Игрите на делфина
и седем наблюдения
Фестивалът получи писмени поздравления от Президента на Република България Георги Първанов, от министър-председателя Сергей Станишев, от министъра на културата Стефан Данаилов и от кмета на Варна Кирил Йорданов. Не знам друг български фестивал, получил такъв престижен набор от приветствия. Но това е друга тема..
Обикновено когато за даден фестивал пише член на журито, той използва възможността да мотивира наградите, или, ако се налага, да се дистанцира от тях (вж. наградите в "Култура", бр. 35 от 14 октомври т. г.). Лишен съм от втората възможност при абсолютното единодушие, с което вземахме своите решения. И тревогите ни, и радостите ни бяха в мотивирани и сходни посоки. Никой не се наложи да настоява, да тропа по масата, да воюва за едно или друго свое предложение. Лаконичните изказвания на всеки от членовете на журито на всяко от заседанията ни бяха изслушвани с вникване и като правило - поемани/приемани от следващия изказващ се. Направо идилично, но беше истина...


След средата на септември ми се обажда Злати Златев - директорът на фестивала "Златният делфин" и на Държавния куклен театър във Варна, и ме кани да оглавя международното жури на този висш форум на кукления театър у нас, който се провежда на три години. Неговото лекомислие си го обясних с факта, че някой друг му е отказал и в цайтнот е готов на рискови ходове. Казвам му съвсем откровенно: "Злати, че какво разбирам аз от куклен театър..." На което чух: "Тъкмо такъв ни трябва." След което продължи с общите думи, че кукленият театър също е театър, че му трябва човек отвън, не робуващ на досегашни пристрастия и т. н. След ден-два колебание приемам, като продължавам да се чудя на дързостта си, защото никога системно не съм се занимавал с куклен театър, наблюденията ми са инцидентни и сравнително малобройни.
В рейса за Варна съм напрегнат, но Бисерка Гълъбова от Националния център за театър ме успокоява, че всичко ще бъде наред. Нейната колегиална помощ, а също така и високият професионализъм на останалите членове на журито направи пребиваването ни във Варна приятно, пълноценно и продуктивно.
И така. Афишът на фестивала включваше 21 представления от 9 страни: България (12 спектакъла), Испания, Сърбия и Черна гора, Русия, Словакия, Хърватска (2 спектакъла), Иран, Полша и Беларус. Извън конкурса бяха показани още два спектакъла: "Металният Макс" на Куклен театър "Пинокио" от Белград (Сърбия и Черна гора) и "Безсъние" на ДКТ - Стара Загора.
Спектаклите бяха селекционирани от Катя Петрова. Колеги, които са следили фестивала през годините, твърдят, че това издание е много по-силно от последните. Подборката беше разпределена в трите раздела на фестивала: А. Постановка на нова българска куклена пиеса или по българска сценична адаптация на художествено произведение, написани след последното издание на фестивала (5 постановки); Б. Куклено-театрална постановка за деца (9 постановки); В. Куклено-театрална постановка за възрастни (7 постановки). Разбира се, в това деление има неизбежна условност, защото сред постановките от раздел А има и за деца (4 от тях), и за възрастни.
Бих могъл да разкажа за отделните спектакли. Не толкова за онези 3-4 от тях, които ни впечатлиха повече от останалите и това се отрази в наградите, а за другите няколко, които провокираха ред въпроси и ни накараха да се замислим за някои проблеми на кукления театър днес (само днес ли?).
"Цветове" на Мая Спасова (режисьор Венцислав Асенов, ДКТ -Ямбол) е за сивите хора, които са заключили цветовете в компютрите и това кара невинното и храбро момиченце Златина, водено от Жълтия, да отиде заедно с увлечения от компютърните игри Петьо в царството на компютъра, за да ги освободи. Недостиг на въображение, на лирика. Заиграването с компютърната визия (декорът е с иконки, които светкавично се появяват или изчезват) не стига.
"Патиланци" по Ран Босилек (режисьори Румен Рачев и Боряна Георгиева, ДКТ - Габрово) е познато експлоатиране на носталгията по детството на безгрижните лудории. Те дори не са толкова смешни, пък и на децата може би им е рано да се отдават на спомени, те живеят най-интензивно днешния си живот. Малките кукли, водени от актьорите, са като детето във възрастните персонажи (естествено, играни на живо), но познатият подход не поражда търсеното отношение, а само илюстрира разказваното действие. Прочее, илюстрирането чрез куклите на показваното от живия изпълнител или от разказваното от него е обща слабост на много спектакли. Някакво недоверие в истината, че повторението е беда за театъра. Подобни слабости имаше и вторият спектакъл на същия режисьорски екип, осъществил копродукцията на ДКТ - Кърджали и СКТ - София "История с Мечо, с патоци и с Лиса, история, дето съвсем ще ви слиса" от Огнян Герджиков. Запазихме хладнокръвие, нищо не ни слиса, освен може би визията, която напомняше стенописите в детските отделения на поликлиниките от нашето детство.
"Металният Макс" бе играно на площада пред Драматичния театър и това беше възможното място за огромната няколко метра метална кукла, водена от група актьори-механици. Макс обикаляше натрупалата се публика и щедро демонстрираше движенческите си възможности. Чак на края пред него се изправи младо момиче, което в миг го спечели; и тогава една от актрисите в пристъп на ревност го подпали. Буквално. Той горя в пламъците на любовта, така и не разбрал какво му се случва. Постепенно падаше на колене, вече лежеше и бавно догаряше. Беше внушително и елементарността на "сюжета" донякъде беше извинителна.
"Пепеляшка" е авторски моноспектакъл на испанката Марта Баутиста (Театър "Море от марионетки", Мадрид). Много събрано, лаконично, с хумор и гальовност изградено представление, което не искаше да смайва или да открива нещо ново, а просто да разкаже простичко и трогателно историята на Пепеляшка. Актрисата очевидно обичаше своите кукли и, така ми се стори, те й отвръщаха с удивителна взаимност…
"Желанието, наречено Фауст" (ДКТ - Пловдив) е спектакълът, който журито единодушно не прие, но който непрекъснато се появяваше в обсъжданията ни. Това е амбициозен, на места талантлив, остроумен проект. Но като цяло смятам, че е неуспех, респектиращ неуспех. От онези, които пробват пътеки за другите търсения и изясняват невъзможността на един или друг подход в кукления театър за възрастни. Многословието му пречеше човек да вниква в идеографията му. В него "голямото" се говори като голямо, а, както е казал Бунин: "Заумное неумно". Ще цитирам информацията на Татина Младенова за едно от обсъжданията (брой 4 на професионално списвания бюлетин на фестивала): "Виктор Бойчев, директор на Пловдивския куклен театър, "призна" част от задкулисните прийоми, използвани при създаване на "Желанието, наречено Фауст"... Оказва се, че не е необходимо да се следва Гьотевия текст, за да се получи добър резултат. Словото може да се изгражда и по време на репетициите от актьорите, както са процедирали в Пловдив. Така спектакълът, изразяващ Желанието, което е водещо в живота и разкрива цялата му палитра, се явява изкачване на още едно стъпало към големите театрални постижения на кукления театър за възрастни, според Виктор Бойчев." Там е работата, че нищо категорично не се оказа, а малко дори напротив, както би казал Валери Петров. Усилията на руския гост-режисьор и актьорите очевидно са огромни, но резултатът трудно ерозира подозрението в претенциозност, спекулативност и определени творчески комплекси. Вторият спектакъл на Пловдивския театър беше "Принцесата със златния глас" от Леонард Капон (той е и постановчик). Тук вече нещата будеха недоумение. Изглежда, че периодично някои театрални форми се завръщат. Тази беше на естрадно-сатиричната миниатюра. Тя беше важна (поне аз от тогава си я спомням) в края на 60-те и началото на 70-те. На миналия век.
"Къщичката на цветята" (Детски марионетен театър, Москва) не е куклено представление. Куклите пречеха на ентусиазираните актриси и не случайно често бяха изоставяни зад кулисите. Шумно представление, търсещо и постигащо пряк контакт, но контакт първосигнален и беден.
"В края на ноември" по Туве Янсон е авторски моноспектакъл на Румен Гаванозов (Театър "Ателие 313" - София). Постановката копнее по "Последната лента на Крап" от Бекет, занимава се със сходни проблеми, но с повече хумор. Чрез спектакли като този кукленият ни театър реално се поставя в контекста на нашия и световния театър и отхвърля всяка необходимост да коментираме "куклената специфика", адреса на постановката, отношението актьор и кукла и т. н. - разсъждения, които градят стени между кукления театър и театъра. Историята на един човешки крах е разказана от свободен човек. Това личи.
"Приказка за пеещото дърво" (по Лангескьолд Хофман, драматизация и постановка Славчо Маленов, ДКТ - Варна) беше най-добрият спектакъл за деца на фестивала. Заслужено получи голямата награда "Златният делфин". Драматургията му е най-обикновена, но спектакълът е заразителен, фин, красив и остроумен. Почти във финала се появява някакъв нелеп принц, но за неопитната принцеса това е Той и... на финала целият състав пее песен от една дума - "Любов". Фонът се обсипва със звезди и, повярвайте ми, неочаквано всичко придобива космически измерения, а вокалното изпълнение на съдържателния, но инак простичък текст "Любов. Любов. Любов" звучи като песен на небесните сфери. Това е може би финал от друг спектакъл, още по-вълнуващ и изпълващ те с въодушевление.
Още на две постановки си струва да се спра с няколко думи. Става дума за амбициозната "Бурята" по Шекспир (постановка Петър Пашов, ДКТ - Варна) и "Холстомер. Историята на един кон" по Лев Н. Толстой (драматизация и постановка Руслан Кудашов, КТ - Брест, Беларус). Очаквах тези спектакли с обясним интерес. Ако съдим за "Бурята" без снизхождението "все пак това е куклен театър" (а към това очевидно апелира спектакъла!), трябва да призная, че останах разочарован. След Александър Морфов и Явор Гърдев тази интерпретация е недопустимо лековата и чужда ми. В нея куклите присъстват свенливо и като натрапени, а актьорите са бледи и недълбоки. При "Холстомер" историята е разказана коректно, със средствата на един по-стар, но въздействащ театър, с много страст и патос. Актьорите изживяват историята на Холстомер като своя съдба и това не можеше да не "прескочи" в салона.
Могат да се напишат по няколко думи и за други спектакли, например за небързащия за никъде ирански спектакъл, но все пак е време да спра до тук. И да се опитам да споделя и други, нечетящи се в протокола за наградите наблюдения на един куклен неофит:
1. Още по-строг подбор на спектаклите от фестивалния афиш би превърнал празника в още по-стойностен и авторитетен. От показаните 21 спектакъла мисля, че поне 4-5 можеха да не се канят. Естествено, че по-друг би бил подборът, ако чуждите спектакли се гледат от селекционера на живо, а не на видеокасети.
2. Два са театрите, които се представиха с относително най-стабилна продукция: ДКТ - Варна ("Палечка" по Андерсен, режисьор Вера Стойкова; "Бурята", "Приказка за пеещото дърво") и СКТ - София ("Маугли" по Киплинг, режисьор Боньо Лунгов; "Боризмейко" на Славчо Маленов).
3. Очевидно един от патосите на фестивала е да играе стимулираща роля за написването на нови български куклени пиеси. Съдейки по продукцията, показана на тазгодишното издание, стимулиращият механизъм има твърде малък к. п. д. Съзнавам, че не можем да очакваме на всеки пореден фестивал да има пиеси, съизмерими с детските пиеси на Валери Петров, Маргарит Минков или Борис Априлов, например, но проблемът съществува и то драматично. Предоверяването от страна на режисьорите на свои авторски преработки, драматизации и т. н. (вярвам, че се появяват от безизходица, от недостиг на качествена оригинална продукция, а не от дребни финансови съображения), на своите собствени литературни умения най-често им изиграва лоша услуга. Богатството на театъра е в наслагването на разнородни таланти в едно цяло и литературата е не по-малко важна от визията и актьорските умения.
4. Не се представят достатъчно на брой млади и/или нови автори и режисьори. Достатъчно значи толкова, колкото да не предизвикват загриженост за бъдещето на кукления ни театър. Сега човек не знае има ли такива, но не са селекционирани за фестивала, или просто ги няма..
5. Не достига страстно желание за нерутинираност в правенето на куклен театър. Успокояващата ласка на привичното изкушава мнозина, дори утвърдените кукленици.
6. Куклата по дефиниция е невинна. Тя е само онова, което работещият с нея иска и може да извлече от нея. Ние я "товарим" с отношения, включително очаквани, провокирани, възпламенени или събудени у зрителя.
7. В някои от спектаклите човек лесно може да прочете някакъв родов комплекс на непълноценност спрямо драматичния театър и усилията за паническото му потискане или преодоляване. През тези дни си мислех, че на кукления театър и на куклениците не им достига екстатична вяра, че истинският шанс на този театър е в невероятното съчетание на кукла (неодушевен предмет) и оживяващия я човек. В процепа, създаден от съюза "и", е огромният и магически потенциал на кукления театър. В огромното пространство на "и"-то могат да бъдат разположени всевъзможни и богати отношения, които да пораждат допълнителни, често не по-малко интересни и дълбоки смисли, които да правят безгранични възможностите за изживявания на публиката. Някак твърде лесно и дори лекомислено се предават тези възможности.

Никола Вандов



ХIII Международен куклен фестивал Златният делфин
1-6 октомври 2005, Варна