Край на теорията?

От няколко години насам идеята, че на "теорията" й е минало времето, все по-често намира своя къде носталгичен, къде изпълнен с надежди израз в книги, които се опитват да разкажат какво е дошло след това. Заглавията на тези книги или повтарят дословно, или са варианти на фразата "след теорията". През 1996 г. Томас Дохърти издава След теорията, 1999 г. Мартин Маккилън написва Пост-теория, през 2003 г. Тери Игълтън публикува След теорията, тази година Винсент Лийч и Джефри Уйлямс издадоха След теорията: критиката след 1980-те. Тази "пост-теоретична" ситуация вече е отеквала и в текстове на български "теоретици", но не е била тематизирана.
Сборникът Живот. след. теорията предлага добър материал, за да бъде наченато подобно тематизиране.
Редакторите Майкъл Пейн и Джон Шад са събрали в едно книжно тяло няколко разговора с хора, свързани по един или друг начин с "теорията" - Жак Дерида, Франк Кърмоуд, Кристофър Норис, Торил Мой. Разговорите са обрамчени от едно въведение и разгърнат епилог на Джон Шад. С изключение на частта с Дерида, всички тексове се въртят около това има ли или няма край на "теорията". Но какво е "теория"? В ситуацията, за която става дума, теория е онова, което е произтекло от разрастването в САЩ и Великобритания на теорията на литературата в посока на политика, културология, социология, философия, феминизъм и т.н., белязало голяма част от хуманитаристичните дебати от края на 1960-те до края на 1980-те. "Вече не става въпрос за теория на литературата, а за Теория", както казва Франк Кърмоуд, който обаче отбелязва, че теоретично мислене за литературата винаги е имало, и намеква, че говоренето за "време на теорията" е неадекватно, ако решим да не се доверяваме на медийния шум. Медийният шум, разбира се, не може да бъде лесно пренебрегнат, но това, което трябва да е ясно, е че иде реч за конкретен контекст - този на американските и английски университети, в които сменянето на "теоретичните" моди (деконструктивизъм, феминизъм, нов историзъм, пост-марксизъм и прочие) в никакъв случай не може да бъде представително за "глобалното" състояние на теорията на литературата, камо ли за теоретичното мислене въобще. "Хората не четат вече Сартр", казва Торил Мой, обаче ако и Сартр вероятно да не е четен в САЩ и Великобритания, то не е така Франция, например, където определен дебат дори конкретно върху литературоведските идеи на мислителя, никога не е спирал. Но същото се отнася и за онези американски и английски критици, за които Кърмоуд споменава, че са забравени (сред тях Уйлям Емпсън, Нортръп Фрай, Кенет Бърк) и чиито произведения все още са дискутирани в други страни.
Не-четенето и липсата на интерес в определени автори е свързвано с една друга мода от края на шестдесетте - говоренето за постмодернизъм. С отшумяването на тази мода, отшумява и "теорията", която съществува само докато позволява определена постмодерна "игра" и безотговорност. Кристофър Норис настоява, че нещата не стоят точно така, че всъщност много от постмодернистите описват (без да знаят) онова, което в действителност се случва в научните лаборатории, че има четене на постмодерните теоретици, което е сериозно и позволява да се видят много ценни открития в радикално-изглеждащите им дискусии. Норис, който отдавна е избрал за себе си междинната позиция на мост между англо-американската и континенталната мисъл, предприема и предвидимия ход, да покаже как в инак противопоставящата се на постмодерните свободи строгост на аналитичната философия също има проблеми, аналогични на постмодернистичните. Той дава пример с Майкъл Дамет, който с това, че отрича възможността да има истина, когато няма свидетел, се намира съвсем близо до позицията на Хейдън Уайт, за когото историята е единствено онова, което казваме, че е.
Торил Мой от своя стана изтъква друга положителна черта на "времето на теорията" - по-широкото обсъждане на положението на жените. След края на "теорията" мъжете отново могат да се оставят неангажирани с тази тема. Тя критикува хора като Марта Нусбаум за това, че само с промени в декларациите за човешки права (промяна "отгоре"), проблемите на жените няма да се решат, защото има нужда от работа върху съзнанието на самите субекти, от тяхното "ангажиране".
На фона на прекрасните разговори епилогът на Шад може единствено да разочарова с неудачното и невинаги свързано навързване на цитати без контекст, които трябва да му помогнат да каже, че теорията е нещо недотам сериозно и че след теорията теорията е станала живот (или обратното, но не се разбира). Епилогът е пример за този вид писане, който е създал лошото име на "теорията" и е предпоставил нейния "край".
Да се надяваме, че краят не "теорията" е начало на мисленето.

Дарин Тенев

Редактори на рубриката Дарин Тенев и Миглена Николчина






Хетерологии


life. after. theory,
еd. Michael Payne & John Schad, London, New York: Continuum, 2003