Романтична приказка
с неясен край
Ще започна с една романтична история. Тя е от тези, за които всички сме чели или чували - как даден колекционер или меценат купува произведение от неизвестен художник, който впоследствие става световноизвестен, а произведението съответно се оказва безценно. Ние също си имаме подобна история и тя е свързана именно с Димитровград. През 1988 г. в София с много скандали и вълнения се организира изложбата "Градът?" - в сегашната зала "Райко Алексиев". За първи път тогава т.нар. неконвенционални форми, приети с активен интерес от широката публика и с отрицания и разгорещени спорове в артистичните кръгове, бяха представени в галерия. В изложбата Недко Солаков участваше с няколко художествени обекта. Един от тях - т.нар. "чекмедже" - Надежда Стойнева, уредник на Димитровградската галерия, решава да закупи за колекцията на галерията. Нещата не са толкова лесни обаче. В онези години единствено Държавната комисия към СБХ можеше да оценява произведенията, които подлежат на откупка от галериите. Държавната комисия отказва да даде оценка на това произведение и в крайна сметка Недко Солаков го подарява на Димитровградската галерия.
Сега, почти 18 години по-късно, ситуацията е следната: Недко Солаков е най-известният в света съвременен български художник, а Димитровградската галерия единствена в България притежава художествен обект от него. Става дума за произведение, което е в основата на направлението, в което художникът се разви впоследствие, за да придобие международната си известност. Тоест, да притежаваш това "чекмедже" на Недко Солаков е все едно да притежаваш "Маската на Терес" за съвременното българско изкуство.
Обичам да разказвам тази история на колеги в чужбина, дори само за да изтъкна парадокса, че общински галерист от малък и доста специфичен град в България в "онези" времена е проявил нюх и усет, говорещи за изключителен професионализъм. Днес художникът е твърде скъп, за да може която и да е галерия в страната да си позволи да закупи негово произведение или дори само да направи негова изложба.
Но да се върна към Димитровградската галерия. Доказвайки, че придобивката на "чекмеджето" не е случайно попадение, през следващите десетилетия галерията развива твърде мащабна дейност за условията, в които работи. Липсата на пари за откупки, засегнала всички подобни институции в страната, провокира създаването на програмата "Имена на 90-те". С нея галерията кандидатства за субсидии и намира допълнителни средства, за да попълва колекцията си със знакови творби от това десетилетие. А то практически отсъства от музейните фондове в страната. Друга форма, спомагаща колкото развитието на съвременното изкуство, толкова и попълването на колекцията с актуални творби, е симпозиумът "В собствен контекст". Наред с това са обичайните дейности на галерията, свързани с текущи изложби, гостуващи експозиции, обмен, лекции, представяния и т.н. С две думи, това е работеща галерия... с един щат - на главния уредник Надежда Стойнева.
Гласуваното от Общинския съвет решение за преобразуването на Димитровградската галерия в отдел на Историческия музей буквално ме изстреля за един ден в града. Защото това означава преди всичко галерията да загуби правото си на самостоятелна културна политика - право, което досега тя упражнява твърде добре. И перспективата дейността й да зависи от решенията на директора на Историческия музей за мен е плашеща - съвсем не заради качествата на конкретния директор. Тук става дума за експертни знания и професионален опит, които директор на исторически музей няма как да притежава.
На място, в Димитровград, се сдобих с копия от два документа. Единият е докладна записка на кмета до Общинския съвет за преобразуването на галерията в художествен отдел на Историческия музей (от 14 септември 2005). Другият е решение на Министерство на културата, уреждащо самостоятелния статут на галерията (от 5 май 1991 г.).
В докладната на кмета - инж. Димитър Хаджииванов, от 14.09.2005 пише следното: "... удачно ще бъде в структурата на Исторически музей-Димитровград да бъдат включени Отдел "Художествен" (сегашната Художествена галерия "Петко Чурчулиев") и филиал - Дом-музей "Пеньо Пенев". Мотивите за това са следните: Дом-музей "Пеньо Пенев" и Художествената галерия "Петко Чурчулиев" нямат ясен статут, отговарящ и съобразен с действуващата нормативна уредба. При преминаването им към структурата на Историческия музей ще се осигури постоянното присъствие на служители в тези отдели (при отпуски и болнични), тъй като те имат само по един щат".
В писмото на Министерство на културата от 13.06.1991 пише следното: "Въз основа на Вашето предложение... Колегиумът на Министерството на културата даде съгласие да бъде обособена художествена галерия в Димитровград. Решението на Колегиума отдел "Художествен" към Историческия музей в Димитровград да прерасне в художествена галерия е взето с Протокол № 23 от 5.05.1991 г.".
И тъй като въпросът със статута на Художествената галерия ми се стори ясен, а втората част от мотивите в докладната на кмета - несериозни (доколкото галерията някак си е работила 14 години с един щат), реших да проверя кое налага в този момент това преструктуриране. Обадих се на инж. Хаджииванов за среща, той ми каза, че не е компетентен по тези въпроси и ме препрати към Леко Славов, директор на дирекция "Хуманитарни и социални дейности" (бившата "Култура и вероизповедания") към общината. Ето част от разговора ни с г-н Славов:

- Какво налага вкарването на галерията в Димитровград под шапката на Историческия музей?
- Най-напред да поясня, че тя никога официално не е била отделяна. Има само една методическа препоръка от 90-та година, ако не се лъжа. Но тя никога не е имала самостоятелен статут - това може да се провери.
- Ето документа от Министерство на културата, в който съвсем дословно се казва, че галерията се отделя като самостоятелна институция.
- Не е минавало решение за отделяне през общинския съвет и затуй галерията е общинска.
- Така е, тя е общинска като много други галерии в страната. Но тя, както и те, не са част от историческите музеи...
- Но има и които са част. И новият правилник предвижда именно такава структура. Горе в Министерството структурата е от "музеи, галерии и изкуства". Разбира се, това не е водещото, което доведе до това решение. Ние искаме да има в известен смисъл взаимозаменяемост. Защото директорът..., той не е директор - главният уредник, е и уредник, и изпълнител, и всичко. Когато излезе в отпуска, галерията се заключва. Няколко месеца само има една жена от програмата за временна заетост, която изпълнява функции на хигиенист в повечето случаи. Ние имаме идея в музея да направим една постоянна експозиция от класиката, която има художествената галерия. Има неща, които много малко хора са ги видели - те стоят в сандъци. Тъй като в тая сграда има възможност да вземем един етаж, който е общинска собственост, и да има постоянна изложба с такса. Подобно нещо съм видял лично в Троян...
- Това, че искате да направите такава експозиция в музея, не пречи галерията да е самостоятелна институция...
- Ако не е самостоятелна, какво ще се промени?
- Аз точно това искам да попитам. За осъществяването на експозицията, за която говорите, съвсем не е необходимо сливане на двете институции - тя може да се реализира като техен съвместен проект... Галерията като отделна институция има достатъчно активна самостоятелна политика.
- Политиката няма да бъде променена - за откупките. Тая година само мисля, че имаше недостиг, но... такива бяха възможностите.
- Да, и поради това самата галерия успява да намери и други пътища за финансиране на своята дейност. Но въпросът е в друго: ако нищо отвъд взаимозаменяемостта на персонала не налага превръщането на галерията в художествен отдел, естествено е да възникнат подозрения, че в основата му са интереси към помещенията на галерията - както беше преди една година.
- Тоя интерес също беше много раздухан. Аз твърдя, че галерията много изгуби. Защото за 30 квадрата площ за каталожна търговия те щяха да получават 700 лева наем на месец, продажба на картините им без комисионна и безплатна подготовка на всички рекламни материали. Галерията не спечели. И нямаше да бъде продадена - законът не позволява публична общинска собственост да бъде продадена. И даже, когато ние почнахме тоя спор, проверихме, че преди е била може би застрашена от продажба, защото тя беше актувана като частна общинска собственост. А новото ръководство - кметът, я деактува като публична. Така че аз съм убеден, че онова не беше във вреда на галерията. Вие знаете, че има галерии в ресторанти и т.н. Аз мисля, че култовият характер на изкуството трябва да бъде пренебрегнат.
- При положение, че галерията има общо 150 квадрата и от нея се отрежат 50...
- 30!
- Добре, и 30 да са, това е пространство за представяне на изкуство. (Впрочем, според схемата, представена от фирмата, в магазин, изцяло оборудван с витрини и стелажи, е трябвало да се превърне голямата зала на галерията - 104 кв. м.).
- Аз продължавам да твърдя, че изкуството е стока, даже много по-висша от другата, и трябва да има потребител...
- Чакайте сега, това е мислене като за частна галерия или магазин. Целите на частния галерист са свързани с печалбата, а целите на общинската галерия като музейна институция са съвършено различни. Всички галерии с подобен статут се грижат за две неща: от една страна, наследството и представянето на колекцията, и от друга страна, да имат експозиционна площ за временни изложби, отразяващи текущото развитие на изкуството... И т.н., и т.н.


Мисля, че парадоксът на ситуацията е очевиден: в един момент от разговора аз започнах да обяснявам на директора на дирекция в общината целите и задачите на подопечната му институция. И всъщност това е компетентното лице, към което ме насочи кметът!?
Конфузната ситуация можеше да се избегне, ако двамата (или поне единият) своевременно бяха обсъдили тези въпроси с уредника на галерията в града си. Но уредникът на галерията (както и този на дома-музей "Пеньо Пенев") научава дори за предстоящото преструктуриране постфактум - от журналисти.
От разговора с Атанас Капралов, председател на Комисията за култура към Общинския съвет, по-важното е следното: преди около година комисията изпраща до кмета решение да се изготвят статути на културните институции в града, които нямат такъв. Междувременно те търсили и намерили статутите на Историческия музей, на библиотеката, на театъра, но не и на галерията и на музея "Пеньо Пенев". Така че поискали да се изяснят статутите на тези две институции. (На този етап от разговора ми мина през ум, че статут се бърка с правилник, доколкото да се сдобия с документа, уреждащ статута на галерията, ми трябваше не година, а половин час.) По повод превръщането им в отдел и филиал, г-н Капралов каза: "Аз лично не мисля, че това е най-оптималният вариант, но кметската администрация е тази, която предлага структурните промени".
В заключение ми се иска да изясня - и за себе си, и за читателите - механизма за създаване или преобразуване на общински културни институции според съществуващата нормативна уредба. Това става така:
1. Общинският съвет гласува съответното решение. Например преименуването на Музея на Бригадирското движение в Исторически музей - Димитровград става с решение на ОС № 166 от 25.09.1996. Обособяването на Художествената галерия в Димитровград става с решение на ОбНС от април 1991 г.
2. Следва съгласуване с Министерство на културата. Колегиумът на МК дава съгласие за преименуването на музея с протокол № 3 от 14.04.1998 г. Колегиумът на МК дава съгласие за обособяването на галерията с протокол № 23 от 5.05.1991 г.
Странно е, че този механизъм, спазен при Историческия музей, напълно урежда неговия статут, а същият механизъм, спазен при Художествената галерия, я оставя с "неясен статут", според докладната на кмета...
Сега съдбата на галерията в Димитровград формално зависи от областния управител и Министерството на културата. Неформално зависи от позицията на всеки от нас. В частност, колкото и да ми е неприятно, разбирам и позицията на Недко Солаков, който обмисля да оттегли дарението си от Димитровград - не му е безразлично в чии ръце ще попадне произведението му, още повече когато това зависи от общински управници с манталитета на гаражни търговци. А ми е неприятно по съвсем лична причина: това би разрушило романтичната история, с която започнах, и би ме лишило от един от твърде малкото поводи да изпитвам национална гордост не в многовековно минало, а в сегашно историческо време.

Диана Попова



Галерията в Димитровград отново има проблеми

Двете й помещения, намиращи се на "апетитно" място в самия център на града, вероятно са в основата на поредната драма. Предположенията се базират на "горчивия" опит. В средата на 90-те част от галерията е дадена под наем на банка, която впоследствие купува помещението, продава го на частно лице и сега то е магазин. Галерията остава с площ от около 150 кв. м. Миналата 2004 година бе направен опит едно от двете й помещения да бъде дадено под наем за магазин. Опитът бе осуетен в последния момент - преди гласуването на Общинския съвет. Сега обаче, на 29 септември 2005, Общинският съвет гласува галерията да бъде трансформирана в художествен отдел на Историческия музей.