Свещеният бик
- Ако Сталин е фикция, парче месо, а Путин е въплъщение на руската пустота, уличен метач или екзотичен двуглав орел, то какво е Ленин във вашия исторически бульон? Защо винаги пропускате началото?
- Сложен въпрос. Началото дори не е във времето. Началото е в руската литература. Руската литература искаше промени. Беше ориентирана към промени. Тя е литература на надеждата. Философията на надеждата е главната й позиция. А думата "надежда" е много опасна, защото, ако се надяваш, ти се концентрираш изцяло върху това чувство. Та, руската литература подготви всичко, за да се случи революцията. Ленин се роди като копелето на руската литература. Копелето се ражда нелегално, понякога от долни родители, но въпреки това се ражда. Ако искате да разберете какво е Ленин, възприемайте го именно като копелето на класическата руска литература. Той е човекът, който прегърна идеята на руската литература за промяна буквално, радикално, екстремно, в смисъл на екстремистки, ако щете и много... прагматично. Ето какво е Ленин. В какво се състои силата и слабостта на Ленин? Той измисли теорията, че ако променим знака, кода на обществото, всичко ще бъде прекрасно. Ще стане прекрасно! А точно това съобщава и руската литература. Какво казва Базаров от "Бащи и деца"? "Човекът е добър, лоши са условията". Ето къде е Ленин, ето къде е неговото гнездо. Променяме обстоятелствата и всичко тръгва добре. Ленин е болната съвест на руската литература. Защото тя смяташе, че врагът е външен. Врагове са царизмът, крепостничеството, йерархията. Ще се освободим от тях и всичко ще е прекрасно. Споменах, че Тургенев полага това виждане в крилата си фраза: "Човекът е добър, лоши са условията". И Ленин след него може да каже: "Това ми трябва!". Когато го взел обаче, се оказало, че човекът не е добър и трябва да бъде поправян както... зъбите. И тогава възниква терорът. "Аз им мисля доброто, а те не искат." Руската литература доведе Русия до голям грях.
- А ако Ленин беше възприел идеите на Достоевски?..
- Между нас казано, Достоевски също не е бил изцяло последователен. Разбира се, той е усещал проблемите много по-дълбоко, но все едно, и той е мислел, че злото е отклонение от човешката природа. Смятал е, че доброто е дълбоко, а злото, както пише в един свой роман: "... е още по-дълбоко, отколкото смятат лекарите и социалистите". Това е точен цитат. По-дълбоко, но не... дълбоко. Ако беше казал, че в човешката природа злото е разположено на същото ниво, на което е и доброто, може би щеше да свърши нещо полезно. Полезно в смисъл на критика на руската революция. Но той е смятал: "по-дълбоко, но не достатъчно". А това е основният въпрос. Питате ме сериозно и отговарям сериозно. Защото ако злото не е онтологично, а е само отклонение от доброто, да го поправиш е лесно. Социално, национално, всякак. Променяш и готово! Ленин повярвал в това, а Сталин го допълнил, като казал: "Ако трябва да се променя, ще променяме!". Тоест, ако тази природа не ни харесва, ще си направим нова природа. Ленин все още е бил човек, свързан с традициите на руската, много недалновидна философска антропология. А Сталин го възприел като ръководство за действие. И се случило... Натоварени сме с голяма отговорност за това, че Русия е такава. А всичко просто ляга върху "руското освободително движение", което се сроди с твърде оптимистичната представа за човека. Платихме с милиони трупове.
- Какво следва след краха на комунистическата утопия? Дали не се заражда нова утопия в Русия?
- Няма вече утопии! Няма да се случат! Преживяхме такава грандиозна катастрофа! В нея загинаха най-добрите хора. Никакви утопии не се задават! Това е изгорена земя! Появяват се някакви плевели, които имитират някои от вечните проблеми на историята. А това преди всичко е свързано с идеите за властта, за народа. С идеите за ръководството, с тези за доминирането на държавата над частния живот. Дори не е свързано с комунизма, а с някакви представи за това, че може би народът не е лош, но е абсолютно безпомощен политически. И като е безпомощен, хайде да му помагаме. Пък, след като трябва да му се помага, ние знаем по-добре и какво трябва да се направи. "Искате демокрация! Почакайте, момчета. Нека народът да узрее." А в този сос, в тази ситуация се раждат всякакви авторитарни мисли.
- Изглежда ви е много по-интересно да говорите за политика, отколкото за литература.
- Точно обратното.
- Сега, когато Солженицин вече не е кумир, не е идол на...
- Някога, за кратко, Солженицин беше кумир на нашата дисиденстко-либерална литература. Беше кумир на една много малка прослойка. Но когато се върна и го показаха по телевизията, настъпи истинска катастрофа, защото идеите му прозвучаха невероятно провинциално. Предложения за политика на нивото на Лукашенко! Това беше много опасно и онази митология, която създаваше за него малкият процент от интелигенцията, за щастие бързо се срина. Но Солженицин е извършил и велико дело. Написа "Архипелаг ГУЛаг" и постави под въпрос комунизма. "Архипелаг ГУЛаг" беше нашият Нюрнбергски процес. Представете си, че фашизмът си съществува, все още е на власт и в същото време тече Нюрнбергският процес. Ето какво е Солженицин. И заради този "ГУЛаг" много го обичам и ценя. Когато се върна обратно в Русия, вече беше провинциален рязански учител, който не се е справил с поставената задача. Отношението ми към него е абсолютно почтено. Обичам го и мисля, че е човек, който изпорти политическата си репутация с голямо количество всякакви глупости.
- Какво се случва в момента с класическите руски отношения - власт, интелигенция, народ?
- Хм. Това е мъгляв въпрос, защото у нас интелигенцията е в страшна криза. Уж има интелигенция, а всъщност я няма. Няма я. Защото интелигенцията винаги се е формирала от онези хора, които са се борили за "народното щастие". Те са били и идеалисти, и искрени в своята борба, и действително са искали "народното щастие". Сега не знаем какво значи народ и дори не знаем какво е щастие. Така че интелигенцията просто се сгромоляса. Има само разединени, попиляни личности. Има, може би, високо интелектуална част от населението, много по-мощна като потенциал, отколкото в множество други държави по света, тя обаче не се обединява заради принцип. Никой не мисли, не се бори за "народното щастие" и в края на краищата, ако някой се сеща за тази работа, то това е някаква маргинална част от нашата бивша социалистическа интелигенция. Що се отнася до властта, то нашата руска власт сега е част от нефта, газта и природните изкопаеми. Защото Русия стигна до паразитизъм и без тези газ, нефт и природни ресурси ние с вас дори нямаше да можем да разговаряме. Това щеше да бъде някаква друга Русия. Затова властта се бори за пари. Бори се за статус, за място в "списъка" на властта. А за народа?!.. Народът вече се превръща в архаично понятие. Народът е този загадъчен феномен, който отказва да говори на абстрактни теми, защото не ги разбира в същността си. Това е население с почти нулева политическа култура. Власт, интелигенция, народ съществуват в паралелни светове и връзките между тях са... никакви. Но журналистите, анализаторите и политолозите създават някакви патерици. Измислят се някакви връзки, започва манипулацията и на тази база се задава "правилният въпрос". Това е мрачна тема.
- И отново вертикалът е богат, а хоризонталът мизерства и тъне в невежество.
- При нас вертикалът се променя, все пак не живеем в царство. Имаше вертикал на Елцин, сега е на Путин, а какво ще бъде след три, четири години никой не знае. Променяме се. А богатите са си богати. Но в основата си това богатство не е родено с труд, а с голяма далавера. Въпросът е доколко това богатство има бъдеще? Ако допуснем, че всеки капитализъм се строи на базата на експанзията, и руският капитализъм също ще мине през бандитската експанзия. Доколко в Русия тази експанзия ще бъде съдържателна, никой не може да отговори. Защото не знаем доколко днес руският народ е привързан към капиталистическите ценности. Как ще тръгнат нещата утре? Ще има ли новата Русия по-активна младеж, отколкото е в момента средното поколение и по-възрастните, не може да се каже сега. Тоест, това е като раздаването на карти. Всичко е въпрос на случайност. Мисля, колкото и неприлично да прозвучи от моята уста, че Русия на Путин мъничко регулира този процес. Всички знаем, че там е заложена закваската на КГБ и целия ужас, с който е свързана тази организация. Но дори Ходорковски каза, че Путин е по-либерален, отколкото седемдесет процента от руското население. Аз бих казал, че това е оптимистична констатация. За мен процентите са осемдесет. Излиза, че Путин, който е от КГБ и оглавява Русия, в някаква степен се явява гарант на либерализма и западните ценности. Гарант на това, че днес заедно седим на тази маса. И ето го парадоксът - изведнъж КГБ може да се окаже по-малко кръвожаден от нормалния руски човек.
- Гражданското общество от КГБ и мафията ли ще се пръкне?
- Гражданското общество се случва по абсолютно нормален път. Просто му е нужно много повече време, отколкото в другите бивши социалистически страни, защото бяха унищожени най-добрите хора. Мафията не принадлежи на гражданското общество. Мафията е организация на капитализма в Русия. Но това сме го виждали и в Америка. Няма нищо оригинално. Просто гражданското общество го няма в паметта на Русия. То е бъдещето на Русия. У нас никога не го е имало. И при царизма го е нямало. А мафията е родовото петно на руския капитализъм. Противно е, че я има, но, от друга страна, какъв капитализъм ще е това без такива петна.
- Вашите "Руски цветя на злото" свършват с Пелевин. А след него какво се случва?
- Сега, в момента ли? Та Пелевин е само на 47 години, а литераторът зрее дълго. Може би ще направя антология на съвсем младите автори, но те още съзряват. Няма защо да се бърза. Има литература, която зрее дълго, а има и бърза. В лицето на Сорокин и Пелевин, които съвсем не са стари, имаме това, което наричаме нова руска литература. Това са нейните днешни корени. Засега няма автори на тяхното равнище.
- Чете ли се още вашият съименник Венедикт Ерофеев, който в "Москва - Петушки" описа по небивал начин комунизма?
- Когато беше написана през 1969 година, тази книга се възприемаше като чисто руска форма на дисиденство. Тя казваше, че най-трезвият човек е пияният, а най-пияният е трезвият. Това беше толкова особен парадокс, че стана съставна част от тогавашното дисиденство. А сега книгата е разрушителна. Защото у нас пияните са толкова много, че заради този проблем не можем да се "направим" продуктивни. По тази причина сега Веня е разрушителната хипостаза на руската култура. Тя задържа възможностите на Русия и е спирачка. Талантлива спирачка! Талантлива демонстрация на руската непродуктивност. Затова не споделям възторга ви. В "Москва - Петушки" няма много социализъм. Има много... високомерие. Има много от неговата личност, която тогава ни се струваше забележителна. В момента ставам все по-критичен към нея. Ако я развеем като знаме, ще трябва да се върнем обратно в историята към пълната деградация. Младите изобщо не реагират на тази книга. Тя вече практически се превръща в непопулярна. Слезе от арената на руската литература. Но е много талантлива, много ярка. А с Веня не само имаме една и съща фамилия. Той трайно и дълго присъстваше в живота ми и може би ще присъства винаги в него. Но докато живеехме всички заедно и нашия живот, и чуждия, Веня от положителен герой сам се докара до много опасения персонаж на реалния застой. Защото сега пияната Русия не ни е нужна. И всички добродетели на пияната Русия са страшната, страшната руска деградация. Тогава се смеехме над тази книга и не разбирахме, че тя не е само огледало на руския живот и съпротива към него, но и... нашата страшна слабост. Че това са нашите... импотентности. Веничка Ерофеев е главният импотент на руската литература. Вечният импотент.
- А Сергей Довлатов?
- Довлатов беше мило момче и много го обичах. Като писател е смешен, закачлив и някак хаотичен. Но също е... вчерашният ден. Ето, Достоевски е покойник, но с Достоевски е интересно. А Довлатов просто работеше като хуморист и разомагьосваше... социализма. След това дойде Горбачов и изведнъж отмени социализма. Това са различни неща. Все едно да кажа: "Момчета, сега ще разомагьосам социализма! Вижте колко е интересно!". А после идва чичкото и казва: "Социализмът не ни е нужен! Да върви по дяволите! И съобщете това на Довлатов!" Макар че с Довлатов имаме мистични връзки. Дори се чувствам виновен за неговата смърт. Защото той не дойде на моята вечер в Ню Йорк. И през нощта умря. В същата нощ! Ако беше решил да дойде, може би щеше да остане жив. Заради това имам много сериозно отношение към Серьожа. И мисля, че неговият хумор беше нормален. Но ние през цялото време говорим за вчерашния ден. Всичко това е минало.
- А "Добрият Сталин" днешният ден ли е?
- "Добрият Сталин" е вечността. "Добрият Сталин", ако сте го чели, е отношението бащи - деца. Това са отношения, които във всяка страна, във всички времена ще са актуални. Защото опозицията е екстремна - бащата е властта, а синът - дисидент. При съветската власт и КГБ това ще бъде "Добрият Сталин". А при американците това ще бъде политическата коректност. При балканците това ще е безотговорността или нещо друга. И т. н., и т. н., и т. н. Защо темата е вечна? Защото говори за вечни проблеми. А щом става дума за вечни проблеми, значи е класика. Това е шекспирова драма. Много ми беше трудно да я напиша. Никой не пише такива книги за родителите си. Аз отворих вратите и прозорците за моето семейство. Кой би посмял да направи това? Бих искал да видя този писател, който би отворил тези врати. Не виждам такъв писател. Не виждам нито в миналото, нито в настоящето. "Добрият Сталин" е опит да се каже: "Ако вие сте с мен, дайте да направим опит да видим, да погледнем кои са родителите. Кои са моите, твоите, неговите? Да видим кои са нашите родители! Вие написали ли сте такава книга?
- Не, разбира се!
- Не?! А аз написах! И това е моята позиция. Това не е високомерна позиция. Това е позиция на ужаса. Защото книгата започва с фразата: "В крайна сметка убих баща си." Признанието не е радостно. Понякога пиша неща, които ми се струва, че ще бъдат интересни на различни култури. Това ми е по-интересно, отколкото "Москва - Петушки", по-интересно ми е и от Довлатов. И ми е по-интересно, отколкото много от явленията в съвременната култура. В този смисъл Сорокин прави нелоши неща. Някои работи на Пелевин също отговарят на някакъв по-силен енергетичен порив в Русия, отколкото тази култура, която през цялото време прави - хи, хи, ха, ха по отношение на социализма. По отношение на тези ценности, през които всички те са минали. Те всички са минали през тях! Всичко това са вчерашни кюфтета! Изстинали са! Ако искате, ги яжте. Заповядайте! Но има много по-топли кюфтета.
- Преди известно време по нашата национална телевизия Андрей Кончаловски обясни как е направил филм за великия, според него, Андропов. Освен това обясни уверено, че народът изобщо не се нуждае от свобода, а от добър счетоводител, че православието изисква само подчинение и това здраво свързва Русия и България.
- Трябва ли да го коментирам? Това не е цинизъм. Това е една от капките на руското народно съзнание. У нас има цяла серия подобни филми, които КГБ финансира. КГБ даде пари, за да се направят филми за Андропов, за Берия, за Дзерджински, за Ягода и т. н. Това си е проект на КГБ. И Андрон смело взе парите и направи такъв филм. Както и да го погледнеш, е странно. Режисьор да взима пари от КГБ! Тогава защо от Гестапо не бива да се взимат пари, а от КГБ може? Това вече е въпрос! Какво значат тези днешни погледи към историята? Това е опасна актуалност! Днес Андрон говори това, а след година, ако стане хомосексуален, ще каже, че най-доброто е да те ебат в гъза. И православната Рус ще отиде на майната си! Почакайте година, две и той ще ви каже още по-интересни неща. Такъв човек е. Променя нежно възгледите си. Мило холивудско момче. Направил е нелоши филми, но не бива да се преувеличава неговото значение. Гордее се, че произхожда от семейство, което се било превърнало в легенда. Но защо да е легенда? Най-нормално конформистко семейство! Това не е повод за каквато и да е гордост. И той е най-нормално момче. Да, всичко това е нормално. А какво говори той, изобщо не е интересно. И двамата с брат си са един дол дренки. Виж, баща им е смешен. Този, който написа химна на Съветския съюз. Между другото, бащата е талантлив. През 30-те години се оженил "правилно" за дъщерята на Кончаловски. Бил е поклонник на ОБЕРИУ - Хармс, Веденски, Олейников. И е бил талантлив човек - "Чичо Стьопа милиционер". Прекрасен конформизъм. Звучи много по-добре от всички филми на Кончаловски. Забележително! Имам дъщеря на три месеца и я приспивам само с песничките на бащата на химна на Съветския съюз. "Тра-та-та, тра-та-та мы везем с собой кота! Чижика, собака, Петька." Отлични стихчета. Това е почти Хармс! "Обезянь и попугая. Вот компания какая!" Та това е ритъмът на сърцето на бебето! И то веднага се успокоява. Ето това са стихове, а не химнът на Съветския съюз. Това е химн на бебето! Не мога да намеря други стихове, които могат да успокоят моето малко момиченце. Аз го ненавиждам този! Той ме изгони от Съюза на писателите. Но пея неговите стихчета, защото: "Тра-та-та, тра-та-та... " За Андрей и Никита Белла Ахмадулина беше казала на западните кореспонденти: "Бащата е главният бандит, а това са момчетата, които обират автомобили в храсталаците." Та, този главният, ако не беше 37-ма година, когато навярно много се е изплашил, щеше да напише още много хубави стихове. В него има нещо поразително. Защо обичам истинските бандити? Защото дават много добра представа за понятията. А понятията са преди всичко морал. В този смисъл ценя бандитите. И този човек е въплъщение на тези понятия. Той се изплашил през 37-ма година, което всъщността си е банално. Тогава всички са се подплашили. Но в семейството той е истинският. Той е зърното! Отварям една скоба. Какво се случи, когато през 1979 година направихме алманах "Метропол"? Всички изгоряхме! Разстрелваха ни с калашников! Но с картечницата, не с автомата. Та, след като ни изгониха от Съюза на писателите, имаше момент, когото на първа страница на "Ню Йорк таймс" шестима американски писатели - Вонегът, Артър Милър и други, написаха, че ако не възстановят Ерофеев и Попов в Съюза на писателите, те няма да публикуват в Съветския съюз. И, разбира се, настъпи ужас. Много се изплашиха. Ами ако някой от Политбюро промърмори под мустак: "Все пак, трябва да публикуваме и малко... американска литература." Какво ще правят тогава? Съюзът на писателите започна да прави опити да ни придърпа отново в лоното си. Много рядко разказвам тази история. Всички ние бяхме момчета с характер. Та този "главен бандит" - Сергей Михалков, ни покани през 79-та година в огромния си колкото ресторант кабинет. Влизам в този кабинет. Той седи! Разположил се! Някакъв талантлив мръсник, който продаде дупето си изцяло! Гледа ни, все едно е преял с лук! Гледа ни и казва: "Какво искаме ние от вас? Ние искаме от вас минимум политическа лоялност." Това беше формулата през 79-та година, която работеше за възможността за съществуване. Затварям скобата. Та, тези негови момчета... единият тича замаяно като глобален максималист, а другият променя възгледите си, както сменя любовниците си. Бащата е интересната фигура. И химнът! Подъл, курвенски химн! Интересен химн! Този човек, който през 90-те години се жени за младичка секретарка, е интересен. В сравнение с него децата му са дребни мошеници, слаба ракия.
- Работи ли метафората в политиката?
- Метафората никога не работи в политиката, нито в културата. За лайно най-добрата метафора е лайно. Културата използва множество различни думи, за да изрази истинските, реалните понятия. Сега състоянието на културата е такова, че думата "лайно" ни се струва твърде слаба. Лайно вече не е метафора. Лайно е само мила дума. Почти детска. Преди поетите не си позволяваха да напишат дори "дупе". А сега е точно обратното. Ако напишеш голямо стихотворение и поставиш в него "дупе", ще запомнят всичко, но "дупе" няма да запомнят. Защото "дупе" вече нищо не значи. Това е просто дума от детския речник. Много бързо се променя остротата. Остана ни само думата "путка". Тя все още предизвиква напрежение. Останалите думи вече отдавна са на сергията. Купени са. Вие, жените, трябва да се гордеете, че притежавате тази дума в телата си. Говоря абсолютно сериозно.
- Какво ли би записал за вас в бележника си Тригорин? Обича парадокса, парите, виното, жените...
- Бележниците вече не са модерни. Пък, каквото и да си запише Тригорин на мен, то няма да ми е интересно. Друг е въпросът, ако става дума за Чехов. Него и го обичам, и не го обичам. Отношенията ни са сложни. Наскоро прочетох една английска книжка. Всъщност - биографията му. И разбрах, че е обичал проститутките, бордеите. Така се зарадвах! Помислих си: "Най-после и Чехов стана човек! Изпълзя от интелигенцията!". Наистина, където и да е пътувал, във всеки град е питал: "Къде са ви проститутките?" А всеки писател е еротично животно. И си казах: "Ето, Чехов също е еротично животно!" Това е всичко. А какво става с Тригорин, изобщо не ме интересува. Чехов е обичал проститутките и путките! Оттук много отчетливо следва изводът - какъвто е публичният дом, такъв е и градът. Където публичният дом е хубав, и градът е хубав. С проститутките е интересно. С тях може да се поговори. Но да се спи с тях е безинтересно. Знаем, че имат нещо в телата си. А трябва да узнаем какво имат в душите си.
- Някой спомена, че на Запад ви възприемат като прикрит националист.
- Какво!? На коя страна? На Русия? Толкова рядко живея в Русия. Мисля, че съм прикрит френски националист. В този смисъл те са прави. Дори не съм особено прикрит.
- Как приемат в Русия иронията на "Енциклопедия на руската душа"?
- Добре. (смее се) Путин я обича. Министерството на отбраната я обича. Всички я обичат. Но ако говорим сериозно, има хора, които я възприемат като откровение, а има и такива, които искат да ме убият заради нея. Та, всички те имат правилно отношение. Това е любов. Неприкрита любов към страната ми. Говоря сериозно. Това е любов! Така изразявам любовта си към Русия. И това не е метафора. Това е моята любов! По такъв начин обичам. Такава е моята любов! И към жените се отнасям така. Когато пошляпваш жена си по дупето, нима това не е любов? Любов е! Виж, двамата с Путин имаме странни отношения. Ако звучи по-добре, бих казал, че между нас съществуват... отношения. Наскоро се срещнах с него и разбрах, че имаме... отношения. Той знае нещичко за мен, аз също се досещам за някои неща. Примерно, че е президент на Русия. Мога да разказвам до утре разни истории за него, но днес искам да опазя себе си. В действителност не обичам проститутките. Комерческият секс е имитация. Това е същото, както лошата западна имитация в Русия. Така и проститутките лошо имитират истинския секс.
- А какво е отношението ви към всеобщата комерсиализация на литературата?
- Лошо-о-о!!!(смее се) Но всички крадат статиите ми. Не ги съдя само от благородни чувства. Изпитвам страхотна нежност към Източна Европа. Никога не възприемам техните пиратски издания на книгите ми като криминална постъпка. Но когато крадат германците, холандците, англичаните, все пак предприемам нещо. Не крадат само американците. Страхуват се от адвокатите. Ще се явят те и ще кажат: "Дай милион.". И ще дадат. Много хубави въпроси задавате. Единственият грешен въпрос беше, че политиката ме интересува повече от литературата. Точно обратното е. Хич не обичам политиката. Отнасям се към нея крайно консервативно.
- След като Пелевин е последната качествена литература, само вас ли да четем?
- Ако вземете литературата като форма на развитие, в Пелевин има какво да се прочете. Просто говоря за тези момчета, които са се състояли в световен мащаб. Това са пет, шест човека. И ето, един от тях стои пред вас. Ако кажа, че това не е вярно, ще е глупаво. Ще напишете: "Той беше прекалено скромен." Наистина никак не обичам политическите въпроси, защото те са такива... целенасочени. Веднъж месечно се правя на колумнист на "Херълд трибюн". Там внасям своята дан към политика. Или в "Ди велт". Когато Путин се запъти към Германия, публикувах там "Птица на име Путин" (вж. "Култура", бр. 34, 2005). Всички откраднаха тази статия! Всички! Появиха се преводи навсякъде - в Полша, Чехия, Унгария, Словакия. Вие сега ме зарадвахте, че не изоставате и също сте я публикували. Стана по принципа на доминото. Мислите, че някой от тях ми е платил? Глупости! Но като благороден мъж си мълча. Източна Европа за мен е като жена. Мога само да кажа: "Заповядайте!". Говоря абсолютно сериозно. Дори не правя копия от тези преводи-препечатки. Смятам, че това е високомерно. Не съм високомерен човек. Не обичам да се отнасям с високомерие към никого. Нито към критиците, нито към журналистите. Мисля, че диалогът трябва да е равноправен. Да разговаряме като равноправни. Нямам право да се отнасям високомерно и към своите читатели. Уважавам ги за това, че са прочели книгите ми. Мисля, че ако се събере всичкото време, през което читателите са чели моите книги, това ще бъде времето на хиляди човешки животи. Тоест всичките тези животи са били посветени на четенето на моите книги! В Москва една жена ми каза, че мъжът й е умрял с моята книга в ръка. Такива неща ме натоварват с отговорност към читателите. В Пловдив пък се случи обратното. Идва за автограф прекрасно младо семейство. Жената - красавица! Бременна! Българска красавица! Като Мадона! Това се случва за първи път в живота ми. За първи път и то в България! Та те казват: "Молим ви за автограф. За Владимир. Той е тук." И жената сочи корема си. За първи път давам автограф на още нероден човек. България ми даде урок! Завинаги ще помня България и този случай! Обичам да общувам с хората, защото те винаги ме удивляват. Писателят няма право да бъде високомерен, защото писателят не е съвършено радио. Той транслира с хрипове това, което му пеят в ухото. Знам, че лъжа, когато не успявам да записвам всичко, а дописвам от себе си. Божественият вятър ми духа в ухото, а аз не чувам това и започвам да си измислям някакви работи. Тази тема е много по-важна за мен, отколкото Путин, Разпутин, Буш и всякаква политика! Единствено това ме интересува! Кога, в кое ухо ми духа този вятър и какво трябва да чуя! Това е моята позиция! Тя не е консервативна, не е либерална, не е комунистическа, царска или някаква друга. Това е моята позиция! Позицията на човек, в чието ухо понякога духа божественият вятър. Понякога!.. Ако не съм се напил много през нощта. (смее се)
- Вие здраво работите за своя имидж на "свещена крава" на съвременната руска литература.
- Каква крава съм аз?! Аз съм бик!

София, 6 октомври 2005 г., ресторант Чекпойнт Чарли

Въпросите зададе Веселина Гюлева


Виктор Ерофеев (18 септември 1947) е литературовед, есеист, романист. Роден е в семейство на съветски дипломат, който е бил преводач от френски на Сталин и близък сътрудник на Молотов. Ерофеев е един от организаторите и участниците в самиздатския алманах "Метропол" (1979 г.), изнесен нелегално на Запад. По този повод му е забранено да публикува в родината си до 1988 г. В момента живее повече във Франция, отколкото в Русия. Чете лекции в различни западни университети. Член на руския ПЕН-клуб. В България гостува по повод премиерата на романа си "Енциклопедия на руската душа" (съвместно издадена от "Факел експрес" и издателска къща "Жанет 45"). Тя се явява и първото му легално издание. През март 2006 г. от същите издатели предстои и издаване на последния му роман "Добрият Сталин", който в момента е обявен за международен бестселър. Списание "Факел" публикува част от него в книжка 1 от тази година.
Виктор Ерофеев е завършил Филологическия факултет на МГУ, а аспирантура защитава в Института за световна литература. Първата му публикация е есе за творчеството на маркиз Дьо Сад, публикувано е в сп. "Вопросы литературы" (1973). Написал е множество книги, между които литературоведската "В лабиринта на проклетите въпроси" (1990); дисертацията му "Достоевски и френският екзистенциализъм" е издадена като отделна книга в Ню Йорк (1991), много популярна на Запад е антологията "Руските цветя на злото" (публикувана в сп. "Летература", бр. 21 от 1999 г.). През 1998 г. публикува сборник есета: "Петте реки на живота" (пиратско издание на български език на ИК "Народна култура"), сборник разкази "Тялото на Анна или Краят на руския авангард"(1990). Романът "Руската красавица" (1990) е преведен на 34 езика (пиратското издание на български език е със заглавие "Московската красавица". Издател е отново ИК "Народна култура".). И още едно българско пиратско издание на "Петте жени на живота", пак на "Народна култура".
Виктор Ерофеев е един от най-четените на Запад съвременни руски писатели. Водещ е на телевизионното предаване "Апокриф" и на програмата "Енциклопедия на руската душа" към радио "Свобода". По разказа му "Живот с идиот" Алфред Шнитке пише музика за едноименната опера, чиято премиера е в Амстердам през 1992 г. По същия разказ режисьорът Александър Рогожкин снима едноименен филм.

Писателят Виктор Ерофеев за вчерашния и днешния ден.
За вредата от алкохола и литературата.
За вината и отговорността.
За своето и други семейства.