От миналото не се излиза
в отпуска


Дубравка Угрешич е запазена марка - за писане и стил, за време и разказ. Под тази марка попада и най-новият роман на авторката "Министерство на болката", вписва се в очакваното - пак е за Амстердам и Загреб, за тук и там, за емиграцията и войните, за ние и те, за паметта и носталгията, за престъпленията и наказанията. В същото време той е някак по-различен, по-суров, по-малко носталгичен и повече безнадежден. Може би защото налага темата за комерсиализирането на носталгията, която е не просто удар от засада, а ние нейни случайни попадения, но и бизнес, непочтена употреба, подмяна на състояния. Както и за банализирането на миналото, на спомените, на личното. Може би защото много се вглежда в символичните сурогати, с които се прави опит да се обясни преживяното - тъй като е очевидно - казва романът - че дълго не можем да понасяме нещастието, затова и измисляме институцията на сурогата. Или защото отказва възможността от общи, споделени преживявания, независимо дали става дума за настоящето или за миналото. И защото е по-политически - говори за саморазрушителните инстинткти, които владеят тази територия, за изгубените поколенията, които започват всичко от нулата, за Хагския трибунал, по-целенасочено сочи виновниците за разпада на Югославия, последвалите кръвопролития и съпътстващата ги вълна на самоубийства от срам.
В "Министерство на болката" Угрешич продължава да иска да измери нивото на страданието, да види границата, отвъд която то не може да бъде понесено. Изследва самозащитните рефлексии, при които има отказ да се срещне реалността лице в лице и които налагат самозаблудите и фалшивите митове. Героинята подрежда себе си като пъзел, но все не може да го донареди, тя е отново самотна, отново чужденка, която обитава страни, в които няма кой да я посрещне, която не може да задържи нито брака, нито отношенията си с колегите и студентите си, която не може да си забрани емигрантските чувства, правещи я неприспособима и даващи й възможност да изгради семейство единствено от хора, които са й под ръка и с които не е задължително да я свързват чувства.
И най-сетне, "Министерство на болката" е роман, който въздейства чрез детайлите, чрез превъзходно намерени думички (преводачката Людмила Миндова се е справила блестящо с еквивалентностите), които потикват асоциации, отпращат към паралелни прочити. Ето само няколко примера - Амстердам е град, скроен по детска мярка, холандската равнина е като добрата стара попивателна хартия, попива всичко - спомените, болката, раздялата с майката е представена чрез ситуация на мерене на кръвно, самоубийството на един от героите е илюстрирано чрез купени 7 детски картонени куфарчета, пълни с еврейска шапчица, четка за зъби, молив и блок... Споменавам тази склонност на писането на Угрешич, защото при него важни са оголванията, акцентите, а не толкова историите.
Казах, че новият роман на Угрешич, чиято своевременна поява дължим на издателство "Факел" е по-суров. Тази суровост се проектира и в константната за писателката теза, че отпуска от миналото би могла да се получи, като се помирим с него. Но такова помирение няма, то е невъзможно, затова невъзможна е и отпуската от миналото. Възможна е само забравата, но и тя е нереалистична, защото всички мъкнем след себе си своите гардероби. И пишем или говорим за тях.

Амелия Личева







Думи
с/у думи



Дубравка Угрешич. Министерство на болката. Превод от хърватски Людмила Миндова. Издателство Факел експрес. С., 2005.