Драматургът Харолд Пинтър

В ранния следобед на 13 октомври новината, че 75-годишният Харолд Пинтър получи Нобелова награда за литература, бе сред водещите в света.
Стокхолмското жури мотивира решението си с приноса на неговите пиеси в разкриването на "бездната под ежедневния брътвеж". Хорас Енгдал, постоянният секретар на комисията, изтъкна съпричастността на късния Пинтър към предизвиканите от политиката страдания.
Към неговото име обикновено добавят "ляволибералния" автор Харолд Пинтър. Той беше ангажиран с протестите срещу войната в Ирак. Подобно Хандке, Грас и други автори от това поколение, "най-добрият жив английски драматург" ("Таймс") заяви своята позиция и по време на натовските бомбандировки над Сърбия.
Първата му пиеса - "Стаята", се появява през 1957 г. Само една година след премиерата на "Обърни се с гняв назад" от Джон Осбърн. През 1959 г. Едуард Олби прави пробив със "Случка в зоопарка". С други думи, Харолд Пинтър принадлежи към следвоенното поколение драматурзи, които се качват на европейските сцени със скандално ново разбиране за драмата. Повечето автори на това поколение са вече класици. Всеки от тях има свой авторски драматургичен стил, а всички те промениха разбирането за драмата и театъра. При цялото си различие обаче, повечето от тях са били застъпници на категорична критическа позиция, убедени защитници на разбирането, че литературата не е невинна, че писателят, драматургът съучастват в политическото.
Пинтър последователно отстоява тази позиция. Води по същия упорит начин и личната си битка с рака на гърлото, преживявайки тежка операция, не отстъпвайки от личните си битки, убеден в силата на гласа си дори когато каузите изглеждат загубени. Нобеловата награда за литература, която му бе присъдена, видимо е признание и за тази му последователна политическа позиция. С наградата на Дарио Фо, на Гюнтер Грас, на Шимборска или Йелинек комитетът видимо отдаде предпочитание и на политическите мотиви.
Заедно с това обаче Нобеловата награда е заслужено признание за един от най-големите драматурзи на ХХ век. Нещо, което не бих казала за Дарио Фо. Защото независимо от факта, че Пинтър е автор на стихотворения, проза и киносценари, че е актьор и режисьор, той е най-вече драматург.
Драматургията му трудно се поддава на еднозначни определения. Наричат стила му "пинтъреска". Първите му пиеси причисляват към драмата на абсурда. По-късните - към постмодернизма.
За всички тях е типичен блуждаещият, изпълнен с паузи разговор, отказът от послание и линеен разказ, размитият образ, наслагването на реалностите, пропаданията в паметта. Още от "Стаята" през най-известните - "Рожден ден" (1958), "Завръщане у дома" (1965), "Измяна" (1978) или "Лунна светлина" (1993), Пинтър движи своите драматургични фигури свободно във времето - миналото и настоящето се наслагват, разместват се измеренията, променя се фокусът на гледната точка, на ситуацията, в която се движат и общуват.
Те говорят винаги за незначителни неща, отваряйки процепите на значителните зависимости - от езика, от миналото и настоящето, от другия и другите, от собствените ни представи, от секса, от изглеждащите безпроблемни и невинни избори и стереотипите на щастието.
Пинтър казва, че никога не си е представял да пише за друга сцена, освен за рамкираната сцена-кутия. Но пиесите му непрестанно подлагат тази позната кутия на деформация и умножават рамките й. Драматургичната структура на Пинтър измества перспективите на сцената - играе си с тях и изпитва границите - на идентификация, на разбирането за себе си и за другия, на ситуациите, в които ежедневно се движат.
Драматургичният му език е изпитание за актьорите и режисьорите, но и огромно удоволствие от безкрайната игра на възможности и предложения към въображението им. Той не утешава и не съпричастява зрителите, а им отваря театралната сцена към търсене на собствената истина.
Българската публика, особено от първата половина на 90-те, помни двете томчета с негови пиеси, преведени от Галина Томова-Станкева. Няма да изброявам тук българските постановки. Някои затъваха в неговия език като в тресавище, други плуваха в него като в свои театрални води. Но всички, убедена съм, отвориха за българския театър нова сценична реалност, в която българската публика откри не само един от най-интересните драматурзи на нашето време, но и благодарение на него узна повече истини за себе си.

Виолета Дечева
















Реплика
от ложата