Връщане на жертвоприношението
В продължение на една година скулпторът Павел Койчев създаде ваканционно селище на морето и го показа в галерията на Сибанк. Акцията бе открита от Георги Лозанов със слово:

Уважаеми дами и господа,
Висящите къщи на Койчев... Не, ще започна по друг начин.
Уважаеми дами и господа,
Имам удоволствието да представя на вашето внимание ваканционно селище, проектирано, ако въобще може да се каже така, от скулптора Павел Койчев и със специалното участие на Иво Хаджимишев в ролята на фотографа. Заедно с авторите се надяваме, че всички тук, дори да не сте го знаели досега, сте потенциални инвеститори. Но не бързайте с капиталовложенията, първо чуйте. Селището се състои от 16 къщи, които можете да видите, само ако вдигнете поглед от представата си за къща...
Къщите са еднофамилни и двуфамилни, както и подходящи за хипарски комуни и имат всички съвременни удобства. Но, което е по-важно, имат и всички удобства от миналото. А те, всъщност, могат да се опишат с две думи: плет и пръст. Използвали са ги нашите предци, а ние сме се отказали от тях - не от предците, макар и това да е вярно, а от материалите. Не защото не пазят от студ и пек -Койчев ще ви докаже, че те продължават да са най-добрата изолация. И не защото бързо се рушат - който е обикалял селата с история знае, че са по-трайни от всеки панелен блок. Не и защото са грозни - напротив, носят собствена, естествено станала, поетика, която прави декораторите излишни. Ето я тук на стената - Иво Хаджимишев я е извел в безхитростни образи на принципа "естественото естествено обича".
Ние сме се отказали от тях заради друго - от страх пред времето. То тече безмилостно, както знаете, и, за да го смилим, ритуално му пренасяме жертви пред цъкащия олтар. Но Койчев е смел, а с възрастта става все по-смел, и тъй да се рече, направо от ръцете на бога Хронус, или който с каквото име го слави, взима обратно пренесените жертви, поне плета и пръста. Водещата тема на тази артистична акция е завръщането, пред вас са резултатите от "търсенето на изгубения рай", но пренесено от религията в играта. Затова, вместо да е драматично, е весело, шарено, ваканционно...
Къщата оставя подозрението, че, пред свободата, човек предпочита затвора, но гледа сам да си го избере, да се заключи отвътре и доброволно да си излежи там живота - в раирана пижама, по възможност "Пиер Карден". Със своите макети във въздуха Койчев атакува именно сближаването на къща и затвор. Но не разбива затвора, а къщата - отваря я, раздвижва я, превръща я в летателен апарат на луд откривател, във хвърчило... Централния удар понася синонимът "покрив над главата". Къщите на Койчев нямат, дори повече - не искат да имат, точно покрив. И погледът минава през него, за да тръгне по вертикалата на културните небеса. Когато тя е запушена, човешкото битие наистина се превръща в излежаване на присъда. И аксесоарите на лукса, настоява артистът, не само не я облекчават, а правят режима й особено строг, защото трупането им отнема и времето за свиждане.
Ако си купите къща от Койчев, погледът ви, със следобедните коктейли, ще следва свободата не само по вертикалата, но и по хоризонталата. По нея е море, превърнато от Хаджимишев в естетическа илюзия. В чашата ви двете синеви ще се смесват, защото къщите преобръщат координатите, правят ги взаимно заменяеми. Те очевидно са проектирани със съучастието на Шагал и Ешер едновременно...
Винаги съм го подозирал - артистът, каквото и да твори, в последна сметка иска да накара своята публика да го обитава, т.е. да го превърне в къща. За скулпторите е най-лесно. И къщите на Койчев, съвсем разбираемо, приличат на пластиките му. Включват в околната среда, в начина на живот еко-естетизма, минал през кошниците от тор или Обиталището. Неговата схема е проста, той вдига до философска метафора частнонаучната самоочевидност: Всичко изкуствено е мъртво, живо може да бъде само естественото. Но има и по-сложна връзка между архитектурния наивизъм на Койчев и пластическите му цели. Той винаги е бягал от измислени форми и е търсел абсолютната форма преди формите, която побира в себе си всичко. И сега я е отворил пред нас - само да влезеш и да си обуеш пантофите, буквално я е превърнал в "дом на човешкото битие". Ваканционното селище може да се приеме като мълчалива реплика на художника към шлагера на Хайдегер "Езикът е дом на човешкото битие".
Много дълбокомислено стана, така че да го кажа направо - Павката си играе, като с купчета. Този проект, повече от който и да е друг, напомня романтическата теза, че творецът е дете. Но какво значи дете - възрастен, без компромисите, които неизбежно прави, докато се сдобие с покрив над главата.
Така, че избрахте ли? Наддаването може да започне.