На конкурс

Наградата "Елиас Канети" е сред най-младите литературни награди в нашето културно пространство. Учредена е от Общината на град Русе в сътрудничество с Международното дружество "Елиас Канети" по случай 100-годишнината на родения тук писател-нобелист. Основните цели на наградата са формулирани като: "стимулиране на националния литературен процес в духа и идеите на писателя хуманист" и "утвърждаване авторитета на град Русе като активен културен център". Връчва се веднъж на две години; присъжда се на жив български автор за творба в областта на белетристиката или драматургията; представлява статуетка, придружена от диплом и сериозен финансов израз на духовните постижения.
Тази година (първо издание на конкурса) постъпват 29 предложения за участие. Въпреки че регламентът изисква те да бъдат направени от компетентни културни институции, сред тях се оказват странни жанрови хибриди като например историята на един градски хор. Очевидно е, че постмодернизмът, който не признава жанровите ограничения в литературния текст, е вече окончателен факт в българското съзнание. Назначената Селекционна комисия обаче подхожда с по-традиционни критерии и допуска до финалния кръг седем творби. Ще си позволя да ги изброя в нещо като азбучен ред, защото общото им присъствие само по себе си, без никакъв коментар, представлява любопитна картина на посоките и нагласите в българската литература (особено белетристиката) от началото на новия век: "Бивалици, том IV" (Вера Мутафчиева), "Джобна енциклопедия на мистериите" (Милен Русков), "Картографии на бягството" (Емануил Видински), "Плячка" (Георги Гроздев), "Поражението" (Константин Илиев), "Почивен ден" (Камен Донев), "Сбогом, Шанхай" (Анжел Вагенщайн). Не е трудно да видим, че работата на окончателната Комисия по присъждане на наградата се е оказала трудна, най-малкото защото е трябвало да тръгне от едно упражнение в университетската дисциплина Теория на литературата, като реши въпроса: що е белетристика? Можем ли да се върнем към 80-те години на XIX век, когато безбрежният дискурсивен и жанров "микс" на мемоарната вълна се оказва силно репрезентативен на поникващата "съвременна" литературност в България? Две от творбите ("Бивалици" и "Поражението") са текстове от този порядък. Зад тях незримо стои авторитетът на проф. Александър Балабанов, който още през 20-те години изобретява значимостта на "Записки по българските въстания". Комисията старателно отблъсва спомена за по-стария д-р Кръстев, който не признава литературен статут на същата книга. Остава обаче казусът на "Енциклопедията". Тук трудно бихме могли да говорим за що-годе сюжет, за най-свободен образ на "разказвача"; можем да разчитаме най-вече на един твърде модерен критерий, наречен удоволствие от факта на самото разказване. "Картографиите" на най-младия между всички автори изглеждат доста обикновени въпреки ударния стремеж към субективна претенциозност на преживяването и литературния изказ. Единствената пиеса, "Почивен ден", улучва жанра на битово-сатиричната драма, неясно защо изчезнал в края на ХХ век въпреки богатия материал на преходната действителност. Нейният проблем се оказва в разминаването между сръчно случената традиция и липсата на концептуална интерпретация под равнището на забавния диалог. Остават ни два романа. "Плячка" печели с опита да мисли в плана на екзистенциалната проблематика с образи, които пазят следи на българската фолклорно-митологична традиция.
Нейната слабост е композицията; тук с известна носталгия си спомням за институцията на някогашния професионален редактор в добро издателство - разбира се, без онези случаи, когато се вживяваше в ролята си на цензор. "Сбогом, Шанхай" изглежда особено близо до хуманизма в присъствието на писателя-философ Канети. Безспорно значима тема, отиграна романова композиция, увлекателна интрига, четивен стил... Наистина, всеки литературен текст върху документален материал предизвиква неизбежното възражение: "Има и друга истина... Помощ, внушават ни..."
Седем много различни творби, с нееднакви достойнства, които трябва да попаднат в три основни групи критерии за получаване на награда: висота на художествените достижения, значимост на тематиката, принос в историята на българската литература. Помислете си за момент: как бихте направили своя избор? На кого щяхте да дадете наградата, ако седемчленното жури по магически начин се окажеше обединено в една-единствена (вашата) личност?

Милена Кирова


P.S. На 1 ноември, в Деня на Будителите, наградата беше тържествено връчена на Константин Илиев за "Поражението".






Думи
с/у думи