Все по-далечния (за нас) свят

Новият симфоничен оркестър откри сезона си както подобава - с внушително дипломатическо присъствие, с достатъчно екселенс-поздравления, за да бъде удовлетворен и най-светският вкус, с всичко, което би било съвсем в реда на нещата на място, където субординацията в социума е начин на живот и мислене. Тук не е така и, допускам, заради това някои галантни жестове изглеждаха като прелюдия към пиеса, която в староселска и новобогаташка България винаги изглежда нелепо.
Но не това бе най-интересното в концертната вечер. Не знам дали публиката разбра какво точно се случи, но в първата, френската част на програмата на концерта бе представена (може би за първи път) една композиция, придобила голяма известност навсякъде по света - и това е посветеният на Мстислав Ростропович концерт за виолончело и оркестър "Tout un monde lointain..." ("Съвсем далечен свят") от френския композитор и наш съвременник Анри Дютийо (1916). В екстремния дефицит на съвременни (класически) звуци, в който живеем, идеята за представяне на подобна творба в редовен концертен цикъл е повече от добра. Поставена след Ноктюрните на Дебюси, тя бе съвсем на място като естествено продължение на идеята за френския модерн. Не видях шокирани или отегчени лица сред любителите на консонанса, които бяха в изобилие в залата. Мисля си, че музиката на Дютийо, която тук звучи на живо (и то предимно в камерни формации), може би веднъж за десетилетието по някакъв начин "заговори" на консервативната българска публика. Самият композитор никога не е бил в приоритетите на привържениците на музикалния прогрес - считат го за не особено оригинален. Въпреки че е написал великолепни творби, че музиката му поразява с идеите за овладяване на пространството и с великолепието на багрите си.
Може би постимпресионист, а може би просто французин, Анри Дютийо е признат в тази част на музикалния свят, където се радват на темброва, на цветова щедрост и органичност на таланта. Където ценят ставането на формата в момента - вариационно-циклична; където структурата сякаш те изненадва непрекъснато, за да разбереш накрая доколко всъщност традиционна може да изглежда тя. В този смисъл името на Дютийо липсва от редица германски изследвания-стандарти, но от това музиката му нито става по-малко популярна, нито обеднява откъм идеи.
Този концерт си е поискан от Ростропович в момент, в който Дютийо искал да пише балет по "Цветя на злото" от Бодлер. Преди това Игор Маркевич дал идея на Дютийо за виолончелов концерт - нещата някак съвпаднали. Балетът не се състоял, състояла се поезията на Бодлер чрез солиращото чело и стиховете му завибрирали по един изумителен начин. От световната си премиера през 1970 г. с Ростропович (негова е и редакцията на соловата партия) композицията се радва на много добър прием, същевременно и на доста регистрации (тези с Ростропович, Пергаменшчиков, Мьорк са сред познатите).
В подхода си към творението Дютийо е последователен по отношение рефлексията между изкуствата. Така, както в предишни композиции греят багрите на Ван Гог например, тук заглавието на произведението е взето от стихотворението на Бодлер "La Chevelure" - "Съвсем далечен свят, отсъстващ, почти мъртъв". Дютийо настоява на настроенията от различни моменти от "Цветя на злото" и това е линията на изпълнението.
Солистът Джон Коен, както разбирам от биографията му, член на Филаделфийския оркестър, е инструменталист с много възможности. Това улесняваше преливането на виртуозните задачи на партията в игра на багри; бе много гъвкав и в отношенията си с оркестъра. Бе също много разнообразен в своята собствена изразност, с което допринесе и за общия звук в оркестровата партитура. За съжаление не бе по силите на оркестъра да просветне цялостният колорит на партитурата на Дютийо, нещо, което е много трудно за оркестър с непостоянна практика в строежа на съвременна звукова материя. (Впрочем преливането, играта с тембрите се оказа трудна задача и в "Ноктюрни" на Дебюси - а на дамския хор към Софийския университет с диригент Венеция Караманова изобще не е било поставяно като задача, изглежда). Във всеки случай, общото впечатление от изпълнението е за една почтено свършена (в рамките на дадените възможности) работа. Струва ми се, че непознавалите до този момент композицията добиха представа за нейния характер, за емоционалната красота и отчасти за деликатните пространствени решения на този голям творец на ХХ век.

Eкатерина Дочева







Крешендо/
декрешендо