Елиас Канети
или Клопките зад желязната логика

Франкфурт чества стогодишнината от рождението на Елиас Канети с "Eraritjaritjaka. Музей на изреченията". Постановка Хайнер Гьобелс по текстове на Елиас Канети. Копродукция на театър "Види", Лозана, Швейцария и Шаушпил, Франкфурт, Германия (2004).

Оказва се, че Франкфурт е не само градът на Гьоте, Бенямин и Адорно, но и на Елиас Канети. В юбилейната година поне трябва да се напомни, че Канети е прекарал три години като гимназист във Франкфурт. Почти случайно през 1921 г. вдовицата Канети след лечение в швейцарския курорт Ароза решава да се установи с тримата си сина във Франкфурт. Тук Канети за първи път е усетил влиянието на масите и властта. На работническата демонстрация по повод убийството на външния министър Ратенау през 1922 г., една от най-големите демонстрации в историята на града въобще, 17-годишният Канети наблювава безкрайната процесия на работниците от Адлеровите заводи. Оттогава "загадката на масите и тяхната "физическа притегателна сила" го занимава интензивно. "Мисля, че решението да разбера какво всъщност са масите, е тясно свързана с това преживяване във Франкфурт", отбелязва Канети в "Записките". Във "Факел в ухото" той също описва много лица и места от годините, прекарани във Франкфурт.
От всички събития, с които градът отбелязва юбилея, най-новият спектакъл на франкфуртския композитор и режисьор Хайнер Гьобелс "Eraritjaritjaka. Музей на изреченията" по текстове на Канети с големия си международен успех се превърна в експортен шлагер и в най-забележителен принос на града към всеобщото честване на Канети. За една година постановката обиколи почти целия свят и бе отличена с много награди, като реномираната френска театрална награда - на критиката - за най-добър чуждестранен спектакъл за 2005 или наградата"Хералд Ейнджъл" на Единбургския международен фестивал през миналата година.
Хайнер Гьобелс (роден през 1952) е един от най-изтъкнатите представители не само на съвременната музика, но и на международната театрална сцена. От средата на 80-те става известен преди всичко с радиопродукции по текстове на Хайнер Мюлер ("Човекът в асансьора", 1987), а от началото на 90-те създава оркестрови пиеси и поставя музикално-театрални спектакли, като постига собствена театрална форма. Тези концептуални композиции от равностойни театрални елементи - литературен текст, музика, светлина, пространство - Гьобелс нарича сценични концерти: "Повторението" (1995), "Черно на Бяло" (1996), "Макс Блек" (1998), "Хаширигаки" (2000), "Пейзаж с далечни роднини" (2002).
И последният проект "Eraritjaritjaka. Музей на изреченията" също е композиция от театър, филм, пространство и светлинен дизайн. И музика от Шостакович, Равел, Джордж Кръм и от самия Гьобелс, изпълнявана от амстердамския квартет "Модриан". Използвани са афористични сентенции на Канети от "Записките" и откъси от "Маси и власт" и "Заслепението", фрагменти, които улавят зад видимия свят невидимото и фантастичното като скрит двигател на явленията. Музей означава поначало откъси, фрагменти, които са изложени, за да се възприемат поотделно. Но все пак, обединени в концепцията на експозицията, те разгръщат препратки, алюзии и нови значения. Странното име на спектакъла "Eraritjaritjaka" също произхожда от Канети и според определнието му в "Записките" от 1992 година означава на аранде, език на австралийските аборигени, натрапчив копнеж по нещо изгубено.
"Eraritjaritjaka" започва като камерен концерт на абстрактна сцена в черно и бяло, на която музикантите се възприемат и действат като актьори. После излиза Андре Вилмс, театрален, филмов и пърформънс актьор и режисьор, един от любимите изпълнители на Гьобелс, и със сентенциите на Канети неумолимо и иронично критикува всичко - музика, език, навици, суета, медиите. Негови партньори са музиката и един светлинен квадрат. Появява се и една миниатюрна къща, докато разсъждава какво би било, ако хората се смаляваха с напредването на възрастта. Или по желание можеха да сменят възрастта си. Или как във всяко животно се крие един човек.
Прожектира се звездно небе. Музика, светлина, Канети на френски и голямото изкуство на Андре Вилмс влизат в поантилистичен, сериозен и забавен диалог.
Вилмс, който в други проекти преминава с лекота от френски на немски или английски, сега изцяло на френски иронично рецитира сентенциите на Канети в реторичен стил. Това решение едва ли се обяснява само с факта, че "Eraritjaritjaka" е продуцирана в Лозана. В използването на преводен текст има нещо показателно за самия Канети, изградил творчеството си на немски, който научава едва на осем години като четвърти език във Виена, превърнал се за него в убежище сред чуждоезиковите страни, където преминава по-голямата част от живота му. Миниатюрната къща на сцената изведнъж се превръща във фасада с реални размери. Внезапно Андре Вилмс напуска сцената, следван от филмовия режисьор Бруно Девил с видеокамера, и представлението се превръща във филм в реално време, който следим чрез прожекция върху фасадата на къщата. Виждаме как Андре Вилмс минава през фоайето, излиза на улицата, качва се в едно такси, спира да си купи минерална вода. Камерата го следва и в жилището, в кухнята, където като стар самотник чете вестник, води си записки - "В тези нови градове старите къщи могат да се намерят само у някои хора" - методично си прави омлет, рецитирайки Канети. Тракането на ножа под звуците на квартет "Модриан", който свири на сцената, влиза в пълен синхрон с квартета на Равел и става част от него. Същевременно обаче часовникът в кухнята, новините по телевизията, вестникът, всичко твърди, че предаването става в този момент на живо. Това объркване все повече вълнува публиката, кара я да изследва и наблюдава възприятията си, за да разбере къде е измамата. Камерата проследява Вилмс в библиотеката, където изведнъж се оказва и квартет "Модриан". А той не е напускал театъра. После прозорците на къщата се отварят и се оказва, че всичко, което сме наблюдавали във филма, е ставало пред очите ни зад фасадата. Че движението в пространството е измама и никой не е напускал сцената. Документалното е било фикция, доведена до абсурд. Къде сме? В театъра с неговото Тук и Сега, или на кино, с репродуцирани образи, или на видеопредаване в реално време, но в друго пространсво?
Удивлението се чувства в залата; учудване от толкова клопки зад желязната логика, от толкова музика в литературния театър, от толкова дързост в сериозното, и възвишено в баналното. Логическото възприемане на реалността се предава с удивително прости сценични средста, в черно и бяло и техните театрални съответствия. А неговата медиална манипулация - чрез сложната композиция на този сценичен концерт. Измамата не е трик, а философски въпрос към възприятията в условията на медиалната епоха. В един комплексен многопластов свят не е лесно да се ориентираме по силата на логиката на собствените си сетива. Тя ще ни запрати из лабиринта на новите технологии и медиите. Толкова радикално е откъсването от Тук и Сега в координатите на нашата ориентация, че пренесено на театралната сцена, която по принцип играе с тяхната амбивалентност, то има магическо въздействие. Гьобелс се опитва да разгадае загадката на нашата действителност, без да я решава. И успява.

София Тоцева