Димитър Камбуров:

1. А). Литературата е отмиращ вид. Не поради съкратено (въз)производство, а поради безпоследственост. Литературата вече не е фактор - нито като образ и разбиране на света, нито като глас при взимането на решенията, нито като перспектива при определяне на приоритетите за преустройство. Литературата е изолирана и затворена в себе си или е обезопасена чрез употребите й в образованието, медиите и културата. Тя вече не е способна да въздейства по начин, че да доведе до промяна или "прозрение". Впрочем това, че литературата е обезопасена политически и социално, се схваща като свидетелство за зрелост на обществото, защото:
- Като дискурс литературата е безотговорна и ненадеждна, способна, по думите на Дерида, да каже всичко и каквото и да било.
- Като изкуство, писмовният й медиум изисква бавна, трайна приватност на възприятието и на реакцията. А времето днес е бързо и съобщаващо.
- Провокативният потенциал на литературата вече не е конкурентоспособен, включително и поради това, че критиката не подкрепя този аспект и този вид литература. В резултат литературата става или по-консервативна, като се завръща към култа към красотата и организираността, или все по-медиализирана, като симулира репортаж и документ. Което пък ограничава съпротивително-критичния й потенциал.
- Литературно явление, което да е определимо като извънсистемно възникване, довеждащо до структурни, нагледни и смислови изменения извън литературното поле, липсва. Литературата все повече самосъвпада: възниква и функционира в собственото си поле. Тя вече не е джокер в колодата на дискурсите и изкуствата. Обезопасена изотвътре, нейната безалтернативна безпоследственост я прави все по-безполезна и безсмислена.
Б). Дали обаче, вместо да отмира, литературата по-скоро не мутира до нов вид. Литературата вече не се бута да участва в преустройството на света, а само предлага допълнение и/или алтернатива на публичните му репрезентации и на пропагандираните от тях жизнени практики и приоритети. Литературата не вярва, че въпросът "кой върти света ти/ви?"1 може и си струва да получи бърз медиен отговор, дори само защото това е въпросът за бога и неговите наместници. Тя само внушава, че онова, което овластените репрезентативни инстанции пренебрегват, е всъщност решаваща, конститутивна съставка за човека: преживяването и осмислянето на избраните от него или наложените му публични роли и ритуали.
На този фон най-радикалните й проявления превръщат в своя мисия деструктивната мизантропия, защото само така биха избегнали властовото си функционализиране, а по този начин и колаборирането си с репрезентативните инстанции и дистрибутори. Парадоксално обаче, в самия си опит да избегне това сътрудничество, литературата на съпротивата, без да ще, трябва да влезе в сговор със скритата идеология на меритократическите елити, дърпащи конците на пазарната демокрация - убедеността, че в огромното си мнозинство хората са тъпи и че ролята на демокрацията е да задоволява нуждите на тяхната тъпота и да я превръща или поне представя за човешко достойнство.2
Литературата е приспособяващ се вид, който поддържа достойнството на неприспособимите спрямо наложените стандарти; позволява им да живеят добре, без да са на власт, да си създават общности, кодове на общуване, дискурсивно, символно и художествено производство, които са независими от макро-наративите.Литературата е силна в разчитането на симптоматиката, в диагностиката и в критиката, но може би дори по-важна е способността й да предложи алтернатива на актуалното екземплярно живеене чрез самите условия, които четенето й изисква: време, приватност, изключеност от медийно-комуникативно съучастие, разбиращо усилие, насочено към труден, бавен, подмолен и подтекстов език.

2. Писателят днес е все повече сръчно и приспособимо, отколкото вещо и бунтуващо се същество. Той отново е по-скоро интуитивен, отколкото интелигентен, по-скоро назнайващ, отколкото ерудиран, по-скоро хитрец, отколкото мъдрец, по-скоро проникновен, отколкото проницателен, по-скоро откровен, отколкото откровяващ.

3. Медиите са последен пристан и заслон за литературата. Те са също така неин кувьоз и смъртен одър. Без медийното си износване литературата би била съвсем лишена от излаз и изход. Но медиите са дотам слепи за това в какви приватизирани мутанти на системата са се превърнали те самите, че не могат да осъзнаят как изнасилват, продават и сутенират литературата, докато й дават хляб и удобства. Медиите са сутеньорите на литературата.3


3 Ако тя откаже да проституира в тяхна полза, медиите и политическите им наставници най-често я пращат в манастирите и резерватите на награди, публични четения, курикулуми и колоквиуми. Литературата не е мъртва благодарение на медиите и образованието, но начинът, по който е жива, напомня състоянието на героя от "Полет над кукувичето гнездо" малко преди спасителното му задушаване. Проблемът е, че на хоризонта никакъв бунтовен индианец не се задава, а и не бива да се бърка последният с Рушди.















1 През септември BBC проведе мащабно изследване под името "Who runs your world?" по цял свят с много интересни резултати, впрочем.


2 Между радикалната мизантропка Йелинек и един умерен консерватор общото е в отсъствието на каквато и да е вяра в човека като смислено същество. Разликата е, че Йелинек вижда институциите и инстанциите на смисъла - в това число и собствената є литература - като произтичащи и възпроизвеждащи човешката глупост и бездарие, докато за консерватора те са средство за контролиране на негативите и насърчаване на позитивите от изначалната глупост на човека. Консерваторът изхожда от все пак оптимистичната перспектива, че повечето хора са тъпи овце, но при подходящо ръководство те могат да създават инструменти и институции, които да ги предпазват от самоубийствената разрушителност на собствената им глупост. От гледна точка на институциите и индивидите, които са фактори при взимането на решения, Йелинек е доказателство за самоубийствената глупост на човека, която трябва да се лекува чрез институции, които да обезопасяват нея самата и нейната институция - литературата. От гледна точка на Йелинек и другите литературни и философски критици на системата, в света не е останало нищо, което да не може да се функционализира от нея в нейна полза - от феминизма, музиката и литературата до войната в Ирак и базите в Гуантанамо.