Напред към традицията

Само преди десетина години трудно бих си помислила, че ще дойде момент, в който ще се зарадвам на книга, разказваща историята на Втората световна война откъм толкова познатите теми на Холокоста, хитлеристките зверства и подвига на съветското разузнаване. Много бързо обаче се оказахме претоварени със свободата на "личните" книги: онези, които превърнаха постмодерната липса на ясни граници между света и себе си в оправдание на неумението да се намерят теми със социална значимост, или пък онези, които с натраплива сладкодумност разнищват космоса на своя родов живот и на своите спомени за близкото и далечно минало. Може би затова толкова ясно искам да подчертая, че книгата, която представям сега, материализира традицията да се мисли литературата като обществен и нравствен ангажимент. Тя е написана, за да припомня неща, които са важни според хуманистичната рамка на възгледите за човешкото битие. И ако модата на "вулгарните романи" от Калчев до Томов внушава българската, и всъщност всяка, действителност през фокуса на цинизма и липсата на нравствени ценности, тази книга разказва толкова остарели, пред-пост-модерни неща като способността на човека да устоява пред злото, да опазва своите добродетели, да бъде - както би казал Пенчо Славейков - истински "человек".
"Сбогом, Шанхай" е трети роман от поредицата, посветена на съдбата на евреите от Европа по време на Втората световна война. От задната корица бихме могли да научим, че излиза едновременно на български и френски език, че предходните две книги са преведени и публикувани в Германия, Франция и Русия - "при много голям медиен отзвук". Казвам всичко това не като доказателство за добрите качества на романа. През последните години започнахме все по-често да си припомняме как и защо се превеждаха български книги в чужбина във времето на (уж само тогава) тоталитарните отношения. На този фон се чувствам по-близо до потребността да кажа, че въпреки своите преводи "Сбогом, Шанхай" е един много добър и четивен роман, изработен премислено и прецизно, с почти старомодно уважение към читателя и към задължението да се споделят с него значими неща по увлекателен художествен начин. Сюжетът е буквално "изплетен" от частните истории на група много различни помежду си герои. Привидно разбягващи се (и всъщност ритмично редуващи се), тези истории постепенно започват да се преплитат в класическото единство на време, място и действие - похват, безспорно познат от рамановата традиция, но майсторски усвоен и приложен. Този принцип на композиране в нашия случай може да бъде наречен и "симфоничен", защото романът в крайна сметка разказва Музиката като главен герой и възвишена фигура на човешката способност за духовен живот. Независимо от възможните спорове: защо са избрани само част (само тези) от всички налични документални факти около описваните събития, защо са подредени така, че да изградят една (точно тази) възможна концепция - остава правото на литературния текст да създава художествена действителност, която се преценява по законите на своята вътрешна (естетическа) убедителност. При всяко положение трябва да кажа, че текстът умело намира общата граница между любопитството към документалния (исторически) факт и обобщаващата фиктивност на литературната образност. Остава ми място само да спомена, че даже вътре в границите на една много разработвана историческа тема романът на Вагенщайн намира празно и "свое" пространство - екзотичния и малко известен като сцена на важни събития град Шанхай. И още един път искам да кажа, че това е една от най-четивните книги на българската литература през последните петнайсет години.

Милена Кирова







Думи
с/у думи



Анжел Вагенщайн. Сбогом, Шанхай.
ИК Колибри,
С., 2004