Биеналето за съвременно изкуство с тазгодишно заглавие "Истанбул" ме разходи из района около Галата и Таксим, за да мога да добавя още спомени в архива си. Това включва бродене с карта из непознати улици и улички и възторг при откриването на всеки следващ обект, обозначен с розова маркировка. След това изкачване по стълби, преминаване от стая в стая, надникване зад завеси и през прозорци.. Желанието на кураторите да изберат самия град като тема дава невероятно голямо поле за интерпретации. Откриването му като подтекст в едни работи се разчита лесно, в други е неоткриваем, но пък именно в това се крие разнообразието.
Изложбата представи отново калейдоскопична смесица от всякаква живопис, видео, инсталации, обекти, пърформанси, рисунки върху стени, фотографии, музика... Някои от тях разглеждат актуалните проблеми, разтърсващи глобалния свят, други изявяват лични усещания на тема Истанбул или се занимават със случки от националната си история.
Критерият ми за възприемане на всичко това се базираше върху личната категория за хубаво и лошо, или иначе казано преценявах според принципа харесва ми, не ми харесва. Допадна ми например видео, в което авторът беше монтирал кадри, заснети в продължение на дълги месеци от една и съща точка в Истанбул. Прожектирани на бързи обороти, те показваха многократни изгреви и залези, луни и слънца, забързани фериботи и хора, смяна на сезони и всичко това танцуващо в ритъма на виртуозни ориенталски ритми. Силно въздействаше и инсталация, представяща оръжия от папие маше, изработени от статии в различни вестници, отразявали тероризма.
Цялостна професионална оценка на качествата на Биеналето ми е трудно да направя, дори не искам да опитвам. През цялото време се абстрахирах от ангажиращата си позиция на изкуствовед и се разтапях в чистото удоволствие да бъда обикновен зрител. Краткостта на времето не ми позволяваше да гледам всичко с достатъчно съсредоточено внимание. Разсейваха ме гледките през прозорците, които показваха ту Златния рог, ту заден двор с полусрутена къща или висок модерен хотел. Постоянно се изкушавах да правя сравнения между българския (европейски) и турския (ориенталски) манталитет. Колко ние би трябвало да сме по-напред... Разликите в много отношения са смазващи. Като погледнем само факта, че там вече има (от края на миналата година) огромен модерен музей на съвременното изкуство - с постоянно изложена историческа сбирка от турско изкуство (живопис и скулптура) и пространство за гостуващи експозиции, където в момента се откри изложба от световноизвестни имена. А и самото биенале, което е сред важните в света... Остава ни утехата, че имаше двама български участници - Недко Солаков и Даниел Божков.
И така вторият ми опит да видя максимално неща за минимално време в Истанбул приключи. Успешно по отношение на количеството, но в качествено отношение се доближава до провал. Този подход обаче сякаш ми позволява да получа глобално усещане за града, за Истанбул като цялост, за кипящият и никога не заспиващ негов живот. Бих могла да изредя доста редове само с прилагателни, за да го опиша, но едва ли ще са достатъчни, а не е и нужно. А и всеки има свой Истанбул.

Светла Петкова