9-та рота

В огледалото на душата и пресата

Толкова дълго чакахме "9-та рота" на Фьодор Бондарчук, че разочарованието на критиците бе почти неизбежно. То и изплиска тези дни по вестникарските страници, сякаш се е трупало през всичките години, докато траеше работата по филма. Отидох да го гледам малко по-късно, вече подготвен от пресата. И не видях буквално нищо от това, заради което го инкриминират. Никаква предумишлена красивост, макар че има концептуално лубочни и поради това - осмислени и емоционално работещи кадри. Никакъв клипов монтаж, макар че монтажът заслужава отделен разговор. Няма нито патриотичен патос, нито разсъдъчност.
Видях как излизащите от залата зрители мълчаливо запалваха цигари. Как бяха непривично притихнали - все едно не излизат от кино. И изпитах пронизителното усещане, че току-що съм загубил близки хора, макар че само преди два часа не бях и подозирал за героите на филма.
В основата е реалната съдба на 9-та рота десантчици, където попадат 18-годишни момчета и почти всички загиват в Афганистан. Както се изясни по-късно, напразно са загинали, тъй като никой в страната не се интересуваше от героизма им, а войната се опитаха да забравят колкото се може по-бързо. Сюжетът като такъв отсъства, ако не смятаме за сюжет дневника на живота им по време на ученията, а после - във войната. Героите са равностойни, няма главни и второстепенни. И филмът се отличава от Холивуд по това, че, макар да има известни актьори, отсъствието на звезди е принцип. Всеки има своя функция, ясна индивидуалност, социална роля и национална принадлежност. Филмът сякаш преминава през тържествуващата идеология на "колелцата и винтчетата" на равнището на отделния човек. В това можем да провидим изкуствена намисленост, но пък не съм виждал шедьовър без намисленост. Режисьорът знае как да придаде на филма си смислова и емоционална многопластовост.
Фьодор Бондарчук ползва школата на клипа точно толкова, колкото и школата на великия си баща, на когото е посветен филмът, а и на киното като цяло. И възприемам като голяма похвала паралелите, които колегите ми правят ту с "Взвод" или Platoon на Стоун, ту с "Апокалипсис сега" на Копола, ту с "Ловецът на елени" на Чимино, та дори и с "А утрините тук са тихи" на Ростоцки - режисьорът-дебютант има отлични учители. От тях е взел главното - хуманистичното послание. Школата на клипа се проявява в свободната оркестровка на такава трудно податлива в киното категория, каквато е времето. То ту е пресовано, когато кадрите се сменят като в стробоскоп, почти наслагвайки се един върху друг и създавайки илюзията за двойно или тройно зрение. Ту, обратното - пред очите спира и тогава страшният миг изглежда безкраен. Направо е удивително, че в цялата тази мешавица режисьорът нито веднъж не изпуска нишката на действието и не обърква зрителя, не разконцентрира вниманието му.
Филмът е зрелищен. Ефектни са марсианските пейзажи от Афганистан, заснети, както казват, в Крим. Ефектни са вертолетните виражи, а падането и взривът на сваления от "духове" транспортен самолет с нашите демобилизирани бойци на борда, са от висша холивудска класа. Отбелязвам това с професионално деформираното си съзнание, преодолявайки първия и най-естествен зрителски импулс - да се вледеня от кошмара на случващото се заедно с момчетата на екрана.
След тази сцена в залата престанаха да притичват за пуканки - зрителите просто забравиха, че са в кино. Това означава, че спецефектите са най-малко ефектните. Те ни правят свидетели на войната. На това именно е подчинена виртуозната работа със звука - оказваме се в центъра на кърваво мазало. При това не ни плашат, както във филмите на Уес Крейвън. Иска им се да ни напъхат за два часа в кожите на тези момчета. Заедно с тях се прощаваме с любимите, заедно с тях слушаме, че не сме хора, а лайна (тези думи на контузения по време на войната прапоршчик Дигало, изречени по-късно и от прапоршчика Хохол са единственият идеологически рефрен във филма, напомнящ за това, каква роля е отредена на всички нас в системата на "новата руска общност"). За да разберем ние, унижените и оскърбените, колко струва човешкото достойнство по време на война. За да се сродим като тях, да крещим от зверски страх като тях, да се боим от загубата на приятел като тях.
Филмът ни дава възможност да преживеем всичко това, за разлика от абсолютно успешните, ала именно ефектни ленти, като "Война" на Балабанов и дори "Кавказки пленник" на Бодров.
В първия си пълнометражен опит Фьодор Бондарчук според мен проявява абсолютен кинематографичен нюх. Това си личи и в свободата, с която действа камерата на оператора Максим Осадчий. Тя е неверотно пластична - ту е субективна, ту е романтична, ту е сантиментална, ту е възвишено поетична. Всяко от състоянията й ни заставя да гледаме света през очите на някого от героите - вчерашния селянин или вчерашния художник, нервния кротушко Врабеца или Лютия, разкъсал оковите. В този филм наблюдаваме истински актьорски ансамбъл. Това са група хора, не просто заедно играещи, а сживели се един с друг, сродили се вследствие на общата идея. Никой не дърпа килимчето към себе си, никой не играе соло, никой не се изтръгва от всеобщата безупречна органика. Не мога да назова двама-трима отлични актьори, защото всички са отлични - вижта плаката, там са имената им.
Мощен е мотивът на смута в "9-та рота". Никой не разбира защо трябва да умира на чужда земя. Диалогът-дуел между Врабеца и един афганец, който след минута ще стане неговия първи военен трофей, е разговор между момчета-връстници, изпратени незнайно защо да се боят един от друг. Прекрасна е сцената, когато Джокондата отива за кибрит при афганските селяни: почти физически впълзяваме в друг бит, традиции, звуци, които на нас, пришълците, не ни е съдено да разгадаем навярно никога. И разумният глас на Горбачов, поздравяващ равнодушната към всичко Родина по случай Новата година някъде там, в другия живот, звучи почти като гавра - до такава степен изглежда далеч от реалността: и тази, и която и да е друга.
Екипът на Бондарчук е създал честен филм. В него няма кинематографичното кокетство, така присъщо на постсъветските филммейкъри. Това е филм-кауза - отдавна от екрана не се е усещала такава човешка себеотдаденост. Той потвърждава не просто възраждането, но и излекуването на нашето кино - както от комплекса за малоценност, така и от безхаберието. "9-та рота" е първият ни филм, създаден по най-новите холивудски технологични стандарти, ала свободен от подражание на Холивуд.
Москва пъстрее от плакатите му. Рекламата е измислена до последния детайл и придава на филма статус на събитие. Школата на първите комерсиални блокбастери също се оказва полезна - намерила си е най-сетне мястото в истинско кино.

Российская газета

Валерий Кичин


Трагедията е останала зад кадър

Филмът на Фьодор Бондарчук представя реалната история на 9-та рота, запазила височината, за да премине нашата колона, и забравена в суетнята от командването - тази височина вече не била нужна, тъй като съветските войски напускали Афганистан. Само че момчетата не знаели това.
Филмът има две несъмнени достойнства: бюджетът и темата. Бюджетът е повече от внушителен - 9 милиона щ. д., 450 хиляди от които са отишли за взрива на самолета. Що се отнася до темата, "9-та рота" е всъщност първият руски филм за войната в Афганистан. Америка до ден-днешен снима за Виетнам, а ние десет години срамежливо пазехме безсмислената касапница в и без това кървавата каша на най-новата ни история.
Когато разказваш за момчета, загинали по чужди земи в името на чужди и непонятни интереси, е трудно да избегнеш изкушението да нарисуваш нимб над всеки от тях. И вероятно повечето от преминалите афганския ад заслужават това. Но всяка война, независимо дали е справедлива като Великата Отечествена, безсмислена - като онази в Афганистан, или престъпна като чеченската, ражда не само герои. На фронта има всичко: и мародерство, и дезертьорство, и предателство. Тогава обаче трябва да решиш за себе си - честен филм ли ще правиш, или с четчица и блестящ лак ще покриеш целия този кървав кошмар. По думите на Бондарчук, той е искал да избегне всякаква политика и да разкаже само за това, как момчетата, изпратени да умират неизвестно за какво, спечелват своята си вътрешна война. Тоест разчитал е да направи нещо като психологически блокбастер.
Блокбастерът е налице - спецефекти, красиви кадри. Но останалото...
Авторската тактика завежда "9-та рота" в компанията на стократно гледани и много подобни филми, чиито основен смисъл е героизацията - натрапчива и самодостатъчна. Персонажите си приличат, всеки за себе си и всички заедно носят една-единствена идея - не е важно къде те е изпратила родината, важното да останеш мъж и човек. Тази идея (не съвсем безспорна, прочее) е добра за сериали от типа на "Спецчасти" или "Мъжка работа", но когато е изведена до художествено осмисляне на една от най-трагичните страници в нашата история, тази идея се превръща в опасен фалш. Той е особено опасен сега, когато страната ни е в непрестанно състояние на война. "Не се замисляй кого и защо убиваш, има само наши и врагове". Да, на война е точно така, в боя имаш само свои и чужди. Но мисията на истинския художник, ако той се смята за такъв, е и в това ненатрапчиво да учи хората да мислят. Особено младите и неизкушените. Докато боят още не е настанал.
Филмът не те кара да настръхнеш. Колкото и странно да е, независимо от кръвта, смъртта и всички опити да се покаже благородството в неблагоприятни условия, "9-та рота" кривва от усещането и осъзнаването на трагедията. Не те принуждава да си спомниш и да помислиш, тъй като е прекалено гладък и еднозначен, както бяха гладки и еднозначни почти всички съветски филми за войната. Работата на Фьодор Бондарчук (между другото, той самият изпълнява добре една от главните роли) изобщо не предизвиква емоции. Поне за тези, които не са воювали в Афганистан. За онези, воювалите, филмът безусловно е подарък. Наверно единственото, за което можем да благодарим на неговите създатели, е, че са си спомнили за хората, забравени от властта с присъщата й лекота. "Я не знаю, кому и зачем это нужно,/ Кто послал их на смерть недрожавшей рукой./ Только так беспощадно, так зло и ненужно/ Опустили их в вечный покой", - пееше някога Вертински за юнкерите. Сякаш точно за тези "афгански" момчета е пеел. Само четири реда, но болката задълго се впива в сърцето. А тук имаме два часа и половина, но освен планиските хубости на Афганистан и апетитните спецефекти, нищо не тревожи - нито ума, нито душата. Изобщо излиза, че клипмейкърското минало не дава на режисьора мира - свикнал да снима красиво и безпроблемно, Бондарчук и тук използва това умение, любовно го изпипва във всеки кадър. Красотата се вижда, както и големият бюджет, но всичко останало, заради което вероятно филмът е замислен, набързо е погребано под камарите неуместно любуване. Когато излезе "Апокалипсис сега" на Франсис Форд Копола, Жан Бодрияр каза: "С този филм американците спечелиха войната във Виетнам". Това наистина бе реванш за виетнамската трагедия, своего рода траур, това беше болка, срам, осмисляне на трагедията. "9-та рота" не носи нито реална болка, нито срам, нито истинска трагедия. Сякаш отново сме загубили войната в Афганистан.

Независимая газета, 26 септември 2005

Екатерина Барабаш



"9-та рота", Русия/Украйна/
Финландия, 2005, 130 минути, режисьор - Фьодор Бондарчук, сценарий - Юрий Коротков, продуценти: Елена Яцура, Фьодор Бондарчук, оператор - Максим Осадчий, в ролите: Алексей Чадов, Артур Смолянинов, Артьом Михалков, Константин Крюков, Иван Кокорин, Иван Николаев...



Филмът е на екран от 29 септември и за първите 5 дни е събрал рекорден боксофис: 220 202 829 рубли или 7 718 439 щ. д. Това е най-добрият филмов старт в съвременната история на киноразпространението в Русия и страните от ОНД.