Балкани и канони. Just do it
През юни 2003 Александър Кьосев, аз и Моника Спиридон от университета в Букурещ бяхме поканени в Катедрата по сравнително литературознание в университета Билги в Истанбул, за да направим Нещо заедно. Нещото беше смътна идея за сговаряне на балканските литератури, която след тридневна работа придоби проектни очертания (а за невероятния Истанбул-Константинопол-Цариград, такъв, какъвто тогава ни го показа професор Мурат Белге, няма да говоря, защото нямам думи). Главната фигура в нашия чертеж се оказа триъгълникът Истанбул-София-Букурещ и решението в тези градове да се проведат три работни срещи - впоследствие те се случиха като съвсем истински и изрядно организирани големи международни конференции. Срещите извадиха наяве съществени възли в балканските литератури - Големите Наративи на Балканите (Истанбул, февруари 2005), образът на Османската империя в балканските литератури (Букурещ, юни 2005), формирането и преподаването на литературните канони на Балканите (София, октомври 2005). Този разказ е за последното събитие.
Едно отклонение преди началото - традицията на българската филология повелява студентите да получат знания за западноевропейските и славянските литератури, но Балканите и досега си остават бяло контекстуално петно и географски най-близкият си остава литературно най-непознат и неканоничен. За това може да има много причини, но една от тях със сигурност е несистемността на взаимните преводи, а и самите езици. За да има истински балкански компаративист, той трябва с еднаква сила да носи в главата си няколко езика от съвсем различни езикови семейства (затова и познавачите на румънския, гръцкия и турския са тесни специалисти, чиято компетентност си остава някак самотна), без да броим размножилите се напоследък славянски езици в страните от бивша Югославия. Ето защо се оказа, че за да си говорят бързо, безконфликтно и напълно разбираемо, балканските учени говорят на английски.
И така, "Canon Formation and Canon Teaching", 1 и 2 октомври, София, Червената къща. Домакин на конференцията беше Югоизточноевропейската Академична Лига (SEAL), чийто директор Александър Кьосев много бързо превърна приветственото си слово в съвсем сериозни научни въпроси - има ли балкански литературен канон; националните канони локални ли са; как се съполагат теориите, археологиите и практиките на канонообразуването; как да преподаваме канона. Красиви думи казаха и партньорите на Лигата в организирането на срещата - Александър Федотов от името на Софийския университет и Румяна Станчева, българският председател на Академичния кръг за сравнително литературознание.
Първият панел протече под заглавието "Проблематичният канон, безпроблемните институции". Мурат Белге от Истанбул говори за това, какво е да нямаш канон: единен канон на турската литература не съществува поради зачертаването на османския канон от кемалистките институции; всяка политическа конюнктура се опитва да наложи алтернативен канон; училищният канон е социално невалиден, тъй като извън училището тази литература не се чете; съществуват алтернативни канони на интелектуалците в Турция. Такова политическо разкъсване и оспорване на канона е продиктувано от равенството "кои да ни бъдат класиците=кои сме ние". Докладът на Санин Кодрич от университета в Сараево бе посветен на различните видове разделения на екс-югославските литератури и за нееднаквостта на "босненския" и "босняшкия" канон. Върху канона и образователните институции бяха съсредоточени текстовете на Румяна Станчева и Бойко Пенчев. Прегледът на Румяна Станчева на учебниците и учебните програми за 10 клас показа как изглежда западният и руският канон в българското образование и завърши с пожеланието бъдещите програми да съдържат и балкански автори, въпреки реалностите на програмните пакети, раздирани от нееднородност, недостатъчен брой часове и очевидния социален факт, че учениците не обичат да четат каквито и да е книги. Бойко Пенчев разгледа отвсякъде любопитното "нарастване на канона" в програмите по литература от 1925 г. в сравнение с предвоенните; особено интересно беше неговото тълкуване на поредицата "Походна войнишка библиотека", чийто списък е изготвен от учени за нуждите на армията - и така ни накара да си представим проектирания със съвместните усилия на Генералния щаб и Академията идеален български войник, който през Първата световна война носи в раницата си 55 книги вместо маршалски жезъл. Венетия Апостолиду от университета в Солун реши да преобърне заглавието на панела и представи гръцката ситуация като непроблематичен канон, сътворен от самата проблематичност на институциите. Александър Кьосев се съсредоточи върху първата академична българска история на литературата на Александър Теодоров-Балан и върху начините, по които институционалната реторика произвежда континуалност и внедрява фондовете за канона - тънка работа с тежка теоретична рамка.
Вторият панел - "Канонът и женското писане" - отговори на очакванията и породи, както си му е редът, джендеристка дискусия. Двата сръбски доклада се различаваха по своята интонираност - Ивана Живанчевич-Секеруш от университета в Нови Сад с тъга запита дали в сръбския канон има място за женското писане, а Татяна Росич от Института за литература и изкуства в Белград по-гневно разгледа политиките, чрез които женското писане е било изключвано от канона, но и двете авторки по класически феминистки начин пледираха за разширяване на сръбския канон чрез набавяне на женски имена. На този фон теоретизмът на Миглена Николчина в доклада "Майцеубийство и дълголетие" прозвуча не като участие в битка със специална кауза, а като надреден и увлекателен разказ за ефекта на дълголетието на Дора Габе и Багряна върху техниките на българското канонообразуване.
Вторият ден започна под заглавието "Канонът: употреби и злоупотреби", но бързо се превърна в прекрасна каскада на най-разнообразни проблеми и подходи. Херкулес Милас представи текст, сравняващ отношенията между романа и държавата чрез турски и гръцки примери: докато в Турция производството на романи започва преди образуването на националната държава, то в Гърция идеята за хомогенност на нацията дава други романови резултати. Всичко това е свързано с различни видове манипулации, фалшификации, умишлени сгрешавания на цитати, подкрепени с изключително цветисти примери - откъде иначе щях да науча, че в съвременната гръцка литература има роман с герой Александър Македонски, който по едно време в текста съвсем насериозно държи (пряка) реч за човешките права... (в кулоарите наричах от сърце Херкулес "Еркюл" заради детективската му способност да улавя фалшиви следи и улики). Със завидно познаване на детайлите българистът Раймонд Детрез от университета в Гент прочете "случаят Григор Пърличев" като поделян и оспорван от два национални канона - българския и македонския, и изхвърлен от трети - гръцкия. Владимир Трендафилов говори за канона и жълтата преса в антропологична перспектива (по неизвестни причини известният англицист реши да чете доклада си на български, с което предизвика леко смущение у домакините и неофициална почивка за гостите, но в дискусията нещата се поизясниха). Биляна Курташева представи изящен текст за историята и типологиите на "експортния канон" и чуждоезичните антологии, произвеждащи образа на българската литература навън - специално внимание тя отдели на англоезичната канонизация на българския фолклор в селективните процедури на Пенчо-Славейковото съставителство на "Тhe Shade of the Balkans"/"Книга на песните". В културологичен прочит, едновременно прецизно опазващ и прецизно разтварящ границите между литература и историография, Десислава Лилова проследи една голяма канонична липса - липсата на героична "царска" версия на Падането и края на България (за разлика от мощния сръбски мит за Косово поле) - липса, свързана с това как различните версии за последните Шишмановци се оспорват и борят за канонична представителност.
Най-"екзотичните", но несъмнено продуктивни доклади чухме от Александър Федотов и Матю Гампърт. Александър Федотов говори за тибетския будистки канон като национална самоидентификация (да си признаем, никой от нас не знаеше нищо за тибетския будистки канон), но текстът беше така изработен и представен, че научихме и дори се получи много интересна дискусия за разликите при формирането на литературните и религиозните канони. А Матю Гампърт представи текст върху канона на статуите в Турция (точно така, на статуите!), с което изпрати за малко литературата в заслужена почивка. Оказа се, че съществувал държавен стандарт за изработване на статуи на Кемал Ататюрк и този стандарт е формулирал смайващи правила, изисквания и подробности... Под панелното заглавие "Канон и език" ние с наистина чудесната Джале Парла от университета Билги в Истанбул приключихме конференцията. Джале Парла говори за отношенията между езиковите игри и стиловите експерименти и канона, минавайки през различни типологии и политически конюнктури на образа на езика в турската литература. Аз приказвах за реториките около формирането на българския езиков стандарт и отношенията му с литературата, за техните взаимни алибита и мимикрии при формирането на канона.
За дискусиите - с едно изречение и на футболен език те изглеждаха като бързо и точно гонене на топката по целия терен, с красиви преходи между изяснявания на детайли и раздипляния на едри теоретизми, прехвърляния от глас в глас и от любопитство в любопитство. Единственото, което ни липсваше, беше идеалната пълнота на Балканите: дни преди конференцията Букурещ бил така залят от дъждове и води (позната работа), че нашите румънски колеги не можаха да пристигнат, тъй като трябвало да оправят пораженията в жилищата си...
Хърватският представител също се оказа отсъстващ поради битови причини, македонската колега в последния момент не успяла да осъществи някакви самолетни връзки между Москва и София, а за албански представител всеки може само да мечтае, защото, въпреки желанието на организаторите, такъв не се е отзовал на никоя от трите конференции (общото предположение гласи, че албанските колеги са се наговорили да не отварят електронната си поща). Това беше.
И още нещо, най-важното. Нещата продължават и още как. Догодина трите конференции и още участници от Балканите ще се съберат в Истанбул, за да систематизират стореното, да попълнят липсите, да отворят нови валенции. "Ние измислихме работни срещи, а направихме международни конференции. Измислихме финала в Истанбул като конференция, ама дали направо да не го направим конгрес" каза неофициално Мурат Белге - а официално като нищо ще вземе да го направи.
Та така, нещата започнаха от смътното "да направим нещо", а вече сме на етапа, в който ни се ще да основоположим нещо - например, скромно казано, едно наистина работещо, мрежово нарастващо сравнително балканско литературознание... Ако следваме прекрасния девиз на маратонките "Победа" (Nike) - Just do it!

Албена Хранова