Цариградски пътни бележки
Помня смътно как героиня от пиесата на Алексей Арбузов "Жестоки игри" споделяше в маниашко-снобски транс, че би било истинско светотатство и свинщина човек да не отиде на поклонение в еди-коя си пустиня в тогавашните предели на Съветския съюз. Подобни "абсолютни" необходимости за всеки истински интелектуалец (или просто правоверен гражданин на България) бяха станали и поклоненията в Рупите. Има неща, без които интелигентният, така да се каже, човек просто не може да мине. Нещо такова се оказа и IХ Международно биенале в Истанбул! И аз този път не го пропуснах.
Слава богу, намерих място в една от многобройните организирани екскурзии по този повод и в чудесната компания на двайсетина мои колеги от Художествената академия се запътих към Цариград.
От край време едно пътешествие до Цариград, Истанбул, Константинопол или Византион е било главното събитие в живота на нашенеца. Нахъсен и крайно възбуден от предстоящата ми първа среща с този мегаполис на над 2000 години, сложих малко багаж в сака, взех стотина евро за джобпарасъ и тръгнах.


Истанбулското биенале има свое развитие - от събитие с регионално значение до последните му няколко издания - които го превръщат наистина в интернационално, не само по участие, но и по значение културно събитие. Както организатори и куратори заявяват - смисълът и целта на събитието са връзката между личните творчески проекти на многобройните участници с историята, живота и духа на този невероятен град! Разбира се, има множество изключения. Доколкото разбрах, част от произведенията бяха от Венецианското биенале и гостуваха тук. Така връзката между най-старото биенале и младото Истанбулско би трябвало да осигури доверие в качеството на показаните работи. Разхвърляните на повече от 10 адреса експозиционни площи принуждават екскурзиантите-ценители да проявяват чудеса от издържливост при покоряване на целите. Мнозина (признавам, и аз бях от тях) бяха така погълнати от градските преходи, че накрая се оказаха повече екскурзианти, отколкото ценители на изкуството. Но преди да потъна във възторзите си от този град, който виждах за пръв път, ще се опитам да разкажа за усещанията си от някои, впечатлили ме, произведения в биеналето.
Още с влизането ме посрещна работата на нашия сънародник Даниел Божков, доколкото разбрах, сега пребиваващ в Ню Йорк. Стъклена витрина с малко, 100 милилитра шишенце с надпис "Eau d'Ernest" for men. Зад витрината, голяма стена, може би 3 на 3 метра, покрита с добре залепени постери, рекламиращи одеколона, и екран с видеофилм в средата. Филмът показва една от познатите и абсурдни срещи на двойниците на Ърнест Хемингуей. Чак тогава аз разбрах, че портретът на младия, гладко избръснат интелигентен мъж от шишенцето е всъщност младият Хемингуей. Както виждате, всички принципи на една концептуална работа са спазени и даже работят. Оттук нататък, както в повечето изкуства, топката е в ръцете на зрителя - колкото може да види, да съприживее, да си фантазира, интерпретира и т.н., и т.н. В текста, придружаващ асамблажа, става ясно, че през 1922 г. Хемингуей е бил тук в качеството си на кореспондент на "Торонто Дейли Нюз", отразяващ Гръцко-турската война. Даниел Божков е престоял в стария истанбулски хотел "Бююк Лондра", превъплъщавайки се и търсейки еманацията на личността на Хемингуей.
Защо разказвам всичко това, което за мнозина е разбираемо и достъпно от пръв поглед? Може би заради всички останали, които все още не могат да възприемат и осмислят безхитростната драматургия на концептуалните изкуства. До голяма степен те възкресяват смисъла на средновековните моралитета, пречупен през типичния за нашето съвремие ироничен и коментарен патос. По някой път артистите-концептуалисти, в стремежа си да бъдат абсолютно коректни в експеримента, достигат естествено до абсурдната същност на явлението или предмета, които са обект на художествения акт. Тази органичност, както се нарича в театъра, определя добрите попадения и произведения, които в Истанбулското биенале не са много тази година.
И все пак, да продължа с непосредствените си впечатления. Тъй като бях, както казах, абсолютно нов и девствен за този град, най-много ме привличаха опитите за създаване на образ на Истанбул. Такова произведение се оказва дъсчено-шпертплатовия джаз на Ерик Гьонгрих от Берлин. Едно обширно пространство от халето на Антрепо 5 беше прораснато от пространствено-обемната конструкция, която, приспособявайки се към средата, създаваше категорични асоциации с кристалоподобната структура на огромния град. Семпла, но ефектна работа, отнела доста дърводелско усилие на автора. И като в класически архитектурен проект, пространственият макет бе заобиколен с рисунки - планове на добре познатия от картите силует на Истанбул, но с непознати, нови и неподозирани сгради, билдинги, мостове - може би Истанбул на XXI или XXII век!
Разхождайки се по-нататък, попадам в тъмно помещение с два големи срещуположни екрана. Това е видеоинсталация на израелеца Смадар Драйфус - по понятни за приятелите ми причини, тя ме развълнува. На единия екран вървеше цветна картина на море с къпещи се в него жени и деца. Камерата се забиваше във водата, изпълнена с това подобно на птиче ято човешко множество. Хората спокойно се движат в тази вода, но скоро човек започва да забелязва подробности. Например, че жените са облечени в някакви подобни на индийски или арабски цветни тънки материи, полепнали по мокрите им тела, а всъщност това са религиозни еврейки. Децата - всичките са с някакви надувни играчки, пояси, риби, крокодили и какво ли не още. Асоциацията е с някакви древни образи на хора, плътно сгъстени в група, рееща се в синхрон със спокойния плисък на водата. Внезапно екранът угасва и на противоположната стена светва друг, на който излизат написани черно-бели думи. Същите думи, вероятно на иврит, с остър, заплашителен и тревожен тон звучат мощно от тонколоните. Гласовете на бодигардовете, осигуряващи идилията от другия екран. Контрастът, подчертан във всичко, се превръща от типичен образ на атмосферата в днешен Израел в нещо повече - в типично състояние на човечеството.
Още с влизането си в обширното хале забелязах в дъното на далечния край една стена, около 20 на 5 метра, цялата покрита с малки, средни и съвсем малки формати картини. Може би общо на брой към 100! Търпеливо тръгнах поред да разглеждам, като стар гурман си оставих тази стена за накрая. Оказа се, че това е експозицията на група IRWIN от Любляна. Аз, все пак, си оставам почитател на живописта и тази пълна с картини стена ме зарадва... поне в началото. Обединяващото заглавие от "Беше ли това изкуство" до нещо като отговор: "Икони", даваше някакъв ключ. Рамките на картините, преднамерено широки, с гротескни ъгли от нещо като Г-образни атлазени възглавнички обрамчваха най-различни по сюжет и техника произведения. Вглеждайки се, човек започва да открива повторения на сюжети, познати от класиката - било европейската или т.нар. соцреализъм. Усещането за "светотатство" се засилва все повече, с всяка следваща крачка, покрай дългата стена. Добре пипнатите, пластично, колоритно, така да се каже, вкусно направените картини съдържаха и нещо, което драстично и арогантно нарушаваше естетическото въздействие. Било нелепо появяващ се кръст, или някакъв колажно залепен реален предмет пречеше на "главния мотив". Разбирате, че става дума за концептуална сборна творба, в която живописта бе освен средство, но и главен прицел. Усещането за гавра с утвърдени ценности изплува в правоверното ми съзнание. Може би аз съм бил един от най-смутените, а поради това - един от най-добрите зрители на този паноптикум. Постепенно усещането за конфузия и дълбока неудовлетвореност ме изпълниха.
Застанал пред това произведение, напомнящо ми вече на панаирджийско стрелбище с гротескните си цели, аз се чувствах излъган, но и усетил нещо - безжалостната промяна в ценности и авторитети. Категоричната смяна в естеството на т.нар. художествена реакция. Удивително е, че живописен талант, даровита ръка, добър вкус са вече треторазрядни ценности на фона на безмилостната прагматична акция. Изглежда ХХ век успя да генерира огромно разочарование и омраза.
Оттук нататък разходката ми бе много избирателна - не ме привличаха грубите и агресивни натурализми на ред видеофилми, посветени вероятно на суровите страни на турската действителност. Средствата на това политическо, а вероятно и поръчково изкуство до болка напомняха нещо познато. Не ме привличаха и мистично-ритуалните видеоперформанси от рода на този, в който испанката Pilar Albarracin, танцувайки необуздано, бавно се напиваше с вино от кози мях. А това вино, разбира се, започваше да прилича на кръв, която постепенно заливаше цялото помещение и самата вакханка-испанка.
Имах чувството, че това съм го преживял в някакъв друг живот - по времето на Фелини, Пикасо, Антониони или Вайда; по времето на "Андалуското куче" или спектаклите на Шайна. Кой знае, може би се лъжа, но това прилича на упражнения на самоотвержени читалищни самодейци и художествената безпътица е толкова голяма, колкото е подарената (от кой ли) свобода в артистичното поведение.
Свойското усещане за присъствието на Недко Солаков не се нарушава от това, че е представен от една Берлинско-Цюрихска галерия. Във вече познатия стил Недко разказва една приказка с неочаквани герои. Изграждайки концептуално контекста на ситуацията, авторът материализира героинята си ("парче изкуство" от ж. р.) и я позиционира в избраното от нея самата пространство. Спокойното и планомерно изграждане на абсурдната ситуация е един от похватите на Недко. Тя (парчето изкуство) представлява пирамидообразна конструкция от нещо като лавици, на които са "подредени" и вероятно класифицирани предмети и субстанции във възходящ ред, като върхът е отреден на самата Нея! Одухотворените, оживели предмети и стаи водят своя диалог така, че отразяват анонимните и хаотично-бездуховни дейности на хората, минаващи покрай тях. Всичко това се подсказва повече от написаната на стената приказка, но, разбира се, тя е органична част от целия инвайърмънт. Недко, като най-признатия българин от последните години, занимаващ се с концептуални практики, напълно се вписва в духа и нивото на това интернационално събитие. Лично аз предпочитам известния му перформанс от Венецианското биенале през 2001 - боядисването в черно и бяло.
Емблематична за IХ Истанбулско биенале, вярвам, ще остане митичната квадрига от Сан Марко във Венеция. Хюсеин Алптекин като че успява с тази си акция да изяви и припомни истинските и дълбоки връзки с Европа. Един от символите на Европа, Венецианската квадрига, е всъщност открадната от Константинопол през 1204 г. по време на кръстоносното нашествие. Посоката на движение на ценности и духовност някога е била обратната. Великата и изтънчена Византия е давала тон в развитието на европейската цивилизация. Нерядко Европа се е домогвала до културата чисто и просто чрез грабеж. Тъжна ирония, очертаваща се на фона на огромните усилия на Турция (а и на нашите няколко балкански страни) да се харесаме на европейските си партньори. Хубав и мощен образ, припомнящ ролята на метрополия, която Константинопол - Истанбул е играл дълги векове.
Така или иначе, Цариград и сега играе огромна и специална роля в този район на света. Бях изумен от легендите, които се говорят, за размерите на този град - дължината варира в различните разкази от 120 до 220 км., а населението - между 16 и 25 милиона!!! Но колкото и да са преувеличени тези цифри, мегаполисът се усеща по всичко. Огромните разстояния между различните антични обекти - крепостни стени, аквадукти, просто кули или невероятни цистерни - подсказват мащабите, зададени още преди почти 2000 години. След това градът се е развивал явно със същия замах и накрая нашите комшии добавят достойни за размерите на Св. София и грамадните акведукти свои храмове, бани, цели архитектури обекти. Усещането е, че природното чудо - Босфорът - се е превърнало в градска атракция, в някакво вътрешно водно пространсто, в което обаче с един поглед можеш да видиш стотици плавателни съдове - от огромни танкери или пасажерски кораби до малките рибарски лодки.
Бреговете, облицовани с мощни сгради на складове, докове, дворци, едва възпират изсипващите се улици и стотици хиляди къщи, като едро счукани орехи или шамфастък, върху вълните на някакъв чудовищно огромен кадаиф! Щедър град, космополитен град, град, изпълнен с подробности, които не го интересуват. На ъгъла потен, но усмихнат мустакатко пече 40-сантиметрови паламуди и минувачите обикалят като котараци. А от другата страна светят с познатия от Смирненски блясък витрини и скъпи ресторанти, чиито агенти те канят на всички възможни езици.
Музика, светлини, миризми, плисък на вълни и дълбоките тъмни корабни сирени ме обгръщат отвсякъде. Една огромна колажна композиция, измислена като че от великия певец на Манхатън Джон Дос Пасос - да, Истанбул парадоксално ми напомня на Ню Йорк, само че с десетина пласта отдолу. Стъпил върху главите на две от сестрите Медузи, в тъмните дълбини на цистерните, и прорастнал до върховете на кули, минарета и билдинги, пък и по-високо, десетките радио и телевизионни мачти, набучени на хълма в азиатската част. И от тази най-висока точка на Истанбул аналогията с видеоимпресията на чудесния турски автор, чието име за съжаление не записах, сама се налага. С простата хватка на хиперскоростно показване на деня, нощта, годишните времена от една заступорена гледна точка - може би гледната точка на самия Аллах - пред очите се синтезира един образ на вечен град. Град, през който преминава потокът на хора, коли, кораби, самолети… Над който слънцето и месецът стремглаво изгряват и после, като някакви гигантски астероиди, се стоварват върху него. А той стои. Стои и денем, и нощем, и в сняг, и в пек - харесвам този град!

24 октомври 2005

Андрей Даниел