Митологиите ни
Въпреки че имаше плахи лакардии, тазгодишният "Златен ритон" мина по-делово от обикновено. Петнайстото му издание не бе особено многолюдно откъм публика и гости, но пък превърна присъстващите критици в черноработници на документалното кино - от сутрин до вечер в зала "Москва" на Новотел "Пловдив", а навън слънцето грее ли, грее... и Марица блести ли, блести... Повечето филми не разрешаваха да ги напуснеш, тъй като дори и най-слабите артикулираха реакции на националния характер по време на оцеляване. Прави впечатление, че не само водещите ни документалисти и тези от регионалните тв-центрове в Русе и Пловдив, а и все още несръчните им колеги от "Евроком" проявяват любопитство не към бутафорно-жълтото злободневие, а към сериозни аспекти от днешното състояние на българското самочувствие.
Въпреки че бяха с 14 по-малко от предишното издание, филмите в конкурса отново бяха доста (61), избрани от селекционна комисия (Людмила Дякова, Карин Янакиева и Мила Петкова). Въпреки че всяка година недоволстваме от качеството на прожекциите, и сега имаше тегоби със звука, а първия ден дори токът спря - безпрецедентен случай в историята на Новотела.
Ревизия на митологиите според мен бе смисловата доминанта на фестивала. Независимо от обектите, жанра и качествата на произведенията, цялостната визия за днешното състояние на българския манталитет е като своеобразна възстановка - и като профилактика на спомена, и като художествен подход към материала. Заниманието с мита в парадигмата "митологизация/демитологизация" се експлицира на екрана във всякакви вариации: "България: база данни" на Юлий Стоянов, "Служебен защитник" на Андрей Алтъпармаков, "Другарски срещи" на Иван Цонев, "Възстановителна репетиция" на Светослав Овчаров, "Корабите са пълни" на Костадин Бонев, "Великото сбогуване" на Коста Биков, "Подмяната 10-ти" на Красимир Михайлов и Пламен Петков...
"България: база данни" е капитален проект. Маестрото е работил над него три години и е вложил огромна енергия и въображение. Отправната точка е честване на 3 март 2000 пред НДК и тарапаната за национални знамена, раздавани от клуб "Възраждане". От екстериор и шарен балон Юлий Стоянов влиза в търсачката Google и "вади" разни факти и фикции от новата българска и световна история, а в жилавото тяло на нацията се оказват имплантирани какви ли не вредни чипове, предопределили жалния ни имидж в европейски контекст: слуги или шпиони... Могъщият архивен арсенал е монтиран като сардоничен пъзел на българските провали: стари ленти и днешни реклами, биволи и корони, Чърчил и Джеймс Бонд, елити и глупости, Бърнард Шоу и Хрушчов, дворци и Руритания, но най-прогностичното в целия филм засега е репрезентацията на Симеон на фона на Хъмфри Богарт и "Казабланка". Днешна София от екрана е представена като гигантска инсталация на българската евроинтеграция с тефтерчето на Левски ("Народе????"). "България: база данни" е безпощадна епикриза на хроничните народопсихологични грешки, но на моменти скепсисът му изглежда преднамерен, а друг би казал - манипулативен.
Затова пък "Другарски срещи" е далеч по-скромен и крайно безхитростен проект - дългогодишният оператор и режисьор Иван Цонев събира малцината си останали съученици от випуск 1950 на механотехникума в Казанлък. През техните изповеди и през "запечатаното време" от кинохрониките и от други техни другарски срещи, филмът "преговаря" миналото и ревизира митовете на соца с травматична ретроспективност и трогателна интимност. В "Служебен защитник" (2003) Андрей Алтъпармаков продължава своята просветителска мисия да възражда чрез архивите забравени присъствия в българската история. Този път в крупен план е Илия Цанов - първият български адвокат още преди Освобождението. С ерудиция и кураж той успява да се наложи над турския съд и спасява от бесило 18 участници в Априлското въстание, ала по властния български закон не му е съдено да бъде признат от своите... Посланието е още по-спазматично в контекста на спокойния тон и стройния ритъм на филма.
В "Корабите са пълни" на Костадин Бонев (2005, сценаристи Влади Киров и Владимир Игнатовски, оператор Константин Занков) се обглежда друг мит - за Холокоста. В случая става дума за сухопътно-водното "изнасяне" на еврейски деца в началото на 40-те години на миналия век от Будапеща за Палестина и преминаването им през България. Събран е респектиращ документален материал от хроникални кадри, фотоси, факсимилета..., но най-въздействащи са живите присъствия на десетина от участниците. Любопитна е фактологията на това спасяване: фалшивите паспорти, намесата на българските чиновници, самият трансфер и след това... На моменти разказите стягат гърлото, ала бъбривата необузданост на монтажа размива важността на темите. Не е за вярване, че режисьор на филма е Коце Бонев - един от най-вдъхновените майстори в организацията на документалния материал. Закономерен бе въпросът към него от Светла Иванова: "За какво е този филм?". След дискусията той обеща, че ще го преработи. Така предимствата на новите технологии отместиха носталгията по 35 мм.
След като на миналия "Златен ритон" двама класици на документалното кино направиха равносметка през монтажа на собственото творчество с "Обикновен (социализъм)?" и "Истината е една: две истини няма", този премина в спомен за отишлия си дни преди откриването Никола Ковачев, а Стилиян Парушев бе герой на нежния филм "А беше време..." (2004, сц. и реж. Анна Петкова, оператор Георги Ангелов). Той бе част от обичайно обилната "портретиада" на "Ритона" (доминирана от БНТ) и един от двата филма, посветени на кинаджии. Другият бе "Един киноман в началото на века" (2005, сц. Боряна Матеева, реж. Петър Одаджиев, оператор Емил Пенев) и се превърна във фестивалния куриоз. Фокусиран в "клиничния" киноман Георги (Жорето) Ангелов, филмът следва маршрутните капризи на своя обект, заобикаляйки дупките на трафаретния портрет. Нищета, свобода и мании се надцакват без умора, а през вербалната абсурдност лъсва изкорубената ни (кино)действителност. Неизбежно е да провидим връзка между този филм и "Като на кино" на Юлий Стоянов ("Златен ритон" `99) - той бе посветен приживе на Стефан Власков, когото Жорето афишира като свой кумир (заедно с Тони Андрейков и вуйчо си Радой Ралин)... "Един киноман в началото на века" промени и отношението към самия му обект. И не само моето, предполагам.
След като на миналия "Ритон" Светослав Овчаров бетонира славата си на виртуоз в екранизирането на архива дори в "поръчков" филм като "Похвално слово за българския консерватизъм", посветен на един от съзидателите на българската държавност Константин Стоилов, сега той лансира нов ракурс към документалното БНТ-"портретиране" с "Възстановителна репетиция" по случай 70-годишнината на Любен Гройс (вж. "Култура", бр. 14 от 2005).
Енергийното градиране на реминисценциите за театралния мит Гройс на участниците, облечени в убийствените костюми на Елена Камбурова и ситуирани в пясъчната сценография на Веселин Ковачев, в кинотекста на фестивала ми изглеждаше по-внушително. Присъствието на Цветана Манева и Явор Милушев на дискусията пък добави градус към възприятието на филма.
Щом става дума за занимание с митология, невъзможно е да подмина "Великото сбогуване" (2005) на Коста Биков, посветен на Георги Божилов-Слона. Това не е просто монтажен филм на страстен фен, а благоговейно съграден виртуален концепт на общуване между две легенди отвъд времето: Слона и Константин Павлов. Стихията на грамадната поезия, писана преди 30 години, се наслагва върху неистовата живопис, рисувана до края. Вълнуващо. След като на миналия "Ритон" бе член на журито, сега Елдора Трайкова се представи с два филма: "Гласове" (2004, вж. "Култура", бр. 17 от 2004) и "Парк за танцуващи мечки" (2005, вж. "Култура", бр 25 от 2005).
Написани от Асен Владимиров и феноменално заснети от Емил Христов, те разтварят атрактивен прозорец към днешното българско оцеляване (и евроинтегриране) от два полюсни ракурса: извисяването през песента въпреки мизерията в "Гласове" и окаяността (на мечки и хора) въпреки "освобождаването" в "Парк за танцуващи мечки". Неведнъж съм писала за животинския нюх на Елдора Трайкова за кино, но в тези филми (и особено в "Гласове") тя стига до френетична полифония на стоическия български дух. "Досега мразех филми с фолклор. След "Гласове" ще гледам всеки филм с фолклор", заяви на дискусията Искра Божинова. Според мен това бе Филмът на фестивала.
Друг травматично-оптимистичен ракурс към днешността ни е "Нашите деца" на Петър Попзлатев (2005). Той ни запраща в Белмекенската наркокомуна, където момчешката креативност и воля за оцеляване сякаш се състезават с вековното планинско величие на средата, прекрасно заснета от Антон Бакарски.
След като на миналия фестивал "Веселите момчета" на Светослав Драганов ни запозна с незрящите музиканти от едноименната наша улична група (понякога спирам да ги слушам в подлеза на Булбанк), сега "Невиждана история" (2005, сц. Васил Барков, реж. Ивайло Симидчиев, оператор Иван Тонев) ни представи слепи момчета, които тренират източни бойни изкуства. Те настояват да бъдат възприемани като пълноценни личности, а "разтроената" визия на филма проектира въображаемите им светове. Този креативен дух излъчва и "Изкачване" (2005) на Пенка Монова и Влади Ковачев. Голямата разлика е, че героят на филма Боре (тенисист, паднал от шестия етаж) е зареден с огнестрелна виталност, способна да покори не само женско сърце, а и корта на Параолимпийските игри през 2008. Волята за оцеляване след инсулт и инфаркт - като медицинска методология и човешка практика - е и в центъра на корпоративния филм "Да избереш живота" (2005) на Станислава Калчева. (Така и не стана ясно защо БНТ не е предложила в конкурса нейния филм за Петър Увалиев).
След като на миналия "Ритон" "Чия е тази песен?" на опитната Адела Пеева участва в конкурса след доста фестивални аплаузи, сега това се случи на дебютанта Андрей Паунов с "Георги и пеперудите" (2004, оператори Борис Мисирков и Георги Богданов). Той лансира креативната философия на психиатъра д-р Лулчев като неизтощим хепънинг из българския абсурд. Атрактивен филм, където смях и глад, лудост и норма се припокриват в ниската гледна точка, а музиката е чудна.
След като на миналия "Ритон" Светльо Драганов ни се представи с темперамент и непукизъм в "Млади сърца" и "Веселите момчета" (вж. "Култура", бр. 42 от 2003), сега показа 80-минутния опус "Самодейци" - най-дългият филм на фестивала. Малкото общество на Тополовград е представено като палав паноптикум от амбиции, ежби, претенции, утехи... Големите проблеми и малките победи може да изглеждат гротескни в своята провинциална патетика, ала са изведени като адекватна визия на шизоидното ни днес.
Въпреки че тази година нямаше "селски" филми от класата на "Вятърът на оголената луна" на Иван Младенов или "Азбука на надеждата" на Стефан Командарев, с "Душевно" (2005, сценарий Борис Христов, оператор Светла Ганева) Анри Кулев ни запрати в затънтен край, при красавеца Самир, неговата зурна "на повикване", фамилията му и надсвирването с Ибряма. Магическа импресия. След нея аз на свой ред започвам да търся записи на зурна. Въпреки че любовта обикновено е приоритет на игралното кино, на "Ритона" бе изведена в едър план като жанрова ексцентрика в "Любовта е..." (2005, сц. Таня Шахова и Иван Тонев, оператор Илия Вучков) на Иван Тонев. На пръв поглед филмът е фрапиращ: разликата между обектите на чувствата е над 40 години, мъжът е вече покойник, а ролята на любимата му се изпълнява от друга. Но е деликатен. И предизвиква разговор за лимитите на документалното кино.
Тук е мястото да отбележа за пореден път фундаменталната роля на визията за качеството на документалното ни кино. Именно нейната мощ в най-ярките филми покъртително елиминира шанса на разширените репортажи за състезание върху терена "кино" и донякъде обезсмисля либералните критерии на фестивала. Неслучайно в рамките не фестивала се състоя и премиерата на мултимедийния проект на Емилия Стоева "Визията в документалното кино/От "Нанук от севера" до "Вятърът на оголената луна" (2005, НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов, изд. Action) - книга, придружена от DVD.
И анимацията бе удостоена с книга: "Квадрати на въображението/Естетика на анимационните техники" от Надежда Маринчевска (2005, Титра). Солиден труд с прекрасни илюстрации.
Между другото, и тази година екранът бе доминиран от фантастичните звуково-музикални вариации на Мариана Вълканова, без чиято изобретателност също почти не минава свестен филм. Работоспособността й ми изглежда все по-извънземна...

Геновева Димитрова


P. S. Написах текста си, преди да знам наградите от "Златен ритон" 2005. Така в пресата на ангажиментите извърших своя си експеримент в анализаторски-фестивалната практика.
Златен ритон
2005