IX Истанбулско биенале
на визуалните изкуства
Подвеждащо еднословно, IX Международно биенале на визуалните изкуства в Истанбул семпло назовава себе си Истанбул. Но Истанбул, мислен като урбанистичен факт и представа, като реалност и визия, като carpe diem и метафора на срещата между различни култури - имперската и републиканската в самата Турция, западната (европейска) и източната (ориенталска), между културата въобще и рефлексиите за нея в началото на XXI век. Кураторите Charles Esche (Холандия) и Vasif Kortun (Турция) с асистенти Esra Sarigedik и November Paynter избират този (не)претенциозен знаменател да събере смислите в тазгодишното издание на източната алтернатива на прочутото Венецианско биенале, каквато се ласкае да бъде художественото събитие край Босфора. И ако в практиката на световните биеналета преобладават критичните анализи върху техния Slogan, бил той умозрителен, ограничен, неорганичен, повърхностен, многословен, тенденциозен и т.н., то формулировката за творческите намерения на IX Истанбулско биенале се приема без обичайните нападки. Може би защото и посоките на разсъждение за форума импонират с текстове, диалогично заложени в каталога, многобройните прес-материали и специалния пътеводител. Внимателно обгледани и добре онагледени (графичен дизайн и печат Goethe - Institut), те единогласно се стараят не да опишат, а да изразят стремежа за един модерен поглед от Изток към взаимовръзката изкуство/действителност. В този смисъл амбицията за модерност е онази основна характеристика, с която Истанбул 2005 иска да бъде запомнен и това внушение многопластово се наслагва във всички проявления на обзорното художествено начинание край Босфора.
Най-напред би трябвало да се подчертае качеството на неговия Art Management, за който космополитният свят без граници на модерната менталност е само отправна точка към огромна организационна работа с железни принципи. И понеже тук става въпрос за висши категории, като изкуство и имидж, Истанбул умело използва постиженията на актуалния Art Management, за да мотивира институции/институти/печатни/електронни/web медии/куратори/галеристи/изкуствоведи и, разбира се, художници за работа в екип, да привлече финансовата подкрепа на мощни спонсори, да разработи комуникационни стратегии, включващи най-добрите техники за въздействие, и да приведе в крайна сметка цялата тази машина в действие. Дългият списък на спонсорите започва с Министерството на културата и туризма (!) и мощната Фондация за изкуство и култура, която стои и зад други престижни международни артфестивали в Турция; той продължава с Finansbank, Akbank, Deutsche Bank, Garanti Bankasi, Hedeff Alliance, DHL, British Council, The Ford Fondation, Bundeskanzleramt Germany, EU - Culture 2000, Korea Fondation и т.н. За специалното събитие са ангажирани високи професионалисти в теорията и практиката на изкуството, автори, преподаватели, директори на престижни галерии и музеи, куратори на международни изложби и (особено важно) - на биеналетата на изкуствата във Венеция, Берлин, Сао Паоло, Йоханесбург и пр. Без съмнение световният елит от законодатели в модерното изкуство обръща все по-голямо внимание на сравнително младото Истанбулско биенале - Francesko Bonami, (Италия), художествен директор и основен куратор на юбилейното 50-то издание на Венецианското биенале през 2003 г., журира и води панели през тази година на Истанбулското биенале, чийто главен куратор Vasif Kortun (Турция) пък беше член на журито на Венецианското биенале, Roza Martinez (Испания), куратор на VIII Истанбулско биенале, е селекционер на съпътстващата биеналето първа изложба в Istanbul Modern - открития преди няколко месеца стилен Музей на модерното изкуство (неузнаваем като пристанищно хале и изложбено пространство от предишното биенале), съизмерим с големите световни образци. (За нещо подобно България може само да си мечтае.)
В атмосферата на творчески обмен и модерна приемственост се вписва и следващото достойнство на тазгодишния артфорум в Истанбул, свързано с курираните от Gruppo A12 изложбени пространства. Италианските архитекти с международна кариера и признато присъствие на Венецианското биенале доказват и в Истанбул умението си да улавят духа на мястото, като прехвърлят интелектуални мостове между миналото и настоящето, без да цитират буквално традицията. Съзнателно Gruppo A12 извежда извън експозиционната територия на биеналето обектите, обременени с традиционната историческа/ориенталска памет на Истанбул, оставяйки миналото да присъства само като реминисценция в модерния образ на мегаполиса. Именно това внушение постига комбинацията от Antrepo 5 (пристанищен склад), Deniz Palas Apartments (стара барокова сграда с неремонтирани апартаменти за продан), Tobacco Warenhouse (изоставен тютюнев склад), Garanti building (луксозна банка), Plattform Garanti Contemporary Art Center (Център за съвременно изкуство) и Garibaldi Building (модерна офис сграда), заедно с Istanbul Modern и още десетина други галерии, места за performance, workshops, дискусии (9BTalks), паралелни програми, симултанни проекти, концерти и всичко онова, което е част от вълнуващото мега-преживяване, наречено Биенале. Изпитанието на въображението, сетивата и издръжливостта, на които едно биенале винаги подлага зрителя, Gruppo A12 разнообразява чрез посочената смяна на нелицеприятни с лъскави експозиционни зали.
Резултатът е интелектуално напрежение, което не само кореспондира с основната идея на събитието (многоликия мегаполис автентично), но привнася и освежаваща драматургична нотка в безкрайното обикаляне от едно място на друго. На същия замисъл очевидно служи и цветното хрумване да се разграничат изложбените територии от околния контекст с наситен розов цвят, близък до ислямската флорална орнаментика, а защо не и до розовия писък в световната мода от последните години. Опознавателно розово като географски ориентир в изкуството- защо не? Забавно (полезно - това също), дори винаги е модерно.
Така или иначе, безспорният акцент на Истанбулското биенале е Тук и Сега и той присъства навсякъде - от каталога, чийто фотос предлага поглед от въздуха към плътно застроен с високи сгради голям град (чужденецът би могъл да разпознае Истанбул може би само по сливащата се някъде с хоризонта вода), до модерната дискотека New Yorker, определена за неформални срещи в рамките на биеналето.
Амбицията си за модерност IX Международно биенале на визуалните изкуства в Истанбул проверява най-вече в трактовката на действителността със средства и критерии, адекватни на съвременността.
И ако класически постулати, като непреходност и вечност на изкуството, са нерелевантни за модерната естетика, ако Идеалът и Красотата отстъпват пред Контекста и Концепта, то и Истанбулското биенале не прави изключение от тези тенденции. Ето защо, следвайки не толкова своето inspiratio, колкото своето ratio, то афишира откровен пиетет към социално-политическото и отстоява правото си да търси/изследва/критикува/
иронизира, ако се налага дори да демистифицира смисъла на материалния свят. Прави го не самоцелно, а заради въздействието. Въздействието върху зрителя/съучастника, който (за съжаление) все по-често предпочита да бъде агресивен вместо реактивен, да потребява (материално), вместо да остойностява (духовно) и дори да поставя знак за равенство между полюсни явления в онзи краен вариант (кой точно?) на масовата култура, с която (въпреки всичко?) автор и зрител уютно си съжителстват. Тук провокацията на интерпретативното усилие изисква съавторство и взаимност, а те по веригата на комуникационната теория биха могли да предизвикат желания ефект на промяна, който превръща обратната връзка в градивно общуване. Общуването, което се случва не толкова често, колкото често говорим за него, а когато се случи, закономерно се превръща в събитие. Нарочено и подготвяно като такова събитие, Истанбулското биенале наистина се случва и основанията за това твърдение са немалко.
От общо 53-ма участника (отделни художници и творчески групи от Европа, САЩ, Палестина и Израел), половината се отзовават на поканата за няколкомесечно пребиваване в Истанбул, за да създадат тук своите произведения за биеналето. Независимо дали познават (или не), дали одобряват (или не) културата на Изтока, дали идват от индиферентна (или нетолкова) към съвременната турска политика държава, дали са с християнско или мюсюлманско вероизповедание и дали въобще имат отношение към религията, техните предварителни нагласи задължително се конфронтират с реалния живот на многоликия мегаполис. Разминаванията между мислено/намерено; клише/факт; непознаване/разбиране; отрицание/одобрение и пр. раждат произведения, изследващи зони на границата между преди/сега; старо/ново; лично/социално. Резултатът е придобита опитност и преживяно изкуство, което инкорпорира виждането на другия/различния/чужденеца в интимната представа на града за самия себе си.
Да погледнеш себе си с очите на другия днес е толерирана, но нелесна практика, защото, в противовес на естествения инстинкт за самосъхранение, тя дава шанс на инвазията. Както в доста наивната, но показателна видеотворба на Pilvi Takala от Холандия. Младата художничка се надява да предизвика смут у ориенталеца, като нахлува в любимото му кафене, придружена за всеки случай от турски приятелки - всички поразголени в обичайните (но за европееца само!) летни дрехи. И ... какво разочарование! Не се случва нищо особено, като изключим някои неодобрителни погледи и приглушени коментари, които застигат на изпроводяк героините на този безславен сюжет. Кафенето, както осезателно усеща и авторката, вече не е светая светих само за турския мъж. Което съвсем не означава, че му е приятно да нарушават правилата в предопределено му от ориенталската традиция място за социализация и релаксация. Защото (проникновено се сещаме ние, комшиите) какво друго са пиенето на кафе, прехвърлянето на топчета от броеница, пушенето на наргиле и придружаващата всички тези приятни дейности раздумка...
Независимо от (или тъкмо поради) различния краен резултат, всички произведенията на авторите, работили ad hoc в Истанбул, доказват успеха на художествените акции с опознавателен характер. Без съмнение мегаекспериментът се радва на вавилонската шарения в експозиционните зали, прегръща охотно артистичния хаос от идеи, подсмихва се на добрите хрумвания и приема останалите (повечето) като необходима мярка за сравнение, примирява се с пренебрежението към живописта, спъва се в кълбата от кабели, правещи video art-а възможен, запушва уши от неговата вездесъща звукова агресия, пита се кога все пак грозотата е здравословна, бърчи чело пред (уж) претенциозните инсталации, а ако не разгадае смисъла им, търси словесен ключ към видяното/неразбраното. Няма ли такъв, забоден/провесен/мушнат някъде наблизо, се допитва до каталога или направо се отказва да диогенства, стигайки по емпиричен път до библейското откровение за словото, без което визията, колкото и съвременна да е, не може (понякога). Как иначе би могъл да свърже вилиците като висящи обекти в пространството с видеозаписа на певеца, ако не прочете обяснението. То разказва за кюрдски изпълнител, заявил пред музикални критици, че иска да напише най-хубавата кюрдска песен, а те му се подиграли, като го замерили с вилици...?! Певецът обаче създал своята песен и тя се превърнала в кюрдски химн. Интересен сюжет с притчов характер, базиран върху действителен случай, но едва ли вилиците и видеото са достатъчни, за да го превърнат в концептуално изкуство.
Бихме могли обаче да разсъждаваме и по друг начин. Ако дори само една малка част от публиката на Истанбулското биенале (особено европейската) си направи труда да се запознае с тази инсталация, тя може би ще развие сетива за съдбата на кюрдския народ, третирана рядко, и то едностранчиво събитийно, от европейските медии. И ако тази публика при следващия сблъсък с кюрдска тематика прояви дори само любопитство, излиза, че инсталацията отключва емоция, разрушава клише, респ. комуникира с аудиторията и без да притежава особени художествени качества, постига въздействието, към което се стреми и всяка уважаваща себе си концептуална творба. Какво пък - прелестта на модерното изкуство (в известна степен) се крие тъкмо в неговата изострена субективност/
сензитивност/селективност като територия за интелектуално партньорство между автор и зрител.
Партньорството домакините извеждат като условие за толерантност и приемане на другостта в глобализиращия се свят, което адекватно кореспондира и с отдавнашната кандидатура на Турция за членство в Европейския съюз. Трудните преговори, започнали на 03.10. т.г., се очаква да сверят европейските изисквания с турските позиции. Неслучайно Истанбулското биенале посвещава една от дискусиите си на кипърското участие с Leaps of Faith, откроява дейността на Center for Contemporary Arts - Afghanistan, попрекалява дори с допускането на произведения, шумно ангажирани с двете гледни точки в израелско-палестинския конфликт и дава възможност за изява на повече автори от Изтока, отколкото обикновено практикуват биеналетата в други географски ширини.
Признавам тук пристрастието си към експресивния, повече от двуметров фотос на турския автор Buraк Delier, от който ни гледат огромните очи на туркиня, забулена с европейското знаме като с чадор... Наистина само изкуството може да си позволи кощунството да замени строгата ислямска молитвена дреха с европейските звезди! Не/озаглавената творба Untiteled импонира най-вече с подтекста и внушенията си, постигнати само със средства на модерната визия - една Европа Ханъм в Зоната за гостоприемство (Hospitality Zonе) на Antrepo 5.
Недалеч от очарователната домакиня, на скромен пиедестал са застанали и два гумени ботуша в червения цвят на турския флаг с полумесеца и звездата, взети очевидно назаем, за да послужат за шпори... Един турски телевизионен оператор усърдно търси различни ракурси към този обект и на мен ми се иска да разбера неговото тълкуване, но колегата, за съжаление, не владее друг, освен родния си език.
Моментната ми неудовлетвореност веднага компенсира творческата група IRWIN, която е запазила цяла експозиционна стена за интелектуалните си занимания с модерна иконография (техен термин) From Was ist Kunst to Ikons. Известните художници от Любляна оформят стила си още в Титова Югославия и оттогава досега не спират да забъркват в своята динамично-иронична игра какви ли не идеи, символи и арте/факти на вярата- от вярата в Бог до вярата в демократичното общество. Като големия кръст (може би за храброст), изграден от материални Lego-тухлички, заобиколен от множество мънички изтребители (колаж с документални фотоси), които с нищо не заплашват кръстния знак, освен може би с това, че имат същата форма... Или като другия кръст, който виси над елен с красиви рога и провокира алюзия за идентичност (и кръстът, и рогата се носят)...
Следвайки метафоричния си стил, артистите логично смесват различни техники (живопис, колаж, фотография, инсталация), упражнявайки и по този начин чувството си за хумор и дистанция спрямо манипулацията в нашата цивилизация на масовата култура. Е, на тази творческа лаборатория не са чужди както сочните вицови хрумвания, така и незлобивата подигравка, саркастичният присмех и други подобни, недотам хрисими нашенски черти, но... какво би правил без тях регионалният балкански чар?!
На българските представители Недко Солаков и Даниел Божков балканското не им личи - техните творби са подчертано космополитни и в това едва ли има нещо чудно. И двамата регистрират немалко участия в международни биеналета, и двамата работят отдавна извън България, разликата е може би само в предпочитанията им - на Солаков към Западна Европа, на Божков към Америка и Турция. Любопитно е да се разчете културното влияние на географския контекст - докато Солаков се (само)забавлява с умозрителна естетика на грозното, Божков прагматично използва конкретиката, за да я превърне в изкуство, близко до най-добрия PR.
Солаков представя Art & Life (in my part of the world) или Изкуство & живот (в моята част от света) в една от запуснатите стаи на Deniz Palas Apartments с изглед към Златния рог. Специална конструкция, затрупана с боклуци, изразява мегапретенциите на едно мъничко произведение на изкуството (peace of art), което решава да се пресели от недостойната за неговото величие кухня в най-светлата стая на апартамента, но установява, че и там посетителите не се вълнуват от неговия (на изкуството!) статут, а от пейзажа... Сюжетът, разказан/написан от peace of art върху една от стените, страда от досадно многословие и с/мисъл, вероятно в подкрепа на художествения замисъл.
Съвсем различно ухание (в буквалния смисъл) има творбата на Даниел Божков - неговият Eau d`Ernest/Парфюмът на Ърнест съдържа мускус, бергамот, българска роза и други аромати, които преследват (по автора) такива фини внушения като мъжественост, може би доза агресивност, в комбинация с благородство, лукс и известна трагичност... Защото прототипът на Ърнест в Eau d`Ernest е самият Ърнест Хемингуей, който през 1922 г. отразява Гръцко-турската война за Toronto Daily Star от Истанбул, където отсяда в Buyuk Londra Hotel.
Историята и хотелът (запазил стилната си мебелировка от онези години) вдъхновяват Божков и екип от парфюмеристи/дизайнери/музиканти/рекламисти, които сътворяват/продуцират/промоцират един от запомнящите се артефакти на IX Международно биенале на визуалните изкуства в Истанбул. Няколко пръски от аерозола (150 Euro в Турция) върху баджа на акредитираните за биеналето представители на мъжкия пол (само!) разнасят благоуханието и поразмиват (поне в представите на дамите) границите между романтично-трагичния образ на Хемингуей и естетско-светската автентичност на performance-а в Buyuk Londra Hotel...
Витално-прагматичното вдъхновение на Даниел Божков вече го е осенило за следващото му произведение, прокарващо нови космически пътеки - мед от Русия, предназначен за първите космически туристи през 2007 г. Изкуството наистина няма граници, днес дори реалните граници са в неизгодно обществено-политическо положение, така че въображението, както никога досега, празнува своя (без) крайно демократичен статут. А любителите на конкретиката ще трябва да се задоволят с утешението, че границите, поне като семантика за обяснение на безграничното, няма да изчезнат. Без тях например не биха могли да бъдат описани неуловимо-прозирните интерференции в ефирните творби (водни бои, гваш върху платно) на Silke Otto-Knapp (Германия) в Deniz Palas Apartments. Нейното изкушение/постижение е бялото - на границата между действителността и измислицата, на границата между цветовете и (по някакъв особено сензитивен начин) на границата със самото себе си.
Границите ще ни трябват, за да разберем и Докосване-то (Touch), DVD, инсталация на Janine Antoni (САЩ) - момичето, което балансира върху въже точно на пресечната линия между морето и хоризонта.
Същото е валидно и за Untiteled на Anish Kapoor (Fiberglass, wood and paint) - едно великолепно произведение, издържано в изисканобелия цвят на еднаквостта, което загадъчно се намесва в равномерната съвършеност на облото, за да го изкриви навън/навътре и обратно. Вдлъбнато/изпъкнало като оптическа (но не естетическа) измама, която просто те подтиква да я докоснеш, защото се съмняваш дали всъщност я има ...

Двете творби са част от Centre of Gravity на кураторката Rosa Martinez, която в тази първа изложба на Музея за модерно изкуство Istanbul Modern, съпътстваща IX Международно биенале на визуалните изкуства, показва наистина какво означава модерно изкуство от най-висок ранг. Произведенията на именити художници от цял свят и от последните няколко десетилетия представят своите концептуални и естетически светове, които, макар и различни, съжителстват хомогенно в едно общо пространство. Сигурно защото вътрешната им хармония е предпоставка за външната. Хармонично въздейства дори деструктивното (Hаmmering Out, video, DVD) при Monica Bonvicini (Италия) - чук разрушава стена с хипнотизираща последователност, след което стената (без никакви визуални обяснения) се възстановява и рушенето продължава. В антиподен ритъм се повтарят съзидание/унищожение -An old Argument, според Bonvicini.
Въобще на тази изложба с крайно одобрение или отрицание се сблъсква единствено предизвикателният video performance Развратник (The Goat) на Pilar Albarracin (Испания), който интерпретира атавистичното във фламенкото, мита и повторението/изкривяването му в масовата култура.
Found a Mental Connection/Дали се е осъществила менталната среща, пита по-нататък в притчовата си инсталация (iron brudge, plastic animals, holy books) Maria Wirkkala (Холандия), която пре/населява един дълъг железен мост (ограничен в двата си края от Библия и Коран) с животни, тръгнали от Изток и Запад един към/срещу друг...
Метафориката за Истанбул като гравитационен център работи безотказно на всички нива - география, философия, религия, архитектура, изкуство и, разбира се, политика, особено във високоактуалния обществено-политически контекст - началото на преговорите за членство на Турция в Европейския съюз.
След 40-годишни усилия една безспорно щастлива новина за съседите, които все още не знаят, че ще им се наложи да коригират значително традиционната си представа за преговори като компромис от двете страни. Но да оставим бъдещето. Сега и Тук е важен знакът, че амбицията си за модерност Турция транспонира и на нивото на модерното изкуство с IX Истанбулско биенале - едно мегасъбитие с рецептори за автентичност, географски ориентирано с художествени средства, толерантно към различието, диалогично към култури и етноси, документално за сегашния етап от развитието на изкуството и искрено за всичките свои красиви или некрасиви лица. Което е достойнство и опит да надраснеш себе си. IX е по-събрано/аналитично/автентично, по-модерно от VIII Истанбулско биенале. IX Истанбулско биенале е и достатъчно умно, за да не се сравнява с други биеналета, още по-малко с Венецианското. Което не пречи да му отправи своеобразна артистична реплика, като си върне прочутата квадрига с конете от фасадата на базиликата Сан Марко във Венеция, открадната през 1204 г. от Константинопол.
Експонирани сред лукса на Garanti building в Истанбул, прекрасните коне стоят подчертано модерно. Пък и са у дома си.

3.10.2005

Виолета Тончева



Публикувайки текста на Виолета Тончева, държим да отбележим, че мнението на редакцията за представените от българските автори творби на Биеналето в Истанбул коренно се различава от нейното.
Недко Солаков, верен на себе си, създава произведение, което разклаща сигурността на зрителя, запращайки го на границата между реален и виртуален контекст, докато парфюмът на Даниел Божков съдържа предимно словесни съставки... Държим да отбележим също, че текстът беше предоставен на вестника без уговорката, че ще бъде публикуван преди това в liternet.bg. Култура