Делото на Пенелопа

През парижките години, станали по-късно известни като ера на гениите, произведенията на Клод Леви-Строс, Жак Лакан, Ролан Барт, Мишел Фуко поемаха с шеметна скорост своя поход в съвсем нова дотогава сфера. Техните пътища водеха далеч от философията - там, където се търсеха нови синтези между психоанализа, марксизъм и структурализъм. В пространството витаеше очакването за възникване на нова система. Тогава от печат излезе книгата "Гласът и различието" на напълно непознатия Жак Дерида, роден през 1930 в Алжир. От неговата на пръв поглед субтилна интерпретация на философията на Хусерл струеше нов глас, който отекна непознато в характерния за екзегетичната литература стил. Интерпретациите на "Логически изследвания" породиха новия понятиен апарат като следа, изместване, differance, supplement, заел централно място в последвалото творчество на Дерида и превърнал се в негов разпознавателен знак.
Малко по-късно от печат излезе обширно произведение на име "За граматологията", кръжащо в орбитата на тогава модния лингвистичен метод, но разкриващо непознати досега пътища - като например интерпретацията на Сосюровата лингвистика или на езиковата философия на Жан-Жак Русо. С това произведение Дерида се утвърди в кръга на онези, които владееха парижката сцена.
Стилът му на философстване нямаше предци, макар отчасти да кокетираше с понятията на точните дисциплини, отчасти да провокираше нов тип възприятия. Точно поради това премиерата му пред публика носеше скрития заряд на принципната новост, но същевременно трябваше да търси умела защита от ширещите се задръжки спрямо философията. Недоверието към философията беше наистина толкова силно, че антропологът Леви-Строс заяви изрично нежеланието си неговите теоретични позиции да бъдат интерпретирани от философа Дерида. Също толкова твърд, но поне в рамките на подробен анализ, беше и отказът на Мишел Фуко.
Когато в края на 60-те Петер Сонди канеше Дерида редовно в Берлин, той попадаше в много по-спокойна конкурентна среда и може би точно поради това успяваше да разбие спекулативния унес, породен от хапещата критика на идеологията и позитивизма. Дерида наложи нов тон във философията, позволяващ радикално съвременен подход към класическата философия, намиращ закрила в субтилността на езиковото наблюдение чрез лингвистични инструменти. От висотата на времето може би е уместно да се каже, че Дерида се стремеше да повтори подмладяването на метафизическите въпроси - подобно на Хайдегер през 20-те години под знака на края на метафизиката, - но със средствата на своето време и, освен това, с впечатляваща независимост. Подобно на Хайдегер, и Дерида пишеше съчиненията си с извънакадемичен, дори антиакадемичен жест, с игрови и съвсем своеобразен подход към философската традиция, непоказващ никаква прилика с този на школската философия.
Някои от по-късните му трудове - "Стъкло", "Пощенска картичка" - са по-скоро произведения на изкуството, отколкото изследвания, те прекрачват границата спрямо творческата продукция на времето си. Книгата се превръща във витрина на мисловните операции на своя автор и постига единичността на литературния проект.
Литература, изкуство, психоанализа, картини и мисловни експерименти биват претопени в неповторимия акт на опериране без определено място, акт, движещ се отвъд плоскостите на психология, лингвистика или философия.
Част от забележителността на разгръщането на това творчество е не само незаимствания от никого метод, но и специфичното му въздействие. Без самото то да приема академична форма, деконструктивисткото учение бързо намери място в академичните средища, особено след като Дерида започна да преподава в американските университети. Авторът на деконструкцията запази характерната за него способност да изненадва, с която привличаше от самото начало вниманието на публиката. Всяка книга, всяко есе дефинираха наново своята форма и начин на изследване. По този начин възникнаха най-своеобразните писани някога книги, всяка от които създаваше нов жанр; общият брой на книгите му е по-голям, отколкото на всичките философи-съвременници, взети заедно. Нито една от тях не прилича на предходната, всяка поотделно е оригинал, съответстващ по единичен и неповторим начин на неговата мисъл, дръзваща да мине отвъд всякакви изходни предпоставки и проникваща в нишите и пролуките на своя предмет. В крайна сметка читателят се заразява от онзи порив за експериментиране, от онзи игрови инстинкт на духа, който заиграва на сериозно с нерегламентираните инстинкти.
Мислител с такава духовна нагласа не може да създаде школа. Той има подражатели, но едва ли ще се намери някой, който да му вземе част от работата и да я свърши вместо него. Точно поради това Дерида впечатляваше с академичното си излъчване, което най-вече в САЩ дори прие школското наименование деконструкция. Но както самото понятие, извлечено от Хайдегеровото "деструкция", така и стоящото зад него учение не могат да бъдат определени по-ясно като програма, тъй като прибавянето на сричката "кон" не означава нещо повече от удържане в операцията на раздробяване и сглобяване на текстови елементи, на значения и знаци. Най-коректно би било названието "програма на Пенелопа" - безкраен анализ без изглед за завършек. Единствено успехът може да сложи край, но неговият критерий е по-скоро с естетически, а не с филологичен мащаб. Разпръснатата по целия свят деконструктивистична общност - подобно на трудната понятийна определимост на методологията - е по-скоро направление за концептуално изкуство, отколкото академична школа. Тя е подвластна на същия онзи закон на деконструкцията, който сама се стреми да прилага.
Отраженията на творчеството на Дерида върху философията и литературознанието позволяват да го определим като мираж за метафизика след края на метафизиката. Може би единствено Ницше - сам играл си известно време с неограничените възможности на свободния философски изказ, преди да го вземе насериозно - е успял да предвиди, че в същността си подобно постметафизично мислене се движи изкусно и игрово в полетата на същата тази метафизика. Най-впечатляващото постижение на Дерида е навярно това, че той умело заобикаляше онзи морски нос на несигурност в мисленето, край който Ницше претърпя крушение.
Всеки, слушал някога негов доклад, ще помни търпението, с което гласът на Дерида следваше обратите и сгъвките на предмета си; как винаги с бодър дух той се завръщаше от тези пещери и отново подемаше работата на деконструкцията. Но най-силно ще помни очарованието, с което Жак Дерида извършваше изморителната работа на отместване на успокоителните сетивни очаквания. Освен с външното си излъчване, неговото мислене се отличаваше и с елегантност. Ала кардиналната добродетел за него беше вежливостта, всъщност тя е върховната добродетел във философията.

Хенинг Ритер
Превел от немски Христо Карабаджаков

Д-р Хенинг Ритер е завеждащ редактор на ресор "Хуманитарни науки" във Франкфуртер алгемайне цайтунг", автор на редица книги върху френска антропология и социология.





Една година без
Жак Дерида