Джаз-метаморфозата
на Барбара Хендрикс


Повече от 10 години изминаха, откакто Барбара Хендрикс (1948) - световен лиричен сопран (Мими, Манон, Микаела, Жулиета, Джилда, Лиу, дори и Татяна) - направи заявката как мисли да продължи в света на музиката, как мисли да продължи пее. Яви се на джаз фестивала в Монтрьо и "съобщи" на почитателите си, че просто ще трябва полека-лека да сменят залите и музиката. Разбира се, това не стана изведнъж - и не само чрез изкуството на импровизацията. Имаше един период, в който всичко вървеше заедно - и меломанският класически репертоар, и джаз-увлеченията, и (нещо много същностно и важно, и много рядко в развитието на една оперна дива) навлизането в територията на съвременните композитори, които с голямо удоволствие я приеха. Защото освен красив глас и миловидна външност (тя бе сред най-срамежливите и нежни изпълнителки на Мими във филма на Луиджи Коменчини "Бохеми", който бе представен преди много години на Новогодишния музикален фестивал в София - единствената поява на Хендрикс в България), черната Барбара притежава универсален и много личен музикален дар. Който й позволява да влиза в "чужди територии" както и когато поиска. Започна от Стравински - "Похожденията на безпътния" (но преди това бе изпяла "Диез Ире" на Пендерецки със Зубин Мета в Лос Анжелес и операта на Жилбер Ами "Разгърнато пространство" със Шолти в Чикаго.
Барбара Хендрикс е и много образован музикант. Доста място ще отнемат университеските й титли. Най-новата, най-актуалната стъпка в съвременните пространства тя направи миналата година, когато изпълни една от новите композиции на Арво Пярт "L'Abbe Agathon", както и новата опера на Петер Йотвьош "Ангел" в парижкия театър "Шатле".
Няма нищо ново в националната ни практика (държавна или частна), че след като обиколи целия свят като оперна певица, Барбара Хендрикс дойде у нас в следващото си амплоа. Дойде обаче с два много силни коза - собственото си усещане за джаз-стандарта и прочутия джаз квартет на 30-годишния швед Магнус Линдгрен (Матиас Алготсон - пиано, Фреди Йонсон - бас, Йонас Холгерсон - ударни и Магнус, заобиколен от флейти и саксофони) - едно от джаз-лицата на света в момента. Това беше силна камерна вечер (абсолютно неподходяща за нея бе избраната първа зала на НДК, въпреки добрия този път звук), в която чистата музика бе над всичко. Преди години Хендрикс пееше госпел с Джеси Норман - съвместен проект, който накрая излезе и на грамофонна плоча. Тук тя предпочете най-най-известни стандарти от Дюк Елингтън, Коул Портър и Джордж Гершуин. Предпочете да покаже на публиката и една различна естетика, която далеч не бе само естетиката на оперната певица, пееща джаз с добре школувания си глас (както Кири Те Канава, например, с Андре Превен преди време). Въпреки че го имаше и това. На моменти. Само в отделни моменти. Бе избегнато и заради начина, по който Магнус Линдгрен "обсвирваше" вокалите на Барбара - това беше музициране от най-висока класа, в което играта на тембри би могла да се определи като блестяща и виртуозна и това би било изключително тъпо клише. Клише за музикантските ювелирни вълшебства - примерно в "Night and Day" (Портър) флейтата на Линдгрен бе от равностоен глас до този на Хендрикс до ритмична секция така, както и самата тя после "му върна топката". Какво да кажем за "Mood Indigo", "Sophisticated Lady" и "Solitude"! Нейното не е джаз в стандартния смисъл на думата, въпреки че пее стандарти. Нейното е микс между всичко, което гласът й предлага, възможностите, които тя като музикант вижда в песента, и всичко допълнително като багра, което полага музикантът, с когото свири. "Настроение индиго" бе уникален дует между акустичния бас и певицата - тъкмо в блендата на пиесата, претръпнала на цветове и интерпретации. Но не отказваща изненадващи идеи - като тази. И още камерни върхове: в "Самота" звукът Хендрикс бе "обгрижван" от семплия наглед клавирен звук на Матиас Алготсон - чувствителен, но събран темперамент, който "работи" с недоизказаности... Най-магнетично прозвуча инструменталната "Caravan" с финото преобразуване на латиноритъма, който пак прозираше през свободния тонов разговор на музикантите. Разговор тих, съдържателен, красив и енигматичен. Изобщо тези от публиката, които очакваха гръмки жици, ритмо-настъпвания и глас, който разлюлява въздуха плътно, "месно" и гръдно, действително останаха разочаровани.
Очаровани останаха естетите. Очаровани останаха всички, които имаха слух за метаморфозиращо, чувствително, семпло и с вкус, културно и със стил музикално присъствие. Дали нейната версия на "Summertime" може да се забрави! Накрая дойде и религиозното просветление с "Amazing Grace". Хендрикс го посвети на пострадалите от "Катрина" - гласът потъмня, събра се, сякаш остана сам, капсулиран в затворена молитвена килия със своята лична недосегаема скръб.
Изживяване е Барбара Хендрикс и Магнус Линдгрен-квартет да те поканят да подслушаш техния разговор - дори и да не разбереш много, ще почувстваш. А това вече е привилегия.

Екатерина Дочева







Крешендо/
декрешендо