Глобализацията - раждането
и смъртта на една идеология
Значимите икономически теории рядко траят повече от няколко десетилетия. Някои от тях, когато са съзвучни с технологическите и политическите развития, могат да издържат половин век. Отвъд този отрязък от време само военна сила може да ги задържи по-дълго.
Теорията на дивия либерализъм беше на малко над трийсет години, когато се срути през 1929 година. Комунизмът, гъста смес от религиозни, икономически и глобалистки теории, успя да издържи седемдесет години в Русия и четирийсет и пет години в Централна Европа - но с употребата на военна и полицейска сила. Кейнсиянството, ако разглеждаме не само по-твърдия му следвоенен вариант, а и пластичната му и динамична форма, проявила се през Голямата депресия, живя четирийсет и пет години. Сегашната глобализация, характеризираща се с технократичен и технологичен детерминизъм - и с култ към пазарите - е вече на трийсет години. Днес тя умира на свой ред.


Разбира се, значимите идеологии рядко изчезват внезапно. Симптомите за упадък обаче са видими и се множат от 1995 г. насам. Ала сриването минава почти незабелязано. Защото (ако вярваме на привържениците й) глобализацията била непредотвратима, тя била всемогъщо божество, стъпило върху една света троица: процъфтяване на пазарите, неуморни технологии и мениджмънт без граници.
Непредотвратимостта винаги се изтъква, за да бъдат оправдавани обърканите идеологии. По-оригинално, но също толкова симптоматично за слабостта й е това, че глобализацията често посягаше към енергията на религията.
Икономистите и прочие подобни апостоли изглежда инстинктивно са се страхували, че хората ще забележат странната прилика между техните нови теории с теориите от средата на ХIХ век или с моделите за дерегулация на пазарите, дискредитирани от кризата през 1929 година. Вероятно затова се връщат към една старовремска религиозност, гарнирана със сигурност. Властта на държавата-нация щяла да се преклони пред силата на световните пазари. Икономиката, а не политиката или оръжието, щяла да кове оттук насетне съдбата на човечеството. Либерализацията бързо щяла да доведе до международно равновесие, неподвластно на прищевките на старите цикли. Растежът на световния обмен, благодарение на намаляването на търговските бариери, щял да надуе платната на всички кораби, независимо дали са от западния или от развиващия се свят. Процъфтяването на пазарите щяло да превърне диктатурите в демокрации. При подобно развитие всичко щяло да възпира безотговорния национализъм, расизма и политическото насилие. Глобализираната икономика щяла да създаде стабилност благодарение на разширяващите се предприятия, все по-защитени от фалит. От тези мултинационални корпорации щял да се появи новият интернационален лидершип, освободен от всички местни политически априори-та.
Изгряването на властта на пазарите и залезът на националната политика щели да сложат край на публичната задлъжнялост. Разполагащи с държави, които вече не познават дефицита, нашите общества ще бъдат окончателно стабилизирани. Накратко казано, оставени та свобода, световните икономически сили ще ни пазят от грешките на местния егоизъм и ще донесат разцвет и щастие за всички.
Как да не си съблазнен от тези хубави новини, от тези обещания за лично изкупление в един свят, доминиран толкова дълго от християнската догма?
Глобализацията се роди през 70-те години в онази празнота, която се появява всеки път, щом една цивилизация набелязва смяна на посоката, търсейки опипом пътя, по който да мине от една епоха в друга. В геополитиката празнотата не е избор. Тя е интервалът между два избора, точката на всички възможни развития, кратък антракт, през който всеки индивид може да повлияе с цялата си тежест за ориентирането на цивилизацията си.
Но как се появи този вакуум? Несъмнено 25-те години на социални реформи бяха обезкървили прогресистките елити. Политическите ръководители по него време трябваше да управляват демократично куп нови щедри социални програми и това им пречеше да се посветят на главното. Те все повече и повече зависеха от технократите, които пък, поради недоверие към публичния дебат, ги бяха докарали до изолация. Факт е, че повечето западни ръководители нямаха и най-малка представа за бъдещото развитие, те току-що бяха написали последната страница от главата за социалния прогрес.
Новата ера обаче вече се очертаваше благодарение на едно напълно бурлескно предзнаменование: създаването през 1971 г. в Давос на клуб, обединяващ главните шефове на европейския бизнес. В него тези хора щяха да разглеждат цивилизацията през лорнета на бизнеса. Веднага мястото започна да събира бизнесмени от цял свят. После дойдоха политиците и университетските преподаватели, търсещи инвестиции. Всички - и индустриалците, и политиците, и теоретиците сякаш приемаха централната догма на Давос: общият интерес е само следствие на търговията, на конкуренцията и на частните интереси. Със сходна цел: да се съберат ръководителите на най-силните национални икономики, за да разглеждат света през призмата на икономиката, през 1975 г. бе създаден Г-6, предшественикът на сегашния Г-8. Никога досега отношенията между големите нации не са били така ясно и така решително организирани единствено около икономическите интереси на всяка една от тях, като в същото време загърбват всякакви противотежести - вредни или благотворни - които носят социалните критерии, правата на човека, политическите режими, династиите, религиите и дори смятаната за фаталност раса.
Истинското начало на глобализацията започва с икономическия срив през 1973 г. В един свят на технократи, обсебен от управлението на икономиката, всички трябваше да бъдем успокоени: казаха ни, че това е само рецесия. После имаше друга рецесия, после още една и т. н. Поредица рецесии - и всички те омаловажавани, и всички те в процес на решаване. Реформаторите, мнозинство в повечето партии и правителства, не си дадоха труд да погледнат нещата от дистанция и да ги видят в цялостен контекст. Те бяха загубили необходимата широта на погледа. А малко по малко загубиха и правото да управляват.
Новата идеология включваше в себе си подробна стратегия, наречена глобализация, с отговор на всеки от нашите проблеми. Тя носеше прости и радикални решения. И подобно на всички религии, полагаше върховната отговорност върху една невидима и недосегаема същност. Т.е. глобализацията не искаше от никого да бъде отговорен за нищо. Тази белязана от трансцедентното теория скоро запълни празнотата. За първи път видях пасивността на индивида, до която води подобна система на вяра, в една реч на Жискар д'Естен. Този блестящ икономист беше избран заради образа си на човек на обновлението. Заради своята модерност, заради своята почти постмодерност. Той трябваше да управлява обществото посредством икономиката. Но дойде на власт точно след шока от 1973 г., при силна инфлация и висока безработица. Вече година Жискар се бореше срещу кризата, когато се появи по телевизията, за да съобщи на французите за действията на мощни световни (разбира се, непредотвратими) сили. Поради което той не може да направи много. Държавите-нации са безпомощни. Това бе само началото на модата на публичните признания за безсилието на демократично избраните ръководители. Глобализацията стана за тях извинение, че не се занимават с трудните въпроси, че не мобилизират по ефикасен начин бюджетите и своята власт.
Глобализацията имаше блестящи защитници начело с Маргарет Тачър и икономисти като Милтън Фридман. Но също и едно растящо число ръководители на предприятия и консултанти. Имаше една базова теория, която беше (и остава) следната: модерната методология е универсална и е за предпочитане пред шумотевицата на демократичния дебат. В името на този принцип куп експерименти бяха проведени в цял свят: свиване на общественото обслужване, дерегулация на публичния и частния сектор, отваряне на пазарите, облекчаване на данъците, уравновесяване на бюджетите. Благодарение на непрестанни сливания, предприятията започнаха да растат, тъй като се смяташе, че гигантизмът е условието за успех в новия световен пазар. Обменът нарастна 20 пъти. Европейската икономическа интеграция се ускори. Канада и САЩ, а после и Мексико (през 1992 г.) подписаха споразумение за свободна търговия.
Реформаторите, от своя страна, промениха напълно своите аргументи, възприемайки основните хипотези на противниците си. Социалдемократите и другите прогресисти се превърнаха също в глобалисти, но от един по-учтив, по-мил вид. Като в някакъв пристъп на моралност сменящите се правителства законово се отказаха от правото си да задлъжняват или да създават нови данъци, а тези прерогативи са все пак важни и абсолютно необходими за изграждането на държавата и за опазването на демокрацията. Публичният дълг постепенно се превръщаше в грях, общественото обслужване - също. Независимо дали функционират добре или зле, всички те трябваше да бъдат приватизирани и дерегламентирани, за да се превърнат на свой ред в един-единствен световен пазар, отърсил се от всички специфични тежести на обществените услуги.
От началото на 70-те години до края на века бяха осъществени безброй търговски международни договори, но нищо подобно не се случи в областта на условията за труд, на фиска, на околната среда или на юридическите задължения. В продължение на 250 години трудното изграждане на модерната държава-нация почиваше върху постоянното търсене на равновесие между обществено благо и частен интерес. Внезапно, чрез просто предаване на икономическата власт на световния пазар, равновесието беше нарушено. И ето че икономическата власт е денационализирана и многонационалните компании са способни да трупат повече финансов актив от повечето държави-нации. Логично следващият етап би трябвало да бъде тези многонационални компании да се превърнат в нации: виртуални нации. Освободени от принудите на географията и националността, разтоварени от всякакви местни задължения, радващи се на мобилността на капитали и стоки. Тези 25 години възход на глобализацията достигнаха апогея си през 1995 г. с превръщането на старата система от международни търговски споразумения (позната под името ГАТТ, Общо споразумение за митата и търговията) в ново мощно образувание - Световната търговска организация. Това бе окончателната победа. В създаването на СТО нямаше нищо изключително - тя беше просто централизиран организъм, натоварен да изучава големите въпроси, отнасящи се до търговския обмен, нищо лошо. Но важното беше в контекста - новата концепция за цивилизация през призмата на икономиката беше стигнала до точката, от която няма връщане. Оттук нататък всякакви международни отношения, включващи в себе си и търговски аспект, щяха да бъдат схващани като предимно търговски. Културата щеше да е въпрос само на индустриална регламентация. Храненето - просто една производна на хранително-вкусовата индустрия.
Вниманието на световното обществено мнение бе привлечено по-специално от една точка: националните регламентации по храненето и здравето преставаха да бъдат израз на грижа за това какво слага в своя голям колективен стомах народът, а се оказаха само протекционистки реакции. И, изправени пред големи проблеми, като болестта луда крава, достъпа до лекарства в развиващите се страни или глобалното затопляне, все повече граждани започваха да разбират, че това, което им се поднасяше като борба между глобализацията и протекционизма, често беше просто необуздан сблъсък на личния избор и комерсиалния интерес. Глобализацията не се организираше около консуматорите, а около предприятия, структури, които търсят печалби, ограничавайки възможностите за избор на индивида. Тогава народите бързо откриха и другите противоречия в световната догма. Как може една и съща идеология едновременно да обещава планетарен растеж на демокрацията и упадък на властта на държавата-нация? Защото демокрацията може да съществува само в рамките на държавата: да я отслабиш, значи всъщност да отслабиш демокрацията.
Как става така, че безпрецедентното нарастване на паричната маса се изразява чрез изчерпване на фондовете за обществени услуги? Защо това увеличение на капиталите обогатява преди всичко тези, които вече имат пари? Защо това доведе до издълбаване на пропаст между богатите и бедните и до свиване на средната класа? Защо в много случаи приватизацията на обществените услуги нито подобри обслужването, нито намали цената му, а само гарантира източник на печалби за новите собственици, докато инвестициите в инфраструктурите намаляваха като шагренова кожа?
Три явления ясно подсказваха, че глобализацията няма да удържи обещанията си. Първо, движението "за истинска конкуренция" беше водено главно от професори, консултанти и технократи. Т.е. от бюрократите на частния сектор. Поради тази причина истинската цел на повечето от промените, които те предлагаха, беше ограничаване на конкуренцията.
Второ, концепцията за мултинационалните компании като за нови виртуални държави-нации изпускаше нещо основно: природните ресурси са географски локализирани в държавите-нации. Консуматорите живеят на реална територия, в реални места, които се наричат страни. Самите бизнесмени и професори, така сладкодумни за новите виртуални общества-нации, са консуматори и произхождат от добрите стари държави-нации. Рано или късно демократично избраните ръководители ще си дадат сметка, че техните правителства са много по-мощни, отколкото всички големи фирми.
Най-накрая, новата концепция за дълга (обществен срещу частен сектор, индустриализирани срещу развиващи се страни) съдържа едно пагубно объркване. Апостолите на глобализацията не правят разлика между етика и морал. Ако първото е еталон за обществено благо, второто е оръжието на социалната и религиозната справедливост. Разбира се, икономическите и политическите идеологии често преобръщат религиозния морал за свои цели. Но глобализацията помете етиката с първите си стъпки в полза на една странна морална справедливост, съставена от необуздан алъш-вериш, от разюздан индивидуализъм и от дългове, които единствено правителствата са задължени да уважават. Оттук и идеята, че страните с финансови затруднения са по някакъв начин неморални и трябва да се научат на дисциплина. В параболата на икономиката това "разпъването на кръст" означава да умреш икономически и социално, за да възкръснеш по-чист и по-здрав. В продължение на четвърт век под строгия похлупак на МВФ този морализаторски метод бе прилаган към развиващи се страни без всякакъв успех.
[...]
Истинските вярващи ще ви кажат, че работите биха могли да потръгнат, ако имаше по-малко непотизъм, по-слаби синдикати и по-малко корупция. Но в реалния свят истинските икономически политики не може да искат идеален контекст. Идеалният контекст не съществува в реалния свят. В продължение на два века западните страни познаха растежа, въпреки многото неблагоприятни фактори.
Така или иначе, Латинска Америка вече не вярва в глобализацията, както и Африка, както и голяма част от Азия. В глобализацията вече няма нищо глобално. Всъщност по-голямата част от министрите на финансите на западните страни работят от известно време (тайно) за частично връщане към регулация на пазарите.
В дъното на всяка идеология е култът към по-добро бъдеще. Само непосредственото минало е белязано с неуспехи. Но в определен момент желанието отваря място за недоверие, недоверието на предадените хора. Тъкмо това се случи в края на 90-те години: неверието ни се върна, а с него и паметта ни. В периода 1945-1973 г. нямаше никакви катастрофи. Той даже беше една от най-щастливите епохи на историята. И като социални реформи, и като икономически растеж. Трябва да преосмислим този период и, опирайки се на него, да строим новото.
[...]
Колкото до политическите ръководители, до финансовите министри, до директорите на националните банки, т. е. официалните елити на държавите-нации, те се раздвижиха. Успяха да стабилизират ситуацията. Другояче казано, имаше внезапно и изключително ясно преобръщане на ролите. Правителствата на държавите-нации си възвърнаха прерогативите да действат и да управляват, докато собствениците на предприятия бяха върнати към своята традиционна роля на второстепенни актьори.
Когато вярата изчезне, църквите се опразват. Галопиращото неверие се изяви и в Давос. При откриването на форума през януари 2003 г. всички приветстваха министър-председателя на Малайзия за икономическите успехи на неговата страна, дължащи се на отхвърлянето на глобалистките икономически теории. След няколко там Лула да Силва, новоизбраният президент на Бразилия, представи своята независима и честна версия на един загрижен за държавата-нация популизъм. Изправен пред евентуалната бъдеща война в Ирак, пак там Колин Пауъл заяви: "Ние ще действаме дори ако другите страни не се присъединят към нас". Т.е. САЩ щяха да действат едностранно, другояче казано - национално. Така в рамките на една-единствена седмица в митичната люлка на глобализацията три големи правителства, напълно различни помежду си, обърнаха гръб на глобалната идеология, превръщайки държавата-нация в единствената международна реалност.
Няма никакво съмнение, че национализмът, с добрите и лошите си черти, се завърна неочаквано и триумфално. Ние още не знаем дали той ще стане новата доминираща идеология, но вече знаем, че се е завърнал в цяла Европа под злополучна форма, която напомня ХIХ век - навсякъде националистите са част от правителствата или са начело на опозицията. Но се появиха и положителните форми на национализма в страни като ЮАР и Бразилия, които атакуват големите фармацевтични фирми, за да получат достъп до лекарства срещу СПИН. Тези страни спечелиха победи. Появиха се няколко нетърговски международни договора, в чиято основа са етиката и общият интерес: това са Договорът от Отава за противопехотните мини, Международният наказателен съд и Договорът от Киото за глобалното затопляне. Все усилия, които се стремят към установяване на международно равновесие, в което цивилизацията няма да бъде гледана през призма, независимо дали на пазарната икономика или на националните егоизми.
Само историята може да даде смисъл на всички тези противоречиви сигнали. Но историята не е нито "за", нито "против". Тя просто е. Геополитическата празнотата не трае дълго. Винаги идва нещо да я запълни.

Джон Ралстън Сол
Канадски романист и публицист


Текстът е поместен първо в Harper's Magazine.
Тук го публикуваме със съкращения по Courrier International.