Непожеланата среща
"Дни на младата режисура". Звучи примамливо. Легенди се носят за трите предишни издания на Дните, първото от които е било през 1986, а последното през 1999. Ловеч е имал амбицията да стане център на младите режисьори, когато в него работи с трупата си Иван Станев и Димитър Радичков. Оттогава много неща се промениха. Иван Станев от много години поставя и преподава основно в Германия и Франция, а Димитър Радичков отдавна не се занимава с театър. Но по-важното е, че днес копнежът по форум, алтернативен на казионните, до голяма степен е лишен от основания. Младите режисьори през 90-те имаха добри възможности за изяви по всички наши сцени, включително дори на сцената на Народния театър "Иван Вазов", преди години трудно "превземаема" крепост на познатото и утвърденото. По време на вялите разговори в Ловеч се чуха гласове, че потребността на театрите от нови режисьори, рисковият потенциал на директорите рязко са намалели и отново и не по-малко драматично се актуализира проблемът за трудностите пред дебютиращия, пред човека, който тепърва иска да се докаже… Ако е така, е беда. Една театрална култура, един нормално функциониращ театрален процес не може без приток на нови идеи, на непривични театрални светове. В стегнатите си думи в каталога на Дните Константин Илиев говори, че самото провеждане на ловешката среща "свидетелства, че я поражда някаква истинска необходимост". Всички разговори - публични и частни - през трите дена се въртяха около това каква е тази необходимост.
Продължавам да не зная отговора. Не стана ясно дори какво се разбира под "млада режисура", след като, освен двата дебюта на професионална сцена (на Десислава Боева и Калин Ангелов, първата е ученичка на Красимир Спасов, а вторият - на Пламен Марков), другите пет спектакъла бяха на режисьори с поне няколкогодишна повече или по-малко успешна практика в нашите театри. Традиционното отсъствие на театрални директори от подобни форуми ерозира възможността срещата да бъде и своеобразна борса за младите. Почти пълната липса на интерес от млади режисьори, чиито спектакли не бяха селекционирани от Стилиян Петров, също беше тревожна. Средната възраст на дошлите специално за срещата театрали беше около петдесет (!?) години. Вярно, това беше престижна и доброжелателна група - Константин Илиев, Николай Поляков, Маргарита Младенова, Иван Добчев, Асен Константинов, младата колежка Вера Гоцева, младия режисьор Димо Димов - но тя не можеше да придаде смисъл на онова, което самите млади режисьори не пожелаваха или поне не артикулираха публично.
Носталгията изпълваше изказванията на очевидците на предишната среща (1999). Днешната инерционност се противопоставяше на тогавашния ентусиазъм, на тогавашната организация и най-вече на съществуващото тогава усещане за общост между младите режисьори (и театроведи!), на осъзнаващия се тогава смисъл от Срещата. Разбира се, не е голямо философско прозрение, че нищо не се повторя, че осъзнато или не, но потребностите се променят, духът не е постоянно екзалтиран, че има мигове на униние на общността, на преобладаване на индивидуалните усилия за "пробив"...
Зорлем хубост не става - си мърморихме в мрачното кафене на театъра. И се отдавахме на спомени, в които споменавахме и прегледите на младежките сцени в Сливен, и т. н.
Младият режисьор Стилиян Петров като селекционер не допусна свой спектакъл в афиша на Дните. Можем да съжаляваме, защото спектаклите му, които са гледал, щяха да бъдат между онези, за които ни се говори. Това, което гледахме, бяха повече или по-малко сносно разказани истории за провалени човешки животи. Някак ясно стана, че младите ни режисьори не искат да лъжат нито себе си, нито нас с илюзии. Някои разкази бяха силно драматични, някои сатирични, други направо катастрофични, но темата можеше да се прочете във всички опити, като само в "Боряна" имаше очевидно намерение да се види някаква, пък била тя и утопична, възможност да по-ведра развръзка. Няма да се спирам на спектаклите на Десислава Шпатова, Крум Филипов и Петринел Гочев. Те вече публично са коментирани. Останалите не искаха да ни смайват, те не произнасяха някаква своя си странна по звучене или по смисъл дума. Натрапчиво често си говорехме, че търсенията им в театралния изказ са позабравени стари прийоми от 60-те и 70-те. Така беше поставен Радзински; и това беше театър с качества, със съдба на персонажите, интересуващ се от неординерната личност, с впечатляваща и запомняща се млада актриса Ралица Ковачева... И толкова.
Истинската надежда за появата на ново име ме изпълни при срещата с "Боряна" на Десислава Боева (Драматичен театър "Стоян Бъчваров" - Варна). На празната сцена има платформи с врати, които се движат из цялото пространство (сценография Илиан Петров). Зад, пред, около, във и над тях се дебнат персонажите на пиесата. Рязкото придвижване на удрящите се врати създаваше ритъма на спектакъла - дори звуково. Подозрителността е пропила атмосферата в дома на Златил (отново прекрасна, модерно изиграна роля на Михаил Мутафов) и тя захранва избуяващото зло. Сред убитите цветове на останалите костюми, ярката червена рокля на Боряна звучи предизвикателно. Актьорското майсторство на Веселина Михалкова (Вида - невероятно, някак небрежно, но много точно и вярно изпълнение), Стоян Радев (Рали) и Биляна Стоева (Елица) - но нека спрем до тук, въпреки че имаше изграден и функциониращ ансамбъл в спектакъла - и интересно построеното осветление (независимо от слабите технически възможности на Ловешкия театър) изграждаха неочакван свят за така познатата драма. Самата Боряна (Анастасия Лютова) искаше да свърже в едно разпадащия се свят. Боряна, утопистката, премина през всички врати, за да ги отхвърли, и на освободеното пространство да се опита да прикани персонажите да си подадат ръка, да си поискат прошка (някак хореографически, но как да покаже режисьорката, че много го иска, но и съзнава, че едва ли е възможно). Боряна сее зърната на поносимостта, на отзивчивостта, на свободата от мнителност и зло... Просто, на доброто.
Да прочетеш "Боряна" като нещо, което лично те засяга, което смяташ за нужно на хората днес, е постижение, което впечатлява.

Никола Вандов