Елиас Канети -
европейски театрален знак в Русе
През тази година, когато се навършват 100 години от рождението на Елиас Канети (роден в Русе на 25 юли 1905, носител на Нобеловата награда през 1981), настойчиво се вглеждаме в знаците, които през живота си Канети остави за родното си място. Най-емблематичният, най-прочутият знак е изреченото в автобиографичната му книга "Спасеният език": "Всичко, което изживях по-късно, вече се беше случило някога в Русчук." Тази знаменита фраза формулира корена, генезиса на онзи поглед, който Русе от началото на ХХ век щe конструира в душата на едно дете, за да стане по-късно този поглед фокуса-парадигмична настройка на писателя към света и неговите обитатели. Спомените в самата книга разкриват атмосферата на града, неговото светско и етническо разнообразие - една житейска пъстрота, която след време ще се филтрира в душата на Канети и философски осмисляйки я, той ще изрече известните си думи.
Все още съществуващата родна къща на писателя на улица "Гурко" 13, къщата и магазините на дядо му, намиращи се на улица "Славянска" 16, оригиналните документи на Канети, пазещи се в русенския архив - това са ярките големи знаци за детските години на автора от Русе, знаци, които са известни и в целия свят.
В продължение на eдинадесет години колективът на Русенския драматичен театър сътвори един нов знак, една нова аура на живота на Канети в родния му град. Той пресъздаде трите пиеси на писателя: "Сватба" (1932), "Комедия на суетата" (1934) и "Предопределените" (1952). И по този начин оформи една театрална трилогия, разкриваща театралното мислене на големия писател. Драматургията му се състои само от тези три пиеси, но те са достатъчно ярко явление в литературата и театъра на ХХ век, носещи всички белези на експресионистичния изказ и явяващи се предтеча на абсурдния театър. От друга страна, съдържанието на драматургичните му творби съдържа в екстракт цялата философия на прозаичните му произведения и на философско-антропологичните му изследвания. Тяхната същност е изследване на приспособимостта или неприспособимостта на индивида към законите на обществото, живеенето му по рецептите на авторитаризма, свободолюбието, демокрацията, страха или нестраха от смъртта.
Канети не се занимава с дребни житейски проблеми, той анализира, провокира към размишления за глобални, универсални и философски категории на човешкото битие.
Първата постановка по пиеса на Елиас Канети в България е създадена на сцената на Държавния сатиричен театър - "Сватба" (премиера - 1 март 1987, режисьор Маргарита Младенова). Спектакълът остана до въздействието на ярки социални типажи, талантливо изиграни от сатириците, но някак му липсваше мощната енергия на философското обговаряне на проблемните невралгични точки в апокалиптичния ни свят. Тъкмо тази философско-публицистична енергия бе постигната в постановките на Русенския театър.
Премиерата на "Сватба" в Русе се състоя на 22 април 1992 г., на "Комедия на суетата" - на 28 декември 1994 г., а на "Предопределените" - на 3 февруари 2003 г. На първите два спектакъла режисьор бе Любомир Дековски. Този творец, напуснал ни твърде рано през 1996 г., видя в интерпретацията на Канетиевите пиеси всъщност израза на "своя театър" - един театър, който той оформи с проявите си в студентския състав към Софийския университет "СУ-113", в редица забележителни постановки в Бургас, Враца, Велико Търново, Русе. В Канети той видя своя театър, който съчетава в спектакъла единството на сблъсъка на остри философски идеи, присъствие на социално-философски типажи, изградени със силата на гротеската, сатиричния рисунък, изблика на метафоричния театрален език, послания с нагнетена гражданска позиция. И една поезия, която като пелена обгръща всички постановки на Дековски. Тъкмо това съчетание бе постигнато от режисьора и в двата му спектакъла - "Сватба" и "Комедия на суетата". А те се появиха в точното време, на точното място. В момент, когато се извършваха почти катастофични социални промени и трусове, спектаклите по пиеси на Канети в Русенския театър яростно се врязваха в енергията на протичащите социални процеси, трескаво заставяха зрителя да размишлява върху променливия си социален статус. Разпадът на нравствени ценности и объркаността им в хората, крахът на един тоталитарно-авторитарен режим, сцеплението или конфликтът между масата и индивида в обществото, карнавалът на нравите на политици, обикновени хора, богати и бедни - всичко това в пиесите на Канети крещеше, а театралната интерпретация в Русенския театър ги доведе до крайния им екстатичен предел. Дековски привлече за свои съмишленици при създаването на двата си спектакъла сценографката Виолета Радкова, хореографа Стоян Георгиев и автора на музикалното оформление Михаил Шишков. Така в постановките хармонията, търсеният дисонанс или полифоничността на връзката между слово, пластика, телесен рисунък, карикатурност на маската у даден образ, бяха "сглобени" до блестяща спойка, за да се получи внушението от един разкапал се човешки свят, за който Канети казваше: "Всеки живот, който познаваме добре, е смешен. Опознаем ли го по-добре, той става сериозен и страшен!".
Режисьорът намери точния сценичен еквивалент на една драматургия, която едновременно е и философска метафора на живота, и карнавално зрелище от социални типажи, и съчетание на абсурд, експресия, публицистика. От друга страна спектаклите на Русенския театър носеха ярка театралност, защото цялата тази симбиоза у тях бе проведена с почти математическа точност.
Може би защото Дековски съзираше тази трескава театралност и в самия заобикалящ го живот, който гъмжеше от политически страсти, политически карнавал и упадък.
За съжаление смъртта му през март 1996 г. му попречи да сложи финал на трилогията от пиеси на Канети. "Сватба" и "Комедия на суетата" станаха лебедовата песен на един режисьор, който през целия си живот трескаво търсеше нови пътища в театралното изкуство и винаги се стремеше да взриви нравственото спокойствие на зрителя.
Младата режисьорка Елена Панайотова се яви личността, която талантливо и със свой усет за драматургията на Канети сложи финал на трилогията в Русенския театър. В нейната постановка на "Предопределените" нямаше експресията на карнавала на живота, нито парада на социално-гротескни маски, каквато атмосфера съдържаха предните два спектакъла. Но тази "липса" беше продиктувана от характера на пиесата на Канети - един пределно ясен философски диспут за трагизма на човешката личност, разпъната между мисълта за смъртта и безсмъртието, между стремежа към свобода и онова, което може да се случи, когато вратите на тази свобода са отворени и личността трябва да подрежда нов социален свят. Едни въпроси, които в края на ХХ век и в началото на ХХI век трескаво занимаваха българина, човека на света, свидетел на разпада на авторитарните и тоталитарни режими.
Елена Панайотова намери отчетлив и много ясен като метафора и въздействие театрален език, за да изрази тази сгъстена енергия на мисълта на героите в спектакъла. Затова и той бе наситен с много интимност, съкровенност, болка, тиха философия. Един спектакъл, който в общото звучене на трилогията отзвучаваше, а не звучеше като патетичен финал.
Пиесите на Канети са с многоброен персонаж - винаги около 15-20. Тази тяхна особеност даде възможност в трите спектакъла да участват всички артисти от Русенския театър. И така в един момент, когато в театъра ни се заговори за европейско влияние, за европейски дух на мислене, на модерна актьорска игра, театърът на Канети се яви най-благодатната почва за осъществяване на това "европейско" в творческата линия на Русенския театър. Чрез Канети артистите навлязоха в територия, където властват принципите на модерната актьорска игра, където се интерпретират автори със съвременно мислене. Създаването на образ в една пиеса на абсурда, майсторството да очертаеш един персонаж остро-характерно и съвременно-философски, да съчетаеш словесния израз с типологията на телесния рисунък, да намираш хармонията между психологическите пунктири в звученето на един образ и трагикомичното му внушение, да постигаш излъчване - това бяха част от особеностите, които драматургията на Канети предложи на русенските актьори като начин на сценична игра. И те се справиха блестящо с това изпитание. Когато през 1992 г. един от изтъкнатите изследователи на Елиас Канети във Виена гледа "Сватба" в Русе, той спонтанно възкликна: "Това е постановка от европейска величина!"
Свидетели бяхме на прекрасен актьорски ансамбъл и в трите постановки. И все пак и досега в съзнанието ми зримо, сетивно стоят образите, изиграни в "Сватба" от Миланка Петрова (Йохана), Косьо Станев (Хорх), Минко Минков (Бащата), Анелия Шишкова (Г-жа Царт), Иван Самоковлиев (Д-р Бок), Любомир Кънев (Гал), Галина Миланова (Г-жа Гал), Венцислав Петков (Михал), Емил Михов (Розиг), Татяна Цветкова (Гретхен); в "Комедия на суетата" от Николай Ангелов (Франца Нада), Миланка Петрова (Франци Нада), Мариана Крумова (Леда Фриш), Никола Чиприянов (Граус), Владимир Данченко (Егон Калдаци); в "Предопределените" от Светлозар Ников (Петдесет), Георги Стефанов (Капсулана), Иван Самоковлиев (Приятеля), Ружа Любомирова и Дина Шошева (Две дами). В тези актьорски постижения чудесно бе защитена теорията на Канети за т. нар. "акустична маска". За това много помогна и литературно-консултантската помощ на видната изследователка на Канети - проф. Пенка Ангелова. За всички артисти-изпълнители, участвали в трилогията на Канети, съградените от тях образи си остават ярки знаци в творческата им биография. За тях това е навлизане в сложни територии на съвременната европейска актьорска игра.
Но това майсторство, това умение на русенските артисти да "влязат" в особеностите на игра в пиесите на Канети не се появи на празно пространство. То бе подготвено в постановките на режисьори като Слави Шкаров, Елена Цикова, Маргарита Младенова, Красимир Спасов, Стоян Камбарев - творци, които срещнаха русенския зрител с модерни, съвременни западни автори и интригуващо анализираха техния свят. Така постановките на Любомир Дековски и Елена Панайотова върху творбите на Канети бяха всъщност брънка от един отдавна започнал и развиващ се творчески процес в Русенския театър.
Когато говорим за трилогията на Елиас Канети в Русе, не можем да не си спомним и за едно друго важно събитие, което придава емоционален и сантиментално-лиричен характер на аурата на този европейски знак. Това е полученото писмо от самия автор до колектива на "Сватба" и до тогавашния директор на театъра Георги Стефанов. Това писмо дълбоко развълнува русенските творци, стана събитие не само в града, но и в цялата страна. Елиас Канети се връщаше към своя роден град, мислено се беше пренесъл към корените си, живееше с творчеството на театъра от родното си място. Писмото бе получено на 14 май 1992 г. То стана най-голямата награда за театралите от Русе.
Смятам, че създадената трилогия от пиеси от Елиас Канети на сцената на Русенския драматичен театър не е само екзалтирана, спонтанна творческа проява. Тя има своя отглас в българската култура, в европейските пространства на живот на творчество на големия писател. Ето защо си и позволих да споделя някои размисли от процеса на сътворяването на тази трилогия. Още повече че работата ми като драматург и на трите пиеси, творческите ми контакти с Любомир Дековски и Елена Панайотова, си остава като едно от най-приятните, творчески пълноценни и незабравими мигове в битието ми на дългогодишен драматург на Русенския театър.

Крум Гергицов