Виртуалният човек на Мария Попова (издателство "Изток-Запад", С., 2005, цена 7 лева) е едно от първите по-значими български изследвания, разработващи социално-комуникационните особености на Интернет потребителя у нас. То споделя действително интересни познания както върху Интернет, така и върху най-значимите интерпретации на провокираните от него културни проблеми, за да предложи детайлна картография на българското Интернет-битие. Интердисциплинарната сила на изследването е ефект от способността на Мария Попова да прецизира и дисциплинира реторическата репрезентация на радикално нов феномен като Световната мрежа именно през драматичното разноообразие на неговите потребители.
В книгата са представени социално-психологическите особености на виртуалния човек, влиянието, което оказват върху него спецификите на заобикалящата го виртуална социална среда, както и начините, по които отделни потребители или групи се опитват да наложат специфични регулационни рамки. Виртуалният човек се оказва както радикално самотен в анонимната, но тотално комуникативна киберсреда, така и участник в различни социални общности. Той се явява едновременно ползвател на културната и информационна продукция на Интернет и създател на дигитални културни артефакти. Една донякъде пълноценна личност, която е освободена в своята виртуална политическа и социална изява, но и ограничавана от опитите за цензура, управленски контрол, недобронамерени технологични и икономически атаки.
За нас особено интересни са наблюденията на Попова върху културните пространства в Интернет (с.97-125), според които "литературата в Интернет все още се предлага по традиционен начин, а не се използват интерактивните и хипертекстови предимства, въпреки че има примери и в тази насока - хиперлинково свързване между отделни части на произведението или различни творби, движение между маркирани думи, създаване на хиперлинков контекст около основната сюжетна и смислова линия..." В тази посока може да се търси наблюдаваното разрастване на броя сайтовете за онлайн литература, включително и в българското Интернет пространство, което навярно трябва да се тълкува по-скоро като ренесанс на съвременната литература и необходимостта от творческа изява, отколкото като край на литературата въобще.
Прочее, "Виртуалният човек" не само описва и анализира, но и подтиква Интернет потребителите към по-пълноценна, по-интелигентна и дори по-забавна функционализация на Мрежата.
Дали Интернет-маниаците ще се съгласят с дисциплинирания научен изказ на Мария Попова, не мога да преценя, но съм сигурен, че това изследване акушира появата на виртуалния човек и в тези среди, изваждайки ги от традиционните представи за писмена комуникация.

М.Б.