Фестивалът на отсъстващите
Дните на младата режисура в Ловеч са един от малкото форуми, които имат потенциал да надскочат с практически смисъл обичайния за българските фестивали облик на масиран и ненужно концентриран гастрол на спектакли. Те биха могли да се превърнат в място за среща, диалог и публично обсъждане на немалкото проблеми на младите режисьори днес. Биха дали възможност на встъпващите в професията да сравнят работата си с тази на колегите си, да получат пряк отзвук от творбите си и евентуално да приемат мнения от присъстващите по-опитни режисьори. При наличие на средства фестивалът би могъл да стимулира театрите да предоставят повече шансове за реализация на млади професионалисти. Възобновяването на Дните сега е още по-важно, отколкото беше през 1999 г., когато се състоя последното им издание. През 90-те младите режисьори успяваха да реализират възможностите си още в първите си постановки, да бъдат забелязани и да намерят мястото си в една все още работеща театрална система.
През последните шест години малко режисьори имаха запомнящи се дебюти и никой от тях не можа да утвърди името си. Нещо повече - и мнозина дебютирали в края на 90-те бяха постепенно изтласкани да правят театъра си по мазета и тавани, с полупрофесионални трупи; бяха маргинализирани и принудени бавно да се откажат от професията си, та да освободят място на софийските сцени за опитни в театралната манифактура актьори, които с лекота напълниха театрите с халтура. Днес вече е лесно за театралните директори да заявят, че млади режисьори просто няма; и да заложат с чиста съвест на доказали посредствеността си имена. Процесът тече по всички сцени в страната, щом дори в Народния може да се видят образци като "Да си вземеш жена от село". Дори когато млад творец успее да реализира качествен спектакъл, постановката му не подлежи на реклама и разпространение, защото всички в конкретния театър, от директора до разпоредителката, смятат подобна продукция за част от някаква благотворителна дейност, която по никакъв начин не бива да бъде видяна от кръг зрители, надхвърлящ роднини, приятели и театрали. В Сатиричния театър например публиката внимателно бива насочвана към сигурни и проверени стойности, като "Смехотерапия", "Още веднъж отзад" и "Къде беше снощи?", за да не загуби усещането си, че театралното изкуство по някакъв начин се различава от долнопробните скечове, бълвани от всички тв канали.
Поредното пилотно издание на Дните на младата режисура отразява добре тази ситуация на българския театър. Симптоматично четири от седемте избрани спектакъла бяха дело на режисьори, представени и на предишното издание преди шест години. Понятието за млад режисьор е разтегливо, но съвсем резоннно явно се свързва с биологическа възраст, а не с професионален опит, какъвто Петринел Гочев и особено Десислава Шпатова определено са натрупали. Ако не беше така, в селекцията можеха да присъстват заслужено актьори и кинорежисьори на средна възраст, които са млади само в режисьорската дейност на сцена. Техните режисьорски дебюти обаче не са така рискови, според театралните директори, както тези на изучавалите професията в НАТФИЗ, въпреки че практиката непрекъснато опровергава подобно подозрение към скорошните дипломи. Спектакълът на Варненския театър "Боряна" показва как истинският шанс да се работи с една от най-силните трупи в страната бива защитен от дебютиращ режисьор. Десислава Боева е предпочела да следва класическите интерпретации на Йовковата пиеса в традициите на психологическия театър без концептуални намеси в драматургията и решенията на образите. Разпределението на ролите е очевидно за всеки, който познава варненските актьори; и въпреки това представлението интригува тъкмо с познатия сюжет и отношения между персонажите. Психологическата постройка на действието е дотам стабилна, че познатото сценографско решение с подвижни врати, които тромаво образуват различни игрални полета, не успява да разсее зрителското внимание. Отношението към пиесата като към богата партитура, която само трябва да се просвири перфектно, за да зазвучи всеки съдържащ се в нея обертон, е толкова рядко за дебют, че оставя впечатление за оригиналност. Подобен подход към класиката с по-въздействаща визия и пластика, но с по-несъвършена актьорска игра има Петринел Гочев в "Майстори" от Рачо Стоянов на Габровския драматичен театър. Съавторството между сценографа Кольо Карамфилов и режисьора, който също е художник, извлича от драматургията оригинални образи чрез скулптиране на картините и стилизация на гласовете и звуците. Най-впечатляващият спектакъл на Дните беше "Психоза 4:48" от Сара Кейн, дело на режисьора с най-дълга творческа биография - Десислава Шпатова. Това е и постановката й, която най-пълно осъществява възможностите на театъра, който се гради изцяло върху асоциативната игра, коментираща, иронизираща, допълваща смислово текста. Решаващо за енергията на представлението е партньорството между режисьора и изключителните актьори Снежина Петрова и Иво Димчев, у когото сякаш живеят множество същества, пускани да се появяват и изчезват без видимо усилие. В този спектър на търсения е и спектакълът "Victoria" на Родопския театър, в който Крум Филипов създава последователна драматургия от текстове на Бергман, Метерлинк, Ибсен и Стриндберг. Различните фрагменти-състояния, през които преминава героинята на Емилия Ованесян, са свързани в нишката на вътрешното преживяване на разпада на личността.
Въпреки желанието на селекцията да удържа определено качество, в програмата на Дните имаше пропадания. "Дело" по Сухово-Кобилин на Старозагорския театър показа афинитет към "витизчийските" етюди и щампи, популярни в Академията поне от 20 години. "Споменът за мен" по "Записки от подземието" от Достоевски на Димитровград ме остави в неведение за замисъла и желаната експресия, която искат да постигнат режисьорът Валерий Пърликов и актьорът Радомир Балабанов.
Програмата, която очерта по-скоро отсъствие на млада режисура (както каза на обсъжданията Вера Гоцева), беше подкрепена и от физическото отсъствие на млади режисьори извън авторите на избраните постановки и на самия селекционер Стилиян Петров. Идеята на организаторите от Ловешкия театър е младите режисьори сами да решат бъдещето на фестивала, за да не прилича на спорадичните иницативи, целящи да отчетат загриженост към проблемите на младежта от страна на държавните структури. Иска ми се това да се случи не само защото вярвам в ползата от съществуването на такъв форум, но и за да имам контрааргумент на тезата, че представителите на това поколение в театъра не са инициативни и отговорни дори към собственото си бъдеще. Иначе прекрасно разбирам липсата на ентусиазъм - и аз губя периодично своята лична мотивация за работа в тази област и ежеседмично я търся отново по театралните сцени.

Асен Константинов