Да спасиш своите спасители

Преместването, преименуването или закриването на една галерия се явяват изопачените факти на онова, което наричаме "локална културна политика". Тази "политика" се прави с цел. А нейната цел е просвещенска както по своите методи - на обединяване, наместо на разчленяване, така и по своите заявки, защото тя изисква от културните носители на дадено място да бъдат неговите "духовни спасители". Сиреч тя не създава условия, в които реално да се конструира и критикува културен продукт, а условия, в които културните носители трябва насила да отвоюват или пазят собствената си среда, докато критикуват политиките, които се стремят да я ограничават. По такъв начин театралният живот се превръща в спасяване на театъра, художественият - в спасяване на галериите, а литературният - в спасяване на читалища, издателства и книжарници. Но да спасяваш кого и от кого?
Добре, да си представим, че съществува реална нужда от преместване, от "изясняване на статута на галерията", както се мотивират документите. Тогава най-логично би било да се разшири броят на културните институти в града, да се отвори място за още един, който при това вече работи. Стори ми се уместно, след като има план галерията да стане филиал на градския музей (който впрочем е тематичен, а не общ - "Музей на бригадирското движение"), в нея да се създаде постоянна експозиция за същото това движение и ако е необходимо, тогава тази сбирка да се премести в сградата на музея. Но се оказва, че във фонда на галерията тази тема не е главната, а колекцията е предимно от 70-те и 80-те години, които пък нямат общо с темата на музея. Така музей и галерия са несъвместими чисто съдържателно.
Нищо не може да оправдае тази промяна. Никакъв мотив, освен икономически в най-общ смисъл; и по-добре той да беше заявен открито. Културен факт е, че в малкия град пазарът на общинска собственост е нещо като емисия от банкноти, която бива отпечатвана всеки мандат. В този смисъл местата, останали непродадени, се определят по своето положение, а не по функцията, която в момента изпълняват или която трябва да изпълнят, защото те ще си съседстват с други. Нищо не пречи мястото на галерията, което се намира в центъра на града, да бъде опразнено и превърнато в игрален дом или баничарница. Ето затова не може да се говори сериозно за "изясняване" на статут, защото статутът се определя в особеното засичане на положение с функция.
А функцията на галерията - без да броим, че тя реално създава културни условия - е представителна. Галерията обаче има нужда не от каквото и да е пространство, а от пасаж, от витрина - тя трябва да може свободно да изложи творбите си пред минувача. И също така е вярно, че галерията има нужда от куратори, които търсят и откупуват творби, а не от музеен работник, който просто ги съхранява и когато е нужно, къса билетчета.
Ужасно е, че "локалната културна политика" си представя културния потребител или като културен турист, или като човек, който трябва да бъде просветен. Че тя се опитва да направи от всяко нещо забележителност, да прочисти едно естествено развило се пространство по такъв начин, че то да заприлича на гледка, която може да се снима, в която човек може да се нахрани и да си отпочине. Смятам, че присъствието на една галерия натяга градския пейзаж; и че това е нужно за самия град. Галерията може да шокира с творбите си и това е много по-естествено, отколкото да приютява "заблудилия се дух" или да го "събужда". Но в речника на една "локална културна политика" думата галерия ще остава суспендирана от думата "музей" и е крайно необходимо да не позволяваме галерията въобще да се превръща в "моментен музей" или в обслужващо звено. Нека напомним, че тя съхранява творби, защото развива своя уникална колекция, а не защото трябва да бъде обективна пред миналото на някакво място.
Могат да се разкажат анекдоти за срещата на галериста с хората, на които той е подчинен. Защото големият чиновник вижда в галериста един малък чиновник, който трябва да свърши работа "по звено". Ако беше възможно, големият чиновник би съхранявал в кабинета си "по-ценното", а ако беше "компетентен", той сам би редил картините в изложбената зала. За големия чиновник наличието на малкия чиновник е лукс, който той изтъква, когато му е нужно - за да покаже, че културата е негов личен фаворит. Но също и прищявка, която той може да натика в шкафа с играчки, за да освободи място. Доскоро се говореше за политика на номенклатурата; сега може би трябва да се говори за политика на шифъра, чиято реалност скрива реалността на номенклатурата. Големият чиновник шифрова своите глупави решения в общи фрази, за да обслужи своя кръг от приятели. И това, че сега е решил да "изясни статута" на галерията, е спрямо самата галерия случайност. Затова и действията му са толкова студени, а реакцията на почуда - някак нелепа. Струва ми се, че големият чиновник е разбрал какво продава едва когато са му казали, че няма да е толкова удобно. Инак, както се казва, той подписва като селски кмет: с едната ръка плюнчи листа, с другата маха по него подписа си.

Георги Гочев,
класически филолог,
автор на книгите
Le sophiste a lieu (2004) и Венера в Пафос (2005).






Този текст е реакция на поредната "културна" драма в Димитровград - превръщането на художествената галерия в отдел на Историческия музей (вж. бр. 36 на "Култура" от 21 октомври т.г.) и показва отношението на културната общественост в града към нея.