност не им е достатъчна, та на места излизат в релеф и, разбира се, грабват окото на зрителя. После то продължава да снове по апликацийки, предметчета, фриволно изскачащи от рамката, и да се забавлява с обектите, които мимоходом открива и които сякаш са изобразени само и единствено с тази цел. Е, в тази изложба без традиция не може, така че и тя се обажда, отново със старинен домашен инвентар, който на моменти придобива религиозен оттенък просто поради заглавието - да кажем, "Ритуална чаша". Но впечатлението е по-скоро за антиквариат, дори не и за музей...
Румен Гашаров доста категорично ни изважда от сферата на иконата и религията, за да напомни, че традицията не се свежда само и единствено до тях. Селският и градският бит, с присъщия им стремеж към уют и резултатният от него наивитет и кич, са също толкова важни, а понякога и доста по-интересни. И в неговата изложба има домашен триптих, но той се състои от натюрморт с цветя, плодове и играчка, фланкиран по крилата с ангелчета, бродирани със син конец и бод зад игла. Този елемент у мен предизвика рой спомени и сравнения от почти фундаментален характер. Защото добре помня бродирани в синьо и бод зад игла идилични сценки, които в селските къщи висяха обикновено над печката, изпълнявайки колкото украсителна, толкова и съвсем прозаична функция - предпазваха стената от мазни пръски. По странен начин петната с различна давност не успяваха да нарушат идилията на сценките. За разлика от тези бродерии, мильото е по-скоро градско, буржоазно и напълно нефункционално творение, самодостатъчно като присъствие в интериора и бележещо единствено старанието и грижовността на домакинята.
Фолклорът е традицията, която Надежда Кутева изследва от десетилетия и представя синтезирано в картини на селски празници. Декоративната ритмика от цветове, фигури и движения не предлага новости в рамките на творчеството на художничката, но за мен беше достатъчно, че ме измъква от иконно-наследственото бреме. Отмората ми продължи и в изложбата на Нуша Гоева. Семпло очертани женски фигури, отпочиващи на морския бряг, вкарани в лаконично плоскостна пастелна цветова хармония, е може би идеалът за нерелигиозен примитив - посока, в която художничката работи също от десетилетия. Тук в основата се чете съвсем друга традиция - червенофигурната древногръцка вазопис, която е свободна от обвързаността с "българско и родно", не нравоучава с многовековието си и не се вторачва в корени. Напротив, самата тази традиция говори за пътуване и за море, и точно поради това въздейства интимно релаксиращо.
Участието на двама художници в контекста на тазгодишните Есенни изложби за мен остана непонятно. Единият е Георги Чапкънов, представящ се главно с рисунки. Вярно е, че някои от тях са посветени на библейски и антични сюжети, но това е по-скоро илюстрация, отколкото артистична преработка на традицията. А като илюстрации те са наистина сръчни. Друг е въпросът, че голямата композиция "Влизане в Ерусалим" напомня соцреалистично "Посрещане на Съветската армия", а сексапилът на отвличаната Европа и този на Сузана в банята определено чертаят бляскаво бъдеще на художника като автор на комикси.
Странно е присъствието и на Йордан Кацамунски, чиито постелно избледняващи дървета и гори поне на мен не ми говорят нито за примитив, нито за традиция. Или може би самите те вече съставляват традиция, доколкото авторът ги репродуцира в бавна еволюция и с малки вариации поне три десетилетия...
Ето така видях Есенните изложби: с традиция, която придърпва стръка обратно към корените, с примитив, който повлича живописта към предмета и занаята, и със сериозното съмнение, че всичко това е просто бягство в миналото и само артистичната обвивка прикрива неговата паника...

Диана Попова



Национални есенни изложби
Примитив и традиция
Автор на проекта - Красимир Линков
6 - 30 септември 2005
Пловдив