И аз харесвам Рената
"Моето куче харесва Рената" (постановка Галина Борисова) е необичайно заглавие за спектакъл. Някак е случайно, неактивно, да беше поне "обича Рената", а то - само "харесва". Названието, разбира се, е подвеждащо. Както и почти всичко останало. И не случайно подзаглавието е "спектакъл за възможността". Коя възможност? За какво възможност? На една пресконференция Маргарита Младенова нарече постановката, която се играе в Театрална работилница "Сфумато", "жестуален" театър. И наистина, жанрът е трудно определим. Не е привичен танцов театър. Безсловесен е, минималистичен е, но е крайно наситен с емоционални внушения, постигнати почти с нищо - само актьоркото тяло, актьорското лице, актьорските очи...
Но как изпълва Лидия Стефанова сцената! (Честито завръщане на тази деликатна, чувствена и много талантлива актриса.) То не е и моноспектакъл на Лидия Стефанова, защото в него активно участва и кучето Рони, а, както е известно, кучетата са много органични на сцената (Алексей Попов е хвалил актьорите си с комплимента "Играе като куче").
Сцената е празна. Само по единия й диагонал е окачено въже, на което са прострени табла, гъсто изпълнени с цветни корици от ефектни списания. На тях са лицата на щастливо усмихващи се млади лица. Чрез тях светът на успеха надниква в това пространство на несполуката, на чупливите надежди и бързите отчаяния.
Защото един от възможните прочити на постановката е проследяване на една дълга безрадостна вечер от живота на млада жена, която се движи по случайните вълни на непреодолимата си обезлюбовеност и самотност (нали няма да броим предаността на кучето Рони). Диапазонът на чувствата й се сменя от кротката тишина на меланхолията до изпадането в ступор, до овладените сълзи, до самозачеркването...И отново. И отново... Сменят се дрехите, сменят се обувките, сменя се музиката, изпълваща и определяща сякаш течението на съвсем делничните й чувства, но по-скоро непреодолимостта цари на сцената, а не тази иронично подметната от авторите на спектакъла "възможност". Уви, може да се съществува и така; и сигурно така протичат дните на мнозина от нас, но от това не ни става по-леко.
Не знам какво точно искат да ми кажат Галина Борисова и Лидия Стефанова, но знам, че ми говорят на немия език на самотата. И са така свободни духом, че като че ли не се замислят дали правят танц, дали пантомима, дали прилича на каквото и да било... Защото са убедени, че прилича на нощите ни.

Никола Вандов